Валентина Радинска е от националните ни поетеси, които навлизат в българската лирика зрели, сякаш нямат детска и младежка възраст. Пред нас застава лирическа героиня, мъдра и вдълбочена не според възрастта си. Откриваме не според годините ранно узряване, дълбока и дълбаеща в себе си и търсеща самопознанието поетеса. Никаква ученическа лекота и естрадност няма да открием и доловим в дебютната й лирична книга. Това е поезия, присъща за по-зрели години и автори. Валентина Радинска е последователна в своята поезия, в следващите си стихосбирки, последователна е в търсенията си по отношение на творческото си развитие, на словесния си изказ – с поетична изчистеност, лаконичност, пестеливост, а обхватът на визията й се разширява и задълбочава. Гласът на ранната Валентина Радинска е изключително индивидуален. В стиховете няма да открием нищо лековато, непреживяно, съчинено, измислено. В следващите си поетични книги тя потвърждава своята зрелост и съдбовност на поетеса. Тя извървява едно неспирно художествено изследване на живота и смисъла на живеене. Нейната лирика идва от познанието, интуицията, вътрешното самопознание. Болезнената й чувствителност създава у нея известен скепсис, който става важен елемент от нейното светоусещане, в основна умонагласа. Сериозните поети и творци са така устроени като темперамент, че са лесно раними, незащитени от суровите удари на живота. Податливи са повече на страданието, отколкото на възторга. В поантата на стихотворението „Трябвам” поетесата заявява:
Петият: Господ – от мен неотлъчен.
Жива му трябвам, за да ме мъчи.
Диалогът на поетесата със себе си минава през света и се затваря отново в субекта. Есента и зимата властват в лириката й. Предимно реквиемна е нейната поезия.
Валентина Радинска съчетава силния ум, духовния стоицизъм, интелектуалното прозрение с неповторимата женска сетивност и интуиция. В нейната лирика няма да открием декадентско-формалистични капризи, а дълбоки пихологически обобщения в екзистенциален смисъл. Талантът й е специфичен индикатор за художествена истинност на нещата, което постоянно я поставя в конфликт с всяка обществена система и време въобще. Поетическият диалог със света, времето и действителността на лирическия Аз на поетесата е драматичен, труден, съдбовен. От една страна е недоволството от нашия свят, а от друга няма различна действителност и единствената възможност и шанс е да я променим. В лириката си тя е част от света, макар че се опитва да се разграничи и го пренаписва посвоему, като рови и търси в себе си и навън пътя на живота ни, маркиран от въпросителни.
Ако трябва обобщено да характеризираме поетичното творчество на Валентина Радинска, то най-подходяща и сполучлива е отрицателната частица „не”, както е озаглавена една от лиричните й книги: не на ставащото около нас, не на случващото се, не на действителността. И това „не” е силата и творческият импулс при тази поетеса. В едноименното стихотворение поетесата отрича всичко недостойно. Особено силна е поантата на творбата:
На думите – удобни, леки, кръгли,
с които на мнозина им потръгна,
на думите, причакващи по ъглите,
особено на „да” с подвити колене,
особено на „да” –
аз казвам: Не!
Социалната й болка не крещи, но откънтява дълго в душите ни, въздейства ни убедително. Понякога несъгласията са изразени по-притушено, друг път на висок глас, стигащ до вик, но винаги достатъчно категорично и безкомпромисно. Изтънчената чувствителност и болезнената отзивчивост към всяка неправда и чужда болка на тази поетеса е много силна. За поетесата Валентина Радинска като че ли особено подходящо ми се струва определението „дете без детство” от стих на един от учителите й в поезията Иван Динков. Тази вроденост на поетесата да усеща преди всичко драматичното и трагичното на живота, неговите сенчести страни се проявява още от детството, просто Валентина Радинска така е устроена творчески.
В поезията на Валентина Радинска откриваме откроено присъствие на човешка съдба, на отношението към човешката участ и болка. Заглавията на поетичните книги на Валентина Радинска говорят много и определят атмосферата в нейната лирика, нейните особености и характеристики. Темата за страданието постоянно магически я привлича. Тя търси в раните раждащото се от страданието слово, опитва се да прозре по-абстрактния смисъл на страданието. Поетесата силно усеща вътрешните детонации на човешката душа, екстазите и терзанията. Сянката и нощта властват в стиховете й, но още в първата си стихосбирка поетесата търси човека, съмишленика, приятеля, на когото да се довери и да го чувства като опора. Но... лирическата героиня не съзира човека, когото търси и това я прави самотна до екзистенциалност. Нейната постоянно самоанализираща се душа се втурва без страх в бездните си. Обстановката в творбите напомня за поетите от 40-те години. Потискащо, тъжно, монотонно, безсмислено, студено е битието на човека в нейните стихове. В тази лирика на светлосенките човекът се е задоволил с минималното на битовото съществуване, изглежда доволен и това води до отчаяние лирическата героиня. И въпреки цялата безнадеждност и тотална безперспективност поетесата все пак не губи Надеждата, че ще се намери поне един, който ще надигне глас против статуквото. В същото време поетесата е способна на задъхано страстни, синкопно насечени съзерцания, видения и блянове. Всеки стих е една искрица, лъч от изгаряне, преживяна болка, която пътува в мрака на човешкото битие и неистово се стреми да го осветли и помилва. Очевидна е непоносимостта на поетесата към лъжата, фалша, преструвката, лицемерието, жестокостта. Женското кокетство й е неприсъщо, тя е не по женски женствена.
В стихотворенията на Валентина Радинска можем да разчетем и позиция, която да наречем универсална културна съпротива срещу действителността, подчертавам – срещу всяка действителност – минала, настояща и бъдеща, предстояща. Това прави поезията й универсална и общовалидна във времето. Интересуват я проблемите на взаимоотношенията между властта и индивида, на манипулацията, на социалната машина, която премазва и унищожава индивида. Интересува я човекът, притиснат и смазан от всяка тоталитарна машина, човекът, обезличен, объркан и обезверен, човекът с плаха надежда за бъдещето.
За същността на един поет съдим и по неговите творчески пристрастия, по предпочитаните и любими поети, които са еталони за собственото му творчество, оказали са влияние върху стиховете му, в определен смисъл са негови учители. Очевидно е пристрастието и влечението на Валентина Радинска към поети с драматична съдба и творчество, които са устояли на големи изпитания, тя ги чувства творчески близки, поетесата е тяхна съмишленичка и продължителка. Ще ги открием в нейните посвещения – Анна Ахматова, Марина Цветаева, Иван Динков, Борис Христов и още неколцина – все дълбоко драматични и трагични творци. /Валентина Радинска е сред най-добрите преводачи на Ахматова и Цветаева/. Стихотворението „Август” е драматичен въпрос към гениалната Марина Цветаева. Въпрос за собствената съдба и същевременно напомняне за трагичния край на великата поетеса в Елабуга. Валентина Радинска търси отговори и съвет за своя път в поезията. Тя се вдъхновява от поети, които са устояли творчески, граждански и биографично през годините и не са се прекършили, не са омърсили творчеството си.
Поезията на Валентина Радинска е трудна, с натежал от съдбовност слог, в който отекват силни гласове от миналото. В стиховете всичко е изречено на един дъх, понякога афористично, с искреност, на която напълно вярваме.
Тревогите на поетесата произтичат и от голямата отговорност на твореца пред словото. Тя е смутена и омерзена от епидемичната бездуховност, от пълната подмяна на вековни общочовешки ценности, от развихрянето на първосигнални примитивни нагони. Поезията на Валентина Радинска поразява и пленява с нейната чувствителност и сложните взаимовръзки на асоциативната й мисъл. Упрекът към поетите и творците се пренася върху човеците изобщо и се универсализира. Божествената дарба е необходима не само на хората, но и на боговете. А само белязаните и посочените от Него са достойни за изкуство.
Метафорите в тази поезия не са книжни, съчинени или измислени, а автентични, идващи естествено като резултат от лирическите преживявания. Тя не остава пленник на кошмарната духовна ситуация, която е обзела живота, не хленчи, а избира да се съпротивлява, защото е характер. Протестът й не е позьорски, а е неистов вик срещу обзелата ни духовна мизерия. Усещаме поетичен бунт срещу всевъзможните тирании, диктат и насилия над индивида, вкарването и ограничаването му в определени рамки, които го задушават и обезсмислят земното му съществуване.
А във „Вместо отговор” Валентина Радинска е категорична и горда, подобно на великата Анна Ахматова:
Аз имам власт над думите всесилни!
А вашта власт над мен е – шепа смет.
Че мене – друга сила ме закриля.
Защото съм поет.
Валентина Радинска има пълното право да го заяви. Защото наистина е Поет!
Осип Манделщам говори за трудната задача и голямото усилие, което е необходимо на поета, за да се освободи от властта на „съзнанието за правота”. Манделщам казва също: „Ние сме хора на смисъла”. Можем да твърдим, че Валентина Радинска е поетеса на Смисъла. В нейната лирика думите се усмихват през сълзи. Стиховете й са изповедни, ярки, диалогични, дишат трудно и същевременно са озарени от високо майсторство. Творбите й са изпълнени с полемичност и актуална универсална проблематика в истинския смисъл на понятието.
Валентина Радинска - една завършена поетеса.
Никола ИВАНОВ
