Това представяне на трите родени и дълбоко свързани с Пазарджик поетеси Диана Балабанова, Марияна Влахова и Таня Тодорова не го правя от криворазбран местен патриотизъм, а заради талантливата им лирика. Те са почти връстнички и принадлежат към поколението в българската лирика, което навлиза в творческа зрелост.
Дебютната стихосбирка на Диана Балабанова „Опитах се да бъда черна точка“ излиза през 2000 г., когато тя е на 17 години. От стиховете й се убеждаваме, че тя е поетеса с драматична нагласа и характер и това се усеща от всяка нейна поетична творба от сборника. Това е поетеса с биография. Макар и твърде млада и крехка, тя преминава през нелеки житейски изпитания, това калява характера й.
Няма как младостта да не се вълнува от интимните чувства, от любовните трепети. Но тъжна и самотна е нейната лирическа героиня в интимните си преживявания, защото не са й присъщи елементарните, еклектични повърхностни чувства. От интимните стиховете на Диана Балабанова струи нежност, съкровеност, дълбоки и фини сърдечни и душевни трепети, свързани с усещането за любимия. Не светло, а дъждовно е в душата на поетесата, защото притежава дълбока чувствителност. Тя мечтае любовта й да е свързана с духовност, затова се чувства като звезда сред звездите („Звездите в очите ти…“). Погледът е светъл и заслепява с чистотата на чувството, дори светлината на звездите става по-ярка, за да освети мрака, защото любовта е и светлина. Любовта окриля, дава простор и криле на лирическата героиня, тя не моли за любов, защото е горда („Била съм греховна“). Нейната любов не е бурна, а свенлива, еротиката е по-скоро загатната, отколкото пламенна.
Много тъга, болка, мъка и самота откриваме в лириката на Диана Балабанова. Характерни за чувствата и настроенията в нейната поезия са стихове като „Тази вечер ще пия самотна“, „Сега е зима. С болка./ И с тъга.“.
Поезията на Диана Балабанова е със силно хуманистично звучене. Умиление, съчувствие и състрадание изпитваме към циганчето сираче, което „преравя кофите за смет“, към „овдовялата майка“, която живее в мизерия, към разрошеното врабче, което „тършува за троха“, в „Един догарящ фас“, скърбим за умрелия гълъб. Социалната болка е част от хуманизма на поезията.
Разочарованията са част от съдбата на лирическата героиня на Диана Балабанова. Тя не съжалява за розовите очила, с които е гледала на света, защото Надеждата крепи човека в трудния му земен живот.
За Диана Балабанова Свободата е основна житейска ценност. Нейната лирическа героиня не може да живее, ако не се чувства свободна. В това се убеждаваме не само от „Опитах се да бъда черна точка“. Тя не желае да бъде „толкова безлична“, не може да понесе свободата в клетка, няма сила, която да я спре в порива към волност, иска да е свободна, да живее без ограничения, да може да лети като птица, ненавижда шаблоните, не желае да има „скрупули за глупави неща“, мечтае да е различна. За лирическата героиня любовта е непълноценна и невъзможна без Свободата. Неслучайно средищен и любим образ в лириката на Диана Балабанова са птиците. „Аз истината само в птиците видях“ – споделя тя в „Като ненужна…“. Апотеоз на Свободата е „По дяволите, всички шепоти“. И в по-късните си стихотворения Диана Балабанова защитава същите позиции и отправя сходни послания. Сред предпочитаните художествени похвати на Диана Балабанова е оксиморонът, който придава обем на стиховете и поетическите послания. Тя предпочита модерен класически стих, който й се отдава и не я затруднява.
Диана Балабанова не изменя на сърцето и душата си, на чувствителността и хуманизма си. Тя върви по избрания поетичен и творчески път неотклонно, защото е вярна на себе си, на творческата си природа и същност, а единственият път към утвърждаването и успеха е верността към Словото.
„Вода“ е първата поетична книга на Марияна Влахова. Стихосбирката се появява, когато авторката навлиза в зрялата си възраст. Това говори за себевзискателност и наличие на собствени художествени критерии. Прочитайки творбите от поетичния сборник се убеждаваме, че това е така. Най-емблематичното стихотворение от сборника е „Нарисувай ми вода“. Нещо от стихията на Елисавета Багряна се усеща в тези стихове, нещо от Багряниния размах и полет към волност и свобода. Чувства се и влиянието на фолклора, и то не само в напомнянето на нестинарската традиция, характерна за българите.
Марияна Влахова притежава сетива и умение да рисува природни картини със словото, усет въобще към природата, чувства се органична част от прамайката природа. В това поетесата ни убеждава не само в „Нищо не е по-хубаво“. Тя предпочита „Приказки вместо разпятия!“. Дъждът е любим за лирическата героиня, макар понякога да смрачава обстановката с Елинпелиновите си нюанси и протяжност. Тя върви „със дъжда по тротоара“ в едноименното стихотворение. „Цари дъждът във моя град“ вълнува със соята интимност, лирическата героиня се чувства уютно, вън дъждът вали, но тя е в стаята, дъждът предразполага към вглъбяване във вътрешния си свят, където се случват най-съкровените преживявания. Прекрасна е нарисуваната картина в „Една бляскава синя вода“. Морето е част от интимния свят на поетесата, затова във финала на „Навярно не знаеш“ тя споделя: „Нима не разбра, аз съм просто море?!“
Любовта е централна тема в стихосбирката „Вода“. В лириката на Марияна Влахова любовта не е бурна, страстна, чувствена, еротична, а дълбоко и зряло чувство. Любимият е в нейната представа в „Ще затворя очи“: „Ще затворя очи./ И ще мисля за теб./ Ще се срещнем по друга пътека.“ Лирическата героиня ще застане до любимия едва когато ще бъде „от вярност изваяна“. Тя мечтае за всеотдайната любов, която няма нищо общо с мимолетното чувство. „Гола съм пред теб и пред света“ – споделя тя в едноименното стихотворение. Когато любимият го няма, тя е самотна и звънти „на гръм и дъжд обречена“ („Бих искала да не е вълнолом…“).
В стиховете на Марияна Влахова преобладават тъгата, болката и самотата, затова лириката й е силно екзистенциална. В „Път“ поетесата мечтае да опознае и си обясни света, в който живее, тайните на съдбата, човешката участ. В поезията на Марияна Влахова преобладава Свободата, тя не търпи опекунство и подчинение. В описанията на природата ясно се чувства волност и полет на мисълта, която се рее в безкрая
В поезията на Марияна Влахова преобладава класическият стих, но веднага трябва да подчертая, че нейният класически стих има своя специфика.
От прочита на поезията на Таня Тодорова се убеждаваме, че това е поетеса с характер. Зад привидния хъс и лиричен непукизъм тя прикрива дълбоко чувствителните си и раними сърце и душа. Понякога стихът й е остър като бръснарско ножче, но това е форма на самозащита. Неслучайно една от нейните любими поетеси е Миряна Башева. В стиховете на Таня Тодорова откриваме специфична индивидуална болезнена чувствителност и рецептори, усещане за собствена първородност, без да игнорира големите си предходници в поезията. Лирическата героиня на поетесата не иска да пропилява безцелно живота си, а да живее смислено, пълноценно, с духовни пориви, не желае около нея да е „празно и пусто“, да преминават в сиво еднообразие дните й, а ключовата дума в „Съботно“ е „непокорно“ и неговите производни, тя мечтае жилищните тераси „да докоснат небето“. Унилото битово живуркане не я задоволява, не е за нея. Тя не може да е щастлива в един неуютен бездуховен материален свят. Тази поетеса одухотворява предметите, битът в нейната лирика преминава в Битие. Несъгласието, съпротивата раждат стиховете й. Те се раждат от болката, затова нервите на нейната лирическа героиня са „оголени“, думите й са „подострени“, а покривът на света е „прокапал“ и неуютен, защото светът е враждебен, нехуманен. От стиховете на Таня Тодорова се убеждаваме, че тя е поетеса с биография, носи в душата и сърцето си дълбока чувствителност. „Спъват ме, свикнах да падам“, болезнено говори поетесата в „На върха на тополата“. Непримирима е лирическата героиня на Таня Тодорова. За нея в едноименното стихотворение „Търпение е най-далечната държава“, просто търпението и покорството не са й присъщи, така е устроена душевно – да се бори с живота и съдбата, срещу житейското статукво. Петимна е за обич и ласка. В „На върха на тополата“ лирическата героиня на Таня Тодорова споделя: “Аз обичам тихо и просто./ И беззащитно и голо.“ Няма пози, преиграване, просто обич.
Много самота и тъга откриваме в лириката на Таня Тодорова. „Небето беше пусто и студено“, споделя с болка поетесата в „Под пръстите…“. В „Разплитайки овързаните мисли“ тя се чувства като „празен плик“, небето е „натрошено“. Таня Тодорова изкачва своята Голгота в едноименното стихотворение, посветено на Миряна Башева.
В стиховете на Таня Тодорова често е дъждовно и снежно, това е нейната чувствителност, такива са сърцето и душата й. В „Пролетно II“ поетесата горчиво споделя: „Пролетта е само илюзия./ Тя изобщо не ми се е случвала…“; „… лед по китките, лед по скулите,/а отвън зеленеят дървета“. Отвън е пролет, но не е така в душата и сърцето на лирическата героиня. „Невъзможно е да разцъфтя“, е драматичната й изповед.
За Таня Тодорова Свободата е фундаментално условие за пълноценен живот. Чувството за несвобода у лирическата героиня е отчетливо в „Нарисувах лампа…“, където „стаите са тесни“. В „Капани“ става дума за свободата в клетка, свободата в кафез, която няма нищо общо с истинската пълноценна Свобода. Неслучайно сред любимите й поети са Иван Динков и Константин Павлов.
Като всеки талантлив поет и Таня Тодорова се вълнува от същността на поезията и творчеството. В „Лазаровден“ за нея Поезията е безсмъртие: „За да повярва цялата Витания,/ във словото, по-силно от смъртта./ Единствено с косите на Мария/ ще можем да изкупим вечността.“ Единствено чрез Вярата и Словото, можем да възкресим Лазар.
Таня Тодорова се стреми да е автентична в поезията си. Тя съзнава, че поетичният път е дълъг, но ще върви неотклонно по него: „Още съм семе, още съм семе -/ жертва на гладните птички.“, заявява поетесата във „В чужда градина“.
Таня Тодорова пише емоционално, с цялата си сърдечна и душевна ангажираност, разголва душата си достатъчно, за да й вярваме. Във формално отношение предпочита модерния класически стих с непълни рими.
Трите поетеси смятат за свои учители забележителните си пазарджишки поетически предходници. Публикували са досега по една поетична книга, което говори за самовзискателност, високи критерии и отговорност пред поезията.
Никола ИВАНОВ
