(„Камък“, Атанас Далчев)
Това двустишие е завършекът и поантата на стихотворението „Камък“ от Атанас Далчев. А началото му визира емблематичното свойство на камъка – неговата неизменност и непроменимост:
Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!
Съпоставката камък-човек дава основание на поета философ да стигне до това печално – а защо непременно печално? – откровение: „…вечно и свето е само мъртвото, живото живее в грях“.
Има една стара легенда, според която човекът се е родил от камък. Някои християнски легенди съдържат твърдението, че дори Христос се е родил от камък. Мъртвото ражда живот. Но очевидно не тази интерпретация на камъка е имал предвид поетът. За него камъкът е символ на извечна константа, на неподвластна на каквито и да са въздействия материя. Камъкът – това е персонификация на мъртвото, което за поета е вечно и свято. Живото – разбира се, че преди всичко човекът – живее в грях.
Тази сентенция ни отпраща към библейските мотиви, където грехът и възмездието са основни мотиви. Първородният грях на Адам обрича човечеството да върви по спираловидния път на своята греховност до Деня на спасението, когато Исус Христос, поел върху себе си преди две хиляди години изкуплението и наказанието за човешкия грях, ще дойде, за да изведе праведните към райските селения.
Мисля обаче, че авторовата мисъл надхвърля рамките на християнските представи за греховно, тук става въпрос за греха въобще, за универсалното Зло в неговите милионни човешки прояви. Сигурно няма човешко същество, което през своя живот да не е направило някакво зло или да не е имало поне някаква зла помисъл. И сигурно в този смисъл само мъртвото или нероденото е безгреховно.
За мене тази мисъл е дълбоко резигнативна и неприемлива. Тя осъжда на смърт всеки новороден порив. Тя бележи едновременно началото и края на Нещото, което е Нищо, тя обезсмисля екзистенциалната мисия на Живота. Това е като да си спрял, преди да си тръгнал; да си ослепял, преди да си видял; да си оглушал, преди да си започнал да чуваш.
Разбира се, тази сентенция би могла да няма заложена в себе си такава мрачна категоричност. Тя би могла да бъде просто мъдрото утешение, че ни би могъл да бъдеш безгреховен през целия си живот, че грехът е диалектическа част от устройството на човешкия живот.
Но питам се, кой е онзи, който определя що е грях и що не е грях? Кой очертава нравствените граници, които не бива да прекрачваме? Кой ни наказва за греховете?
За вярващите отговорът е ясен – това е Бог – Светлината и Истината, Създателят и Повелителят наш. Църквата е схванала дълбокото, изконното желание на всяко човешко същество земният му живот да намери продължение в „отвъдното“, както е страха му от смъртта, която слага край на плътта. Перспективата за пребъдването ни, за „спасяването“ ни, представена от църквата, изисква като цена за това от нас определено поведение, определен начин на живот въз основа на система от добродетели, конкретизирани в десетте божи заповеди. Всъщност църквата не отрича, нито пък влиза в противоречие с повече от човешките стойности, възникнали още в зората на човечеството, преминавайки през всичките му етапи на развитие и установили се като безспорни ценности. И в този смисъл традиционно наложилите се представи за грях не са по-различни от тези на църквата. Мисля си, че грях е онова, което ти съзнаваш като грях. Всяка своя постъпка, която ти сам определяш като греховна, е наистина такава. И обратно – убедеността, че извършваш нещо, което приемаш за нормално, за негреховно, елиминира или поне разколебава неговата, да речем, общоприета „греховност“.
Убеден съм, че човекът трябва да бъде оставен сам да измине пътя на своя – та нека дори да бъде греховен – живот. Целта на появата ни на света е да се себепознаем, да се саморазберем. Ние сме обектите и субектите на нещо кратко и уникално, наречено Живот. Пътуването към себе си е най-дългото и най-сложно пътуване, но то е единственото, което си заслужава дори усилията. Няма как да не сбъркаме някога и в нещо, няма как да не обидим или да не ни обидят, да не обичаме или да не ни обичат, да не мразим или да не ни мразят. Но как ще разберем всичко това, ако не го направим или не го срещнем? Пред отчаяното – та дори и мъдро да звучи – признание: „Вечно и свято е само мъртвото, живото живее в грях“, предпочитам предизвикателното „Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато“ на Ницше. Всичко онова, което като броня обгръща емоционално-нравствената ни същност, трябва бавно, постепенно, но сигурно да бъде разлистено. И в пътя навътре, към самите себе си ще откриваме неща, които ще ни и удивляват, и ще ни плашат, но във всички случаи ще бъдат вътрешните „жалони“ на това пътуване, чийто край ще бъде Смъртта – а дали пък Тя не е следващият прозорец или врата към Другото, към което винаги сме се стремили?
Света Тереза твърди, че „повече сълзи се проливат заради сбъднати молитви, отколкото заради несбъднати“. Така че няма защо да приемаме дарения ни от Някого живот за предопределено зло и предопределена греховност. Защото подобна мисъл ще убие вкуса от живота, който, разбира се, ще бъде различен. Себенадмогването на злото у нас е достатъчно благородна причина да живеем с гордото самочувствие на Човеци, а не обременени още с раждането си с нечия вина, която трябва да изкупваме с поведение, което има съмнителна мотивация.
Жив и греховен – защо това да звучи отчайващо? Неговата опозиция е – безгреховен, но мъртъв! Този идеал, толкова неестествен и неубедителен, не е за мене!
Има една стара легенда, според която човекът се е родил от камък. Мъртвото ражда живото. Нека да живеем така, че да не позволим след много векове да възникне друга легенда, според която от човека се е родил камъкът. Живото ражда мъртвото.
Георги К. СПАСОВ
