Този текст посвещавам на учителите и учениците на СПУ „А. С. Макаренко" – Велинград, а поводът е рожденият ден на Веселина Груева – съученичка. Колко бързо минава времето! Винаги, разговаряме ли по телефона, сякаш току-що сме се запознали. А са преминали от онова време повече от 70 години... И звучи химна на нашето училище:
Една мечта ни сбра в тази сграда,
една висока цел стои пред нас:
Да учим младо, ново поколение!
Родино, майко мила!"
Тогава, есента на 1953/54 учебна година аз съм вече ученичка в първи курс на педагогическото училище. Дошла съм с желанието да ставам начална учителка и дружинна ръководителка. Приемът е след VII клас с конкурсни изпити, но аз от тях съм освободена – завършила съм прогимназията с пълно отличие и с грамота на МНП. Нашият випуск беше втори, след него имаше още два и гимназията беше закрита през 1960 г., подготвила около 320 бъдещи начални учители за Пазарджишки и част от Благоевградски окръзи.
В онези времена нуждата от учители беше крещяща
Основател на училището и директор в първите две години беше Иван Дивизиев – дългогодишен учител от Велинград. Човек с голям авторитет – красива фигура, впечатляващо поведение, богата ерудиция! С обществени изяви – всички много го уважавахме! След неговото пенсиониране беше назначен Николай Тодоров – млад, красив, с висше педагогическо образование. А него всички го обожавахме! Вече остарели, ще си кажем по телефона с бившите съученички: „А помниш ли вечерите в съботите в стола на гимназията, посветени на Вапцаров, Смирненски, Макаренко, на народната музика? След богатите програми, които подготвяхме, се разчистваше място за маса и стол в средата. И на стола, върху нея, сядаше Тодоров с акордеон в ръцете. Започваха хора и танци до началото на вечерния час?“. От другата страна на телефона: „Но ние не си тръгвахме, докато директорът не изсвиреше и не изпееше, а ние да му пригласяме неговата и наша любима песен: „Имам си момиче, то се казва Миче, с руси къдрави коси“…“.
Колко много приятелски разговори със съученички: Катя, Любка, Ленчето, Дочка, Босилка... Колко различни въпроси. И спомени. Излезеше ли да пее Любка Кривошийска „Отдолу идат сеймени", сякаш въздухът се свиваше в ъглите от страх да не бъде издухан от нейния чутовен глас...
Към средата на учението в тематичните вечери и тържества на училището започна да се появява с декламации или солови песни едно височко,
стройно момиче с естествени, чупливи коси и червени устни — сякаш малини
Веселина Груева. Скоро след това под нейно ръководство курсът ѝ спечели първата награда на училищния фестивал. А на градската манифестация за 24 май я видяхме да свири в оркестъра на Чепинското училище. В това училище е била душата на организирания извънкласен живот. А по онова време животът на децата беше много интензивен. Те бяха насочвани да се развиват безплатно в кръжоци, клубове, школи, хорове, оркестри и др. Веска бързо беше припозната за лидер. Още във втори курс бе избрана за комсомолски секретар. Скромна, усмихната, търпелива, та дори свита. По това време и аз бях в ръководството на нашето комсомолско дружество. Неусетно двете с нея много се сближихме. И двете бяхме непримирими към подсказвания, преписвания... По инициатива на актива издавахме хумористични табла. Особено бяха активни от „б“ курс с комсомолски секретар Милош Зяпков, който изпъкваше с чувството си на критичност към недостатъците — смело критикуваше, даже някои учители.
За първи път в страната въведохме ученическото самоуправление,
учителските консултации за подпомагане на учениците, затрудняващи се с ученето. Като бъдещи учители, настоявахме от училищното ръководство да ни дават повече свобода да се организираме и да решаваме сами повече въпроси. Няма да забравя, когато с решение на комсомолското ръководство на курса решихме да не влизаме в двата часа на класната, които прекарахме на Клептуза. Върнахме се навреме за другите часове. Така показахме, че тя като класен ръководител трябва да се вслушва повече в предложенията ни. С връщането ни, в училището сякаш беше паднал гръм. Директорът веднага свика педагогически съвет.
Очаквахме наказание, но наказана беше курсовата
Нали само след няколко месеца ставахме техни колеги, директорът и учителите израснаха в нашите очи. Те съзнаваха, че трябва ученици и учители да работят в една посока. Но беше трудно. В сравнение с реалните гимназии ние бяхме два пъти по-натоварени. Освен почти целия материал за средните училища, ние учехме методиките за преподаване в началния курс, имахме двойно повече часове по музика и изобразително изкуство, учехме основна педагогика и детска психология. По един ден седмично наблюдавахме и преподавахме в базовите училища. В IV курс имаше едномесечна педагогическа практика с оценка. Учехме като студентите - два семестъра годишно, с изпити. Ежегодно отпадаха от обучението тези с по две слаби оценки на изпитите. Почти липсваха учебници и ние се подготвяхме само по записките в часовете. В тази ситуация решаващи бяха учителите. А те бяха чудесно подбрани.
Преобладаваха най-доказалите се учители от гимназиите в Пазарджик и Велинград
и току-що завършилите Софийския университет с отличен успех: П. Полежански, Ел. Калоянова, В. Генчева, Н. Герасков, Ел. Найденова, М. Георгиева, С. Антова, Г. Праматарова, П. Захов, Л. Шишкова, Л. Манолов, М. Лазарова, Жекова и др. Например учителката по музика Праматарова беше до крайност взискателна, дори педантична. Тя ни „отпуши“ ушите за мелодии, отвори ни очите за нотите и ни даде обща музикална култура.
Отличително за учителя по български език и литература Полежански бяха постоянните диктовки, граматическите разбори на литературни текстове и работата с първоизточниците. Такъв подход ни отвеждаше в читалищните библиотеки, караше ни да водим дневници, да наизустяваме значими творби и да ги помним до днес.
Учителката по биология и химия Генчева беше безукорна външно: елегантна от главата до краката, в пълна цветова хармония на обувки, рокля, костюм, манто! И макар че я мъчеха страхотни шипове на краката, тя не си позволи нито ден да бъде с обувки с ниски токове.
Колко често, през всички сезони,
учителите минаваха в събота по класните стаи да ни поканят на излет в неделя
Бродехме по цели дни из Балкана, по поречието на р. Чепинска, влизахме в пещерите, на които е така богато Чепинското корито и неусетно научавахме толкова много неща за растения, животни, насекоми, скали... На обяд запалвахме огън, подслонени под някоя скала, на жарта печахме набрани от нас гъби. Често др. Генчева ни изненадваше с приготвени от нея почерпки: кекс, сладки, баница с тиква. А привечер се прибирахме – с букети цветя, клонки с листа, различни камъчета. С направената сбирка от растения от онези години се явих на изпит по ботаника при проф. Попова в СУ „Кл. Охридски“ и бях оценена с „5“ (аз завърших „География“ с втора специалност „История“. А сбирката с минерали, обогатена с някои пиритни късчета от мина „Елшица“, ми послужи да подготвя изпита по минералогия и кристалография.
Възхита изпитвам и сега към
нашата класна и преподавателка по руски език в I и II курс Елена Найденова
Тя беше външно обикновена млада жена: силно руса, закръгленичка, стройна. Но каква вътрешна красота излъчваше лицето ѝ! А усмивката ѝ с трапчинките?! Всички я обичахме. Може би затова много се стараехме по предмета ѝ. Оценявам приноса ѝ лично за моето организационно израстване на различни организационни и административни позиции.
Учение, музика, рисунки и изложби, спортни състезания, излети – това беше педагогическото ни училище! И много светлина, изпълнила класните ни стаи, които бяха в западното крило на Гимназия „В. Левски“. В нашето училище бяха
най-добрата младежка организация, най-добрият училищен хор, най-дейното БЧК
И къде другаде, ако ги нямаше тогава, щяха да израснат нашите световно известни певци, танцьори, математици, моделисти, спортисти?
Неусетно, в учение, интересни занимания, в системно гладуване, в голяма беднотия на нас учещите се и на родителите ни, четирите години минаха. Независимо от успеха ни през годините, държахме 9 изпита. Мисля, че за всички бяха успешни. Играхме и танцувахме до премала на бала! И запяхме!
„Приятели, другари, мои братя,
разделяме се, тръгваме на път.
По пътя често има бури и вятър,
Но бурите, не ще ни повалят!“
Ние бяхме втори успешен випуск. Училищата в областта вече бяха разбрали, че педагогическото училище подготвя добри млади кадри. Те, жадни за редовни и подготвени учители, ни чакаха с горещи искания на много места.
За всички имаше предложения в „Народна просвета“
Уведомявахме се още от юли кой къде е назначен. А аз, въпреки че бях подала молба за начален учител в моето село, цяло лято не получих назначение. И когато отидох на 6.IX.1957 г., една седмица след началото на учебната година, в отдел „Просвета“, началникът ме повика, за да ми предаде, че за мене не могат да се разберат с ОК на ДСНМ „кой да ме вземе“. От ДСНМ се наложиха и ме назначиха за щатен дружинен ръководител в с. Ветрен (сега град) – най-голямото училище в околията.
... И животът ми се завъртя, но за съжаление аз бях елиминирана от кормилото. Местеха ме от едно място на друго не със заявления, а с решения на ръководни комсомолски и партийни органи, започвайки от 1958 до края на 1990 г. 33 години! През тези години, почти нелегално кандидатствах и завърших „География“ в СУ. Завърших в Москва едногодишна комсомолска школа, двегодишна партийна школа и изпити за аспирантура в АОНСУ. Във всичките си дейности имах пряк професионален контакт с учителите, децата и средношколците. Накрая бях учителка в СПГ „Ив. С. Аксаков“ – Пазарджик, където ме пенсионираха. Подобно на съпруга ми Иван Игнатов, който издаде 19 книги, написах и издадох книгата „Из дебрите на паметта“ – автобиографичен колаж. В нея пиша и за Педагогическото училище.
Годините на безкрайни промени показаха, че
беше унищожена цялата система за подготовка и усъвършенстване на кадрите
за управление: административно, политическо, икономическо.
Всеки от моите съученици тръгна по своя житейски и професионален път. Поради характера на работата ми – ръководех, съвместно с „Просвета“, извънкласната работа в окръга около 10 години, може би имах най-голямата възможност за контакти с преобладаващата част от тях. А с дружинните ръководители работех пряко. Бяха много отговорни и отдадени. Това се виждаше от представянето на окръжната пионерска организация в крупни национални инициативи (събиране на средства от труд за възстановяване на кораба „Радецки“ - I-во място; за най-съдържателна дейност в чест на 100 години от Априлското въстание – I-во място; по събиране на билки и диворастящи плодове в национално съревнование през 1965 г. – I-во място, по други дейности – също).
Те бяха и душата на обществения живот в селищата
При всяка наша среща взаимно се радвахме, споделяхме по работата и за живота си… Около 20 от випуска продължиха образованието си. Атанас Чеканов, задочно завършил история в СУ, заемайки различни ръководни позиции, за добрата си работа като шеф на Областния съвет „Просвета“ бе удостоен със званието „заслужил деятел на просветата“. Милош Зяпков, завършил българска филология, се наложи като преподавател и като утвърден литературен творец - душата на културния живот в града, един от организаторите на СДС в окръга. Тодорка Пенева-Гангова – завършила българска филология, бе директор на училище „В. Друмев“ в Пазарджик и е автор на художествени книги. Израснаха като просветни ръководители Тодор Вандев и Ангел Узунов. Парашкева Жеребцова от Ракитово направи кариера в Института по история при БАН. Дълги години Георги Шуманов, завършил право, заемаше ръководни позиции в Комсомола и кметството във Велинград. Анета Попова - учителка по БЕЛ в Пазарджик, Екатерина Драева - по география във Велинград, Крум Карамитев - политически ръководител в Благоевградско… А Веска Груева? Бяха й отворени вратите за организационно израстване в окръга, но тя предпочете редовното обучение – завърши с отличие педагогика в СУ и в Ловеч бе окръжен секретар на Комсомола, партиен работник, председател на Окръжния съвет за работа с жените. Бе на ръководни позиции в Националния съвет на жените, една от учредителките на Националното ръководство на Антифашисткия съюз, където, без заплата, е негов зам.-председател. Здравка Масларова бе отличен специалист и ръководител в здравеопазването. Инициатива и голяма организация прояви Дочка Чилева, да се съберем през есента на 2024 г. ученици и любими учители. Аз не можах да отида. Но се амбицирах да разровя „спомените“ си и успях да съставя този разказ. Дано ви хареса, мили мои читатели, скъпи съученици и любими учители.
Георгена Илиева ИГНАТОВА
16 септември 1957 г., II б курс с курсов ръководител Николай Тодоров пред входа на ПГ „А.С. Макаренко“
Август 2024 г. - сърдечна среща на съученичките Георгена Илиева и Босилка Етова след 50 години раздяла
Веселина Груева
Милош Зяпков с директора на ТПУ „Максим Горки“ Ангел Узунов, град Ракитово
