Относително е доколко са нови последните ми две книги, но са преработени
ПАЗАРДЖИК. Костадин Пампов е определян от някои като „философът на Пазарджик“. Наскоро той навърши 70 години, за година и половина издаде книгите „Пътища и идоли“ и „Което трябва, но не повече“. Достатъчни поводи за разговор със сладкодумния събеседник.
- Г-н Пампов, в последните си две книги не изневерявате на фрагментарната проза и афоризмите. Защото така е по-философско или защото българинът днес обича кратките форми за четене и разсъждение?
- Те са последни, но дали са нови, е относително. Преди време издадох книгата „В търсене на философския камък“ и сега я преработих с ново заглавие – „Което трябва, но не повече“. Парафраза на думи на Ларошфуко, който буквално твърди, че колкото трябва, но не повече. Аз употребих думичката „което“, което придава повече качествено измерение. А за кратките форми е налице тенденция въобще в литературата.
- И любимият Ви Далчев е фрагментарен…
- Така е. През 1967 г. Светлозар Игов казва, че годината ще бъде запомнена с две книги – „Диви разкази на Хайтов и „Фрагменти“ на Далчев. По начало кратката форма ми е допадала. Освен Ларошфуко, има и други неща, например Софокъл говори, че много да говориш и много да кажеш са много различни неща. Но най-вече ми допада нещо, казано в стихотворна форма от Некрасов: Когато човек говори, още повече, когато човек пише, на думите трябва да е тясно, на мисълта да е широко.
- Да поотворим „Пътища и идоли“?
- Първият философ на Новото време Франсис Бейкън говори, че пътищата към Истината са три - пътят на мравката (т.е. безкритично събиране на знание), пътят на паяка (да изтръгнеш Истината от себе си), но най-сполучливия път е пътят на пчелата – да събираш много неща, преработваш ги и получаваш „мед“. Той говори, че по пътя на пчелата има четири идола – бариери. Например идолът на езика. Ние си говорим на български, но не сме сигурни доколко въпросите и отговорите стигат до събеседника. Има идол на театъра – хората се блазним да употребяваме цитати. Идолът на рода – човешките сетива, според Бейкън, са криво огледало и получаваме изопачена представа. Или идолът на пещерата на Платон, който е най-популярен – в „Държавата“ говори, че хората сме в дъното на пещера, обърнати с гръб към входа и огъня, и виждаме само сенките на предмети, които хора носят зад стена, осветени от пламъците. Което е познавателната драма на човечеството. Заради широтата на неговия поглед оттам идва думата за нещо широко – плато, от старогръцки. В тоя смисъл – хем пътища, хем идоли. Хем да намерим пътя на пчелата, а като го намерил, да успеем да преодолеем тези четири идола.
- То има и пети идол – тези обществени норми и порядки, които ни ограничават…
- Това пък вече ни отвежда към психоанализата на Фройд, която определя поведението на човека чрез три междуметия – То (т.е. подсъзнанието), Аз (съзнанието) и Свръхаз (обществените норми), но мисля, че Бейкън успява да синтезира основното.
- В първата част на книгата са разказите от детството, а втората също е позната - „Художникът и вятърът“?
- За втори или трети път го издавам в различни книги и винаги заглавието се запазва – то е на последното стихотворение на Далчев – „Художникът и вятърът“ и е посветено на художника Иван Симеонов. Художникът има желанието да нарисува вятъра, искал, но все нещо друго рисувал. И ми е хрумнала идеята, че винаги, когато има нещо невидимо, го представяме чрез видими неща. Но подтекстът тук е, че всичко в изкуството е това. „Художникът и вятърът“ не е просто стихотворение. То носи и философия определено. И другите стихотворения на Далчев.
- Кога обикнахте Далчев?
- В студентските години под сурдинка се говореше за т.нар. литературен персонализъм - като споменем Ботев, непременно трябва да вметнем, че е геният, Захари Стоянов – летописецът, а Далчев – философът като поет. Би могло да бъде и поетът като философ. Аз като човек, учил философия, усещах някаква съпричастност, затуй така по-ревностно съм го чел. И ми хареса. Малцина са писали нещо критично за Далчев. Иван Цанев ми разказа, че в Холандия има огромен литературен алманах и всяка страна е представена с по 1-2 автори. И Далчев е там. Самият Далчев е завършил философия, има много допирни точки между поезия и философия. Преди време като говорихме с Елена Алекова – редактор на тези две книжки, аз й казвам, че според Платон, когато човек започне да говори с езика на философията, той говори вече с езика на боговете. И тя отвръща, че обикновено поетите са галеници на боговете. Но това е друго. Те могат да бъдат покровителствани от боговете, но философите говорят езика им.
- Някои философи са обвинявани, че говорят езика на дявола - Ориген, Спиноза, че и религиозни философи като Бердяев…
- То и самата дума „изкуство“ означава нещо „изкусно“, но и „изкушение“. Изкушен си и в този смисъл си податлив на нещо дяволско. А Далчев не се вписва у нас след войната. Известно време е правил само преводи, а първата му месторабота е като зам.-главен редактор на списание „Пламъче“. Като дете съм го чел, без да знам, че там работи някой Далчев с приятеля му Александър Муратов. Едва 1965 г., под редакцията на Борис Далчев, който е от Пазарджик, се издава стихосбирка на Далчев. Аз написах импресия по стихотворението му „Към родината“ - де да можеха днешните патриоти такива стихотворения да напишат!
- Защо избрахте философията?
- Можех да уча литература или история, но това ми се виждаше твърде обичайно. Каквото и да учиш, би те променило, но философията променя в много различен смисъл. Новалис има една дефиниция, че философията е носталгия, копнеж, да бъдеш у дома. Ето пак допирни точки между философия и поезия, ама философията е друго. Отиване отвъд.
- В България днес липсват големи имена във философията. Няма ярки и оригинални мислители - като един Петър Петров например, който си отиде млад през 1990-та…
- В 1923 г. Димитър Михалчев е изпратен от новото правителство след Деветоюнския преврат посланик в Чехословакия. Той обаче се е познавал с първия им президент Томаш Гариг Масарик, който го чака на гарата в Прага и му казва: „Щастлив съм да приема в моята страна най-големия философ на славянството днес“ – спомен, разказан от неговата дъщеря Ирина Михалчева. От по-ново време Сава Петров - логическите парадокси във философска интерпретация, с много висок индекс на цитиране във всички западноевропейски философски списания. В Германия най-популярния философски речник от Втората световна война насам е изготвен от Георги Шишков - български философ. Асен Игнатов бе много известен преподавател в Кьолн и други университети. Много популярен на запад е преводачът на основните съчинения на Кант - Цеко Торбов. Още при първия превод – „Критика на чистия разум“ през 1971-а, получава Хердерова награда за този превод. Намира много грешки в италианския превод и ги изпраща на университета в Болоня. Университетът на Умберто Еко му благодари и уверява, че когато се издава Кант в Болоня, ще бъде правена справка с Цеко Торбов...
- Мисли ли днес българинът? Философията предполага повече време за размисъл, а ние сме забързани…
- Времето слага отпечатък, но ми се струва, че това е специфична форма, но много тясно свързана с духовните потребности, така че все ще я има.
- Успяха ли философите да направят света по-добър?
- В една анкета с Никола Радев имаше подобен въпрос за литературата и той казва, че злото винаги е било на една ръка разстояние да победи, но никога не му се е случвало. Някакъв малък принос за това имат и литературата, и философията. В крайна сметка философията е съпротива. Това, че съпротивата няма да ни доведе до окончателна победа - няма, но няма да се предаваме…
- На Вас кой въпрос не Ви дава мира?
- Философията предизвика размисъл. Затова е формулата Cogito ergo sum. Смисълът е в движението, не крайната цел. И от литературата, и от философията, не се искат категорични отговори.
- Оплетохте философията с историята…
- “Легенда при върха“ е за легенда, разказана от нашия съгражданин Стефан Захариев за Черногорово. При османо-турското нашествие войвода на име Георги излиза от крепостта на Овчите хълмове (там има руини, а археологът Сергей Торбатов е направил разкопки 2005-2006 г.) - излиза, отсичат му главата, той продължава да търчи и там където паднал, е гробът му. И в продължение на 4 столетия черногоровци му отдават почит. След първото издание на тази книга, обади ми се етнологът Росен Малчев: „Тази легенда е типичен пример на сакрално обезглавяване. Има я при покровителя на Париж Сен Дени“. Аз като дете съм сънувал, че бих могъл да бъда археолог и ще направя разкопки на Овчите хълмове. Това не е станало, но всичко свързано с написването на тази книга, е по-интересно от онова, което съм сънувал. Например веднъж ми се обажда проф. Даринка Караджова и казва, че в университета Сапиенца в Рим работи много известен българист – Марио Капало, който иска да има моите книги „Легенда при върха“ и „Философия на средновековната българска история. Гледната точка на проф. Петър Мутафчиев“. Видяхме се в двора на СУ, подарих и на нея книга, а тя казва: „Искам да Ви се реабилитирам“ – и ми подава една книга „Сливен и Елена през Възраждането“. Във влака я отворих и на последната страница гледам факсимиле на старите спомоществователи. И видях името на преподобний отец Стойо Маринчов от село Черногорово – дал една лира за отпечатване на служба за свети Харалампий и една лира за Календар вечен. На моя дядо Костадин съпругата му е от тоя род на Маринчовите – 200 години оттогава. Друг любопитен случай - може би един от най-добрите траколози – Йордан Илиев от Пазарджик, ми се обади по повод един израз при Стефан Захариев, взет от френския учен Албер Дюмон (той е гостувал на Захариев) за един надпис – „Битус посвещава на Хера“. Битус е име на тракиец, на трак би трябвало да се каже. И ми се обади: „Г-н Пампов, в този надпис е казано „Битус посвещава на Х.“, но може да е Херос“. И ето я Хегеловата триада – Херос, който после е свети Георги, и войводата Георги при Черногорово!
- При Мутафчиев има. Може би затова сте го анализирал?
- Мутафчиев е единственият, който философизира. Той специализира в Мюнхен при Хайзенберг – син на големия физик-създател на квантовата механика. Връщайки се в България, прави една встъпителна лекция в университета – „Изток и Запад в европейското Средновековие“. Но говори и за изтока и запада в българското Средновековие – с много интересни наблюдения. След това 1929-та, в немското списание „Бизантише цайтшрифт“ публикува статията „Византинизмът в средновековна България“. Публикува я и в първото философско списание на Балканите – „Философски преглед“ на Михалчев, а през 1934-а – и „Духът на отрицанието в нашата история“. И всичко това е било подготовка за по-голяма и обща книга – „Книга за българите“.
- Само 6 глави е написал...
- Трябвало е да са Има коментари защо не я е дописал „Книга за българите“ – срещат се твърдения, че МВнР подготвя връщането на Южна Добруджа и са искали от него да напише една цялостна история на Добруджа. След като той пише „Българи и румъни в течението на долния Дунав“, на запад четат Мутафчиев. Огромен е неговият талант и като философ на историята. „Ако човек пожелае, Бог всичко може“ – пише Презвитер Козма в беседа против богомилите. За такива думи на запад отиваш на кладата, защото в причинно-следствената връзка причината е човека, не Бога. Но важното е човек да пожелае…
Тодор ГРОЗДЕВ
--230.jpg)
