Войната е най-голямото зло – казва последният жив фронтовак в областта, който от овчарче станал стругар-ударник
ВЕЛИНГРАД. Дядо Трифон Видаркински е един от последните живи фронтоваци у нас и единственият жив в Пазарджишка област, както ще ни поясни Петко Генуров, председател на Областния съвет на Съюза на ветераните от войните на България. Дядо Трифон от първа ръка може да ви докаже, че войната е най-ужасното нещо. „Знаме“ писа, че на 3 февруари - Трифон Зарезан, той навърши 103 години и бе поздравен от велинградския кмет д-р Костадин Коев. В дълъг разговор столетникът ни пренася назад във времето. При изгубен безследно патрон по вълк-единак, при един случайно появил се години по-късно патрон, който му спасил живота... А животът му, преминал през три епохи, всъщност четири пъти висял на косъм, ще ни разкаже някогашното овчарче, което станало машиностроител и носител на ордени за рационализации като майстор-стругар.
- Навремето като чуех някой възрастен да каже: „Ей, забравих!“, се питах как е възможно да забравяш. Ама сега вече знам, че може. Обаче съм запечатал и от 2-годишен отделни случаи. Роден съм в село Борован, Врачанско, през 23-та година, на 3 февруари,
ама помня и остатъците от турското робство
Нашето село тогава беше на 500 години, сега е на 600 – в центъра се заселват по-богати хора, като Тричковци, Доновци, търговия правят. Нашата фамилия живееше в къщичка до реката, която е границата на селото ни с Делене – то е Михайловградско, ние сме Белослатинско. От баба ми съм слушал как през робството идват черкези, събират стоката, не те питат, не плащат. Имахме коне, използвахме ги за вършитба на хармана. Идат турците, искат да вземат един много красив жребец. Хубаво, ама жребецът застанал на вратата на обора и не разрешава да го доближат – и те с камшиците бият, бият, пак опитат – не става. Така накрая се изморили, а баба вика: „Ние бехме малки деца, в краката му се спъваме на коня и не ни закачаше – толко кротък и добър. А тях не ги пусна“… Тя била юноша, около 13-15 години, когато
леля й я хванала под ръка да посрещат руснаците за Освобождението
Баба беше дълголетница, както и тате – той почина на 86, а баба през 52-а година един грип я умори, някъде към 87-годишна е била.
Имахме кошара и аз като дете съм живял там. В Борован има 10 000 овце. Ние сме трима братя и две сестри, а аз съм третото дете. По-късно и двамата ми братя също отидоха на фронта. Но на кошарата като малък помня как дядо ми Трифон рече, че ще прави нова къща. Старата я е правил прадядо Цветко (него са го отровили - като са делили земята с други родове вечерта и му казали, дай да са почерпим - и той от тая работа почива). Жена му, прабаба, се е казвала Вида и носим нейната фамилия – Видаркински. Иначе големият брат в кръщелното свидетелство е Барчофонски – защото бащата на дядо Цветко и той бил чобанин и кочовете ги мамел: „Барчо, барчо, барчо…“.
Баба Вида правела магии
Парите ги държали в овча мешина – обърната овча кожа. Дядо Цветко има стъргало и като брои парите, пристъргва шиника, каквото остава в него, това е капитала, който трябва винаги да го има. Ама една вечер ратаят (ние сме му станали кумове, но не знам преди или след тази случка) като се прибира, взима мешината с парите и си ги занася вкъщи. Като разбрала, че изчезнали парите, баба Вида вика на снаха си (баба ми Мара, жената на дядо Трифон): „Снахо, имаме ли гърне, в което не е варено?“. Имало. Дава го тя и баба Вида прави разни магии. И на сутринта тоя ратай идва уплашен и носи обратно парите. Магиите са хванали. Била е тя знахарка, познавала е много добре билките.
Живеех на кошарата с баба и дядо от април горе-долу пак до април
Дядо Трифон оре нивите с царевица и жито, баба Мара наглежда овцете, аз съм на пода в кожите. Навънка сняг – на прозорчето легло има за дядо. Чух го, че ще продаде воловете – имаше два огромни вола, че да плати за новата къща. Старата къща е с едно помещение, без прозорец – само комин, ама зидан, от него каквато светлина влезе – това е. Успоредно на зида има малка преграда за дрешник. Направиха новата къща – голяма, двукатна, с дограми и прозорци, с три стаи долу и три стаи горе. Обаче дядо почина около моя рожден ден. Казаха ми, че настинал, съблякъл се като орал… Но аз нямам още 5 години, ама намерих друга причина – не може да се разболее по Петковден и да почине чак февруари. Сетих се как дядо се връща в края на декември, целият мокър – мустаците му замръзнали. И чувам как от Диковци, дето май отровили дядо Цветко, един по-едър - Иван,
натиска в един трап с вода да дави дядо Трифон
Защото го видял, че овцете влезли в тяхното пасбище. Колко са се борили - с баба ми говорят... Дядо като се разболя и отиде на село, чичо ми се качи в кошарата да гледа 80-те овце. Помня тогава, една вечер дойде един вълк да ги дави, чичо изскочи с пистолета барабанлия. И го прогони с помощта на четирите кучета. Вълк-единак, като в разказите на Емилиян Станев. И после се вайка чичо, че един патрон не излиза. Търси го край дръвника, така и не го намери. А една вечер, още не беше починал дядо, идва баджанак му – чичо се чуди: „Как дойде бе?“… Защото кучетата жив човек не пускат да припари. „О, много лесно“, вика баджанакът и обясни как като поднесеш ветроустойчивия фенер към кучетата, и те бягат. Запомних го това.
Земята беше малко и виждах, че за мене няма място
Бях завършил трети клас (7 клас днес, б.р.). Баща ми беше коларо-железар, майстореше и каци, бурета, бъкли, дето държат студена вода. И аз реших да стана такъв. При двама от Горна Оряховица ортаци – единият дърводелец, другият – с металите. Помагах на тоя с металообработването – чуках с големия чук, духах, обаче се скараха и си заминаха. Аз останах пак при овцете. Обаче една вечер се прибирах и майката на един съученик от Диковци ме среща и подигравателно ми наприказва как аз - овчар, а нейният син отишъл да учи в гимназия. Така се обидих, че като се върнах при баща ми, казах му, повече никакви овце. Искам във фабриката в Бяла Слатина или във фабрика „Регулатор“ във Враца. Баща ми отива да пита – накрая се съгласили в “Регулатор“ да ида, да ме видят. Бай Васил и бай Никола са двамата собственици. Бай Васил няма висше образование.
И средно няма, и основно няма, обаче касата до стотинка я владее
А и сам правеше каси за пари. Започнах пробно, без заплащане. Минаха 3-4 месеца и един ден бай Васил вика, Трифоне, ние ще си ти платим и за миналото време. Харесаха ме. Даже започнах да правя заготовките за леярния цех, претеглям сто килограма чугун, от него половината е стар, за да можем да върви и той, че иначе остава, а половината е нов, за да няма брак при отливането. Много деликатна работа е да правиш каси за пари – особено ключовете, а бай Васил бе майстор. Мен ме водеше да му държа, когато заварява. Държах калфински изпит, продължих за майстор.
Дойде време да отивам войник
Беше 1943-а. Идва комисията, един поручик и пита имам ли занаят. Имам. Какъв? Стругар. Къде? Във Враца. При бай Васил Семков? Да. И ме взе. Имаше нужда от такива хора - за бандажи, да центроваш, да туриш някой винкел, да балансираш, луфтовете да обереш. Другите отидоха за в Новите земи – така наричаха Беломорска Тракия и Македония. Още първия ден питаха кои са спортисти и дадоха няколко сгради да ги обикаляме – кой колкото може. Кой половин, кой една, кой три обиколки. Аз никога не съм бягал, ама съм селско момче и като ме видя как бягам, нашият командир капитан Иван Диловски, направи ме бегач за дълги разстояния – 3000 метра. Само един Павел Чиширков бягаше на 5000.
Октомври започнаха силни бомбардировки в София
от англичаните и американците. В Слатина имаше скривалище. Бях в Първи армейски артилерийски на НВ цар Симеон Втори полк – всичко е моторизирано, няма пехота. Има радисти, окомери, водачи и най-много бяхме телефонистите. Щото като се явяваме в камионния полк – гледат кой за какво е годен. Аз издържах изпита за водач. И много ми допадаше, обаче на другия ден командирът като разбра какъв занаят имам, ме направи телефонист-свързочник. Един ден дойде принц Кирил – да гледа войската, докато правим маневри. Ние не бяхме дали клетва, а войник без клетва не може да бъде осъден. Обаче независимо от това, избраха и нас за маневрите.
Клетвата беше на 14 февруари – на Трифоновден по нов стил
- в Горни Богров. Там, защото в София на 10 януари стана най-жестоката бомбардировка – много убити имаше (959 убити и 726 ранени българи, б.р.) и веднага след това започна евакуацията на града. Кой има роднини, кой приятели – всички се изнесоха, а в София останаха май само военните. В края на краищата и ние бяхме евакуирани. Нашият полк бе предислоциран в четири села – Горни и Долни Богров, Чепинци и Кремиковци. Нашата батарея и щаба на полка бяха в Горни Богров. Ние обаче продължавахме да охраняваме в София оръжейни погреби, банката, двореца.
Няколко пъти съм бил караул в двореца
Дойде ли ти графика, заминаваш в София за 24 часа, пазиш обекти и после пак ни връщаха в Горни Богров. Една нощ пазех склад до халите, до Синагогата - една от бомбите падна точно върху нея. А най-голямата бомба падна до Шести пехотен полк, там където сега е НДК. Казаха, че е била най-малко 2 тона, защото бе изкопала огромна яма - масивната ограда на полка беше отнесена, часовият обаче остана жив, защото се пъхнал в едно окопче… Та принцът ни гледа – нас ни вдигнаха на маневри през нощта, а през деня продължихме. Но успяхме да си купим яйца от едно село. А караул ни пращаха всеки ден – и толкова се изморихме от наряди, че
в един момент отказахме да изпълним заповедта
Всички отказахме – в лазарета дойде един поручик доктор и ни оправда. А в камионния полк бях за кратко и артелчик. Препоръчаха ме на фелдфебела, той ме пита мога ли да взема един чувал захар и да го продам, за да взема нещо по-потребно. Не мога аз такива работи да правя, викам. Не си за мен, рече. Ама ме назначи за около 20 дена, докато си намери друг. Не знам как се е оправдал, когато го хванаха, че беше скрил щайги с грозде под леглата и вместо десерт даваше домати на салата на войниците, защото тъкмо тръгвах… Преместиха ни в едно село Панчарево. Там командирът на частта прави сбор и няма да забравя как дръпна една реч, че сме негови и на отечеството синове. Викаше: „Има в гората шумци. Вие сте моите куршумци! Ще обезглавим 100 хиляди българи, но ще спасим България от комунизма!“. След тоя сбор веднага ни пратиха да търсим шумци, ама никого не намерихме…
Полека-лека дойде 9 септември
Аз не можах да си ползвам гарнизонната отпуска, която ми се полагаше след първата година – 15 дена домашен отпуск – вместо нея карах кандидат-подофицерска школа, а в навечерието на 9 септември моят командир, който преди това ми беше обещал, че ще ми я даде, удържа на думата си. Защото оставаха няколко дни до уволнението ми – на 15 септември ни вземаха казарма и служехме по 2 години. Командирът ме изпрати да отнеса едно писмо в Оряхово, а пътят минаваше през моето село. Имах 3 дни за тази задача, но само пътуването с влак щеше да ми отнеме 4. И аз се върнах след 6 дни при командира. Това беше точно по време на деветосептемврийските събития и навсякъде цареше пълен хаос. Когато се върнах в казармата, вече всичко беше натоварено на влака. Ако бях закъснял с още половин ден нямаше да отида на фронта. Можеше да ме накажат, но моята част вече щеше да е заминала, и след това щяха да ме уволнят… На 22 септември вече бяхме в Кюстендил, където преспахме една нощ и след това при Крива паланка влязохме в Македония.
Продължението – в брой 10 на вестник "Знаме"
Дядо Трифон е бил част от славната артилерия в битките при Драва /фонд на НИМ/
_[ZNAME]--230.png)
