„Спомени в бъдещето“. Така озаглави рубриката си в „Знаме“ Методи Пешунов. От далечния Сан Франциско известният пазарджишки художник вижда някогашния Пазарджик и на страниците на вестника пренася градски легенди, от които е останало само заглъхващото ехо. Пренася пазарджишки лица и пазарджишкия дух, случки и събития, места и знаци – тук и сега, за да останат и утре в наситения с технологии забързан свят.
В поредица морски статии ще ви пренесем в легендарния къмпинг „Каваците“. В миналия брой разказахме как Пазарджик има голям принос в историята на българското водно спасяване - десетима пазарджиклии бяха първите специално обучени спасители на новооткрития курорт Слънчев бряг и проправиха пътя на създадената през 1964 г. Водноспасителна служба към Българския червен кръст. Тогава се изграждаха морските ни курорти, курортното дело бе в разцвет и се налагаше създаване на организирана система за сигурността на плажуващите. Спасихме сезона на Слънчев бряг и след това част от пазарджиклиите с момчета от други места се установихме в местността Каваците, на легендарния къмпинг „Каваци“ в продължение на много години.
Ще ви срещнем с Георги Иванов – първият български космонавт. Веднага след историческия полет на 10 април 1979 г., който развълнува цялата ни нация и целия социалистически лагер Градският народен съвет му даде място да си направи вила до Каваците, на Борума. Това е един каменист нос, където растат само буйни лози.
И нашият космонавт изгради вила на камъните насред лозята
И всяко лято идваше при нас. А Борума стърчи в морето и за Георги Иванов е достатъчно да излезе от къщата на неговата скала и да мине 10 метра по камъните, за да влезе в морето. И понеже носът е на километър и половина от нашите бунгала – те също са на самия морски бряг, Георги Иванов влизаше директно зад шамандурите да плува за наш ужас.
Да, ама ние не знаехме всичко това.
И когато видяхме човек, който плуваше зад шамандурите, без да му пука, разсвирихме се, хвърлихме се в морето да го вадим. Когато го наближихме, развикахме се, заповядахме му да тръгне с нас.
Абе навикахме го здравата, докато го вадим
Но навикването бе част от нашия негласен правилник. Понеже нашият обектов началник, шефът на плажа, бе много колоритен тип. Бивш военен прокурор, но изгонен от армията, беше ни дал право не само да попържаме, ами даже сила да използваме, но да спасим човешки живот. „Момчета, имате право и да биете. Ако се наложи, ще ги шамарите, ама да не се давят”, даваше ни наставления шефът. И един ден гледаме един, влезнал зад шамандурите, някаква фигура цапа там, плува. Влязохме бързо да го спасяваме и той човекът сам се оправи, но докато го извадим на брега, накарахме му се. После пердетата паднаха от очите ни и видяхме, че това е Георги Иванов. И се сетихме за думите на шефа, че и шамари може да използваме в морето, щото
като извадиш туриста на брега, може да облече генералска униформа
и тогава ще е късно. „Във водата няма пагони! Вие сте властта там!“ – викаше шефът. Власт-власт, ама като го извадихме, си помислихме, че Георги Иванов ще ни се разсърди, дето сме го навикали ние, някакви млади пишлигари. Той обаче нищо не каза. Малко по-късно дойде, намери ни и ни черпи. „Трябва да знаете, че сте прави. Аз наистина не трябваше да плувам зад шамандурата. Можех и да се удавя ”, каза той. Е, едва ли щеше да се удави, но се почувствахме някак горди. Да отворя скоба, че всъщност понякога не само с попръжни сме вадили недисциплинирани плажуващи, ами и с шамари. Така веднъж поприпляскахме един военен професор, сърдечен хирург от Военна болница - София. Той редовно плуваше рано сутрин с жена си, ама този път влиза с внучето си. Там военните имаха база – еднофамилни бунгала и идваха все генерали. И докторът влиза с внучето си с надуваема лодка. А ние тъкмо сме на храна.
Обаче лодката спихнала и потъва с детето!
Това идва да ни съобщи дежурният ни колега, който ни замества, докато обядваме. „Бързо идвайте, малко дете се дави, може и да се е удавило”, вика той. И ние, хем уплашени за живота на хората, хем ядосани, че ни вдигат, бухнахме с в морето, уловихме доктора и му плеснахме зад врата някой и друг шамар. Изкарахме го полумъртъв, буквално на косъм от смъртта. Човекът спасил хиляди животи – ние спасихме него. И внучето спасихме – малко дете трудно се дави. То като се хванало за лодката, стиснало без да знае запушалката и така предотвратило изпускането на въздуха докрай. До такава степен я е стиснало, че не можем да му откъснем ръцете от лодката. Жажда за живот!
Но да се върнем при Георги Иванов.
С първия български космонавт се сближихме неусетно
и се оказа изключително готин човек. Той продължи да идва при нас. Защо ли? Защото ние бяхме първия живец на Каваците. Млади, здрави, шегуващи се момчета, които разчупват атмосферата. Иначе се хранеше в почивния дом на Хасково - цигарената фабрика имаше голяма станция, или в базата на военните в съседство. Тя беше за големи началници – началник-полкове, началник-щаб, големи генерали с големи лампази идваха да отмарят със семействата си. И те бяха негови приятели, през деня често бе с тях.
Но музика имаше единствено в ресторанта на къмпинг „Каваци“,
който беше на „Балкантурист“. Там имахме и нощен бар. И генералите идваха вечер, защото през деня са си омръзнали. Пристигаха вечер със семействата си, танцуваха, веселяха се между туристите от цял свят. И Георги Иванов идваше, сядаше при нас, а седне ли, ние все го разпитвахме за космоса, за критичната ситуация в космоса със скачването с орбиталната станция „Салют 6“… Възхвалявахме го, повтаряхме, че е герой. И той веднъж рече: „Момчета, ще ви кажа едно. Първо, не е чак такова геройство това, което съм направил, защото това го правя всеки ден и тука, на Земята. Летецът си е летец и прави едно и също, важното е да свикнеш на ония условия – а те са вярно, казва, кучешки условия, но пък ние, българите, можем да ги издържим. Всички сме раснали в лишения – и аз в Ловеч не съм раснал в саксия. Така че какво толкова героично има…“.
Наистина беше много скромен човек.
И все ни черпеше
Ние отказвахме, не ни беше удобно, но той настоява: „Айде, от мен едно шише уиски ще изпиете!“. Купуваше от един магазин с валута шишето и ни го оставяше. Ние пък му давахме да гребе спасителната лодка и да се къпе при нас колкото си иска, да си ползва нашия чадър, да се чувства като у дома си. И той се възползваше. Беше изключителен майстор в гребането – радвахме му се как гребе, а той се кефеше като дете на лодката и вълните. Плуваше си пак зад шамандурата, но ни предупреждаваше и ние го наблюдавахме – защото ако му се схване крак или ръка, да реагираме. И му беше приятно при нас – ние млади и спортни копелета, все измисляхме някакви дивашки игри. Играехме на морски разбойници – три лодки имахме и едните бяха пирати, другите бяха нищо неподозиращи мореплаватели или моряци от кралски флот и влизахме сред вълните в открито море, да правим морски битки. Абе циркове си правим, за да привлечем вниманието на повече мадами.
А той ни гледа, че бройкаме мадами и реши да ни помогне
И как ще ни помогне? Като предложи да се прави в Каваците конкурс за най-красиво тяло. Да, истина е. Георги Иванов беше първият човек, който съдейства за организирането на такова състезание. „Вика, вие сте млади момчета, това ще ви хареса, няма само да гоните старите жени“, вика и се смее под мустак. Но и друго интересно нещо – ние не видяхме жена с него. Никога. Въпреки че беше много контактен и много хубав, здрав пич. Той като ходеше по плажа, всички се обръщаха да го гледат. Не всички по хавлиите и под чадърите го познаваха кой е, обаче с този мустак и с това телосложение беше изключително атрактивна личност.
Все едно гледаш наперена акула как върви по пясъка
А пък за конкурса той каза на културно-масовиците към „Балкантурист“ и те задействаха нещата. То и ние бяхме малко нещо културно-масовици, защото участвахме в организирането на игри и в самите игри - между отбори на спасителите и французи, германци… Чуждите групи и те си имаха такива аниматори. Правехме си състезания, за да е по-забавно. Дотогава такива конкурси за красиво тяло се правеха само в Слънчев бряг. След това започнаха в Каваците, после на Приморско… Минаха под егидата на комсомола. Беше си атракция – жени и мъже дефилират и показват тела за чудо и приказ. Сред участниците имаше много руснаци-туристи, които тренираха културизъм. Някои ползваха на Тодор Живков резиденцията на Аркутино, където имаше фитнес зала, дето тренираха и националните отбори по гребане, борба, щанги. Сигурно и сред тях имаше генерали… Една вечер дойдоха да се веселят при нас – но както казах, тогава в цял Созопол нямаше нощен бар, само при нас беше купона. И всичкият буден народ идваше на Каваците да танцува под открито небе на жива музика.
И някак чудно бе, че Георги Иванов беше вдъхновение за нас, а той самият имаше респект от нас
Или може би респектът не бе към нас, а към създадените и утвърдени правила, които той като военен човек нямаше как да пренебрегне. Идваше при бунгалата ни, уведомяваше ни, че влиза в морето, докато чете на черната дъска какви са условията за деня. Ние с тебешир пишехме на всеки пост температурата на водата, на въздуха, има ли течения, слагахме флага. Първата ни работа бе с термометъра да измерим температурата на водата. И всеки път се радвахме, когато Георги Иванов идваше на плажа или вечерта на масата.
И знаете ли, готино беше, когато идваше
С присъствието си, ако щете, с аурата си, този човек правеше вечерта интересна. Участваше в раздумката без да се прави на големец. Да не говорим за щедростта му – черпеше наляво и надясно. Пиеше всичко, но не прекаляваше с алкохола. И ние знаехме - започнеше ли да зрее гроздето и да се пълни със захар, очаквахме Георги Иванов. Той идваше по това време на годината – в късното лято. Все пак живееше сред буйните лозя на Борума. Тогава и Борума, и всичко наоколо бе един оазис, който днес се вижда само в пощенските картички и старите филми. Днес всичко е застроено.
Но и днес пазарджишките спасители са много по родното Черноморие,
което говори и за класата на плувната ни школа, и за манталитета ни на космополитни хора. Защото морето наистина е прозорец към света. От Слънчев бряг и в онези години тръгнаха немалко пазарджиклии по света от „втория ешелон“ емигранти. Оттам в Америка избягаха братята Джалъзи. Най-големият Джалъз – Светослав Джалъзов, спечели 10 000 лева от тотото и дойде на морето да ги обърне във валута. Той бе преводач в шведския клуб, извика и другите двама братя при него, обмениха парите, направиха връзка с шведите и с фалшиви паспорти и с доларите успяха да избягат. Светослав бе ученик на Величко Минеков. Наричаше се с прозвището Джото, живееше в общински апартамент в Хайд парк - в сърцето на Ню Йорк, когато Ню Йорк бе лицето, а не клоаката на Америка.
Очаквайте в следващ брой още за нашите спасители и нови-стари забравени интересни морски истории от Каваците.
Методи ПЕШУНОВ
