БЕЛОВО. Колкото и да е странно, в България има управници, които не само че не са взели един пирон от пребиваването си във властта, но са плащали от джоба си, за да служат на съгражданите си. Такъв бе и покойният кмет на Белово и на Момина клисура Илия Маринков, който през седмицата посмъртно бе удостоен със званието „Почетен гражданин на град Белово и общината“. Лентата, почетния плакет и грамотата бяха връчени от секретаря на общината Зара Блажева на съпругата на Илия Маринков – Йорданка, която е била директор на Акумулаторния завод в Пазарджик в периода 1980-1989 г., а после зам.-директор на „Балканкар холдинг”.
В България може и да има хора, които могат да се похвалят с 26 години „кметлък”, но бай Илия Маринков (1932-2023) със сигурност е единствен безсребърник измежду тях. Той пет пъти е бил Кмет номер едно на Пазарджишки окръг. За всички тези години не само, че не се е облагодетелствал, но е давал свои пари и е заборчлявал в името на общината и родната Момина клисура. Не човек, а огън, казват за него съселяните му. И говорят как само за 95 дни вдигнал трети етаж на училището с помощта на цялото село и работниците от каскадата „Белмекен-Сестримо”. Това било едно от чудесата! Сто човека носят бетон, а петдесет бъркат, но после знаят, че ще ядат и пият за сметка на кмета. Вековната му къща е най-старата в беловското село. По времето на Тодор Живков
оджакът с камината се превърнал в „Министерски съвет”,
както е известна гостната му сред приятелите, защото министри често идвали тук.
"С присъждането на най-високото отличие на община Белово изразяваме дълбоката си признателност към един достоен човек, чието дело остава живо в историята на нашата община и в паметта на поколения беловци.
Поклон пред светлата памет на Илия Стоянов Маринков!", заявиха от местната администрация сега. Идеята за присъждане на званието е на бившия кмет на общината Кузман Маринков и на Стоян Камбуров.
По време на церемонията, видимо развълнувана, г-жа Маринкова сподели пред „Знаме“: „Такава беше неговата тъкан. Да мисли за хората. Това беше той! Продължи да е такъв и след като се пенсионира – построи параклисите „Св. Георги“, „Св. Илия“ – главен архитект на окръга навремето бе арх. Георги Георгиев от Пловдив. Той му беше стар приятел проектира ги безплатно и ги узакони…
Ако съпругът ти се е посветил на другите, това е и бреме, и радост,
но той беше такъв. А аз го финансирах…“, смее се леля Йорданка.
В кабинета на кмета инж. Стойко Стефанов на удостояването с почетното звание присъстваха и хора, които си спомниха отделни случки с Илия Маринков. Васил Дренков разказа как при откриването на паметника на Александър Иванов – Чапай вечерта на честването пропуснали да поканят бай Илия, а той бил главният „виновник“ за паметника. Но пък Маринков не пропуснал същата вечер да покани работниците в кръчмата за своя сметка. А паметникът на Чапай е първият монумент в региона (скоростно завършен и доставен от 100 км за 12 часа, с внушителните габарити от 12 метра и 10 тона тежина!).
Като кмет, заместник-кмет и ръководител на общинско предприятие Илия Маринков стои зад реализирането на
едни от най-значимите инфраструктурни проекти
– изграждането на водопроводна и канализационна мрежа, улици, обществени сгради, спортни съоръжения и редица обекти. 84-годишният бай Георги разказа за инициативността и сърцатостта на Илия Маринков, а Георги Вацков, който работел във ВиК, си спомни как бързо и качествено кметът Маринков организирал полагането на водопровода и ремонта на улиците, а след това черпел със заплатата си работниците. „Беше голям организатор и имаше много приятели. Аз работех в Техническа служба. Той беше такъв човек, че само като отвори вратата, и знаеш, че вече е започнал да върши работата“, сподели и Ирина Кърцева. Бившият кмет Кузман Маринков също разказа за дружбата на Илия Маринков с финансовия министър Белчо Белчев и с Тодориев - енергийният министър. „Тодориев послуша бай Илия и
построи тук най-голямата база за ремонт на хидроенергийни турбини
Бай Илия направи стадион, мост, през главата на ОК на БКП, отнесе наказание и глоби, но благодарение на него съществуват и тези съоръжения, и автогарата, и културния дом, беловската поликлиника, новото кметство, преустройството на жп гарата, базата за отдих на Ливада бачия…“.
До края на дните си бай Илия живя в скромната си бащина къща. Министрите и генералите в нея вземали важни за Беловския район решения, а понякога в изблик на емоции изстрелвали някой и друг пълнител в тавана. „Повечето дупки в гредите съм запушил, че дървото е старо”, казваше бай Илия и показваше незапушените на екип на „Знаме“ през 2019-та. Говореше за отпушените дупки във времето на демокрацията и се подсмихваше тъжно, когато приятелите му разказваха как се
снабдявал се с проекти, технологии, финансиране, нови машини,
как завързвал приятелства. Защото виждаше какво се случва сега с построеното някога.
А някога, още докато отговарял за комуналните услуги, показал що е размах. Предприятието имало мижав годишен бюджет от 205 хиляди лева, с един само обект и то замразен - спортната зала. Проектът начаса бил възобновен, а от „Кремиковци” Маринков уредил багери, валяци, коли, булдозери, които започнали огромна работа по благоустрояването на беловските улици и площади. А бюджетът набъбнал на 1,5 милиона лева! Още в Момина клисура пък
през 1970-а завършва първата канализация в окръга
Защото Пазарджик е канализиран едва на 40 процента и началниците не могат да повярват какво се случва в „забутаното” село. „Тогава дойдоха от Министерския съвет една делегация в ей този оджак. Питаха и разпитваха как съм се справил. Но нещо се мръщят на салама. Питат, имаш ли сланина? Отворих им качето, накрая им напълних по пет кила вино. Те си носеха туби - все пак учени хора, софиянци. Бурето ми пресъхна, но им казах, спокойно, имам още едно. И бързо отидох при комшията и наченахме неговото буре”, разказваше бай Илия.
Още като ученик работи в кариерата в Сестримо
после 4 години казарма (бил парашутист)
и като се уволнил, станал инструктор в ДОСО-Пазарджик. През 57-а в СССР завършил Школа за двигатели с вътрешно горене и пътно-строителни машини. Като се върнал, започнал в Механизация и автотранспорт - Пазарджик, а после и в „Строителни материали” - Белово. После станал кмет на селото. В Белово първо бил заместник-кмет по строителството… „Съветниците ми искаха да построим културен дом, че беше на мода. Но им казах, че по-належащо е да прекараме водопровод, канализация, асфалт, обществена баня... Имахме проблем с доставянето на строителни материали, нямахме машини. Затова се сприятелих с ръководството на каскадата…“, спомняше си бай Илия. За да посреща многобройните си бъдещи гости, кметът теглел заеми още на стола в Момина клисура, защото заплатата от 105 лева за никъде не стигала. В Белово пък било още по-сложно, защото, където и да отидел,
го питали дали носи от известната беловска тоалетна хартия
И вече трябвало да купува и ролки хартия… Своя дан за банкетите давали и съселяните му, както още през 60-те полагали доброволен труд за изграждане на главния колектор на канализацията, като разбивали вековния цариградски път с положените една връз друга десет настилки. Давали и агнета, и яретата, а после бил направен списък с бременните магарички... И кюфтета редовно одимявали селото при честите визити на важни софиянци. За финансовия министър Белчо Белчев бай Илия си спомняше: „Белчо като идваше, вика: „Тихо! Че ако знаят че съм тука, цялото ръководство на окръга ще се изсипе тука за пари“. Но ми уреди с военните да асфалтираме цяло Белово. Масрафът струваше 500 хиляди лева. Той вика, бай Илия, ще ти дам 600 хиляди, но да не ме притесняваш до края на годината. А министърът на енергетиката Николай Тодориев заложи най-много милиони за Белово след гостуванията си тук. Благодарение на него направихме корекция и от двете страни на Марица, а не само на едната, както беше по план. И така спасихме хората при голямото наводнение през 2005-а…“.
Бившият шеф на военното разузнаване дал волга на Илия Маринков
- генерал Димитър Паунов, който след военното разузнаване станал кадровик на МВнР, водел полска делегация, когато се родила дъщерята на Маринков – изпратил в Момина клисура една камара подаръци и му предоставил собствена волга. Междувременно бай Илия пострадал. Кола го ударила на Костенец, докато опитвал да спаси семейство по време на събор. Потрошеният Маринков работел с патерица, за да завърши водопровода в Момина клисура, и шофирал. Но направил втора катастрофа. И пак продължил да шофира. Един ден, като бил с патериците в Пазарджик, председателят на Окръжния народен съвет Димитър Корсимов го навикал дали не е луд, че шофира по този начин. И веднага разпоредил: „Тоя с патерицата дойде ли, веднага му зареждате колата с бензин!”.
Като се пенсионирал, продължил не само да се грижи за селото,
но и заделял от пенсията си и плащал общински борчове
Пет години изплаща и свои заеми, теглени за общински нужди. За такъв кмет не сте чували, нали? Веднъж дори откраднал демонтиран мост и го поставил в селото.
„Те и без друго го бяха приготвили за старо желязо, защото пуснаха новия сводов мост в завода за хартия, а този изкараха отвън. Щели да го пращат за старо желязо във Велинград. Аз през нощта изпратих бордови КАМАЗ, събрах десет жени и им заръчах да го боядисат до сутринта. И като изгря слънцето, мостът беше син. Тридесет души с лостовете го поставиха над Марица. И после председателят на Окръжния народен съвет ми вика: „Е, това не съм го очаквал! Ето това е работа! Ние доде разберем къде е мостът, той вече го качил!”…
Илия Маринков пишеше епиграми, кратки стихове и поеми, дори книга. А когато рецитираше любимите си стихотворения „Хаджи Димитър” и „Песен за човека”, даже мухите спираха да бръмчат. Навярно и сега, докато си спомняме за него, мухите в „Министерския съвет“ умислено са притихнали по гредите около незапушените дупки.
Светла ти памет, бай Илия.
Тодор ГРОЗДЕВ
