Наум Лабковски направи популярен в СССР Клуба на хумористите в Пазарджик

Наум ЛАБКОВСКИЙ е човекът, който направи популярен в Съветския съюз пазарджишкия Клуб на хумористите, който превеждаше наши фейлетони и хумористични разкази в най-известните по онова време съветски издания, който ни подкрепяше и вдъхновяваше, който изгради у нас самочувствието на автори, съизмерими с най-добрите.

Но нека да започна от началото.

През ноември 1973 г. в Профсъюзния дом, където бяхме приютени от неговия директор Михаил Тодоров, беше учреден първия в страната Клуб на хумористите. Избрахме си за негов президент Денчо Владимиров, който работеше във в. „Септемврийско знаме“ и поддържаше страницата за хумор  „Бодлив пазар“, в която публикуваше наши фейлетони, епиграми и хумористични разкази. Приехме едногодишна програма за работата на Клуба и се започна… вече 53 години!

Денчо проявяваше „мениджърски“ размах, притежаваше щедрия талант да поощрява всички хумористи и да им предоставя равен достъп до страниците на в. „Септемврийско знаме“. Веднага след основаването на Клуба Денчо поиска от всички негови членове да му дадат свои творби, които той щял да изпрати до сп. „Крокодил“, може би най-авторитетното издание по онова време за хумор и сатира в Източния блок. Доста недоверчиво и без никакви очаквания му дадох два или три мои фейлетона. Но ето че в бр. 32 от 1974 г. сп. „Крокодил“ публикува текста „Клуб юмористов“, в който се разказва за новообразувания в града ни Клуб, и два фейлетона – моя, „Щит на дороге“, и на Денчо Владимиров – „Происшествие в горах“. Беше отбелязано и името на преводача – Н. Давидович. Клубът получи и трогателно приветствие от това световно известно издание:

Как зажигательной корридой

известен издавна Мадрид,

как величавой пирамидой

в веках Египет знаменит,

как башней Ейфеля туристов,

ошеломлять Париж привык, -

так первым клубом юмористов,

пусть будет славен ПАЗАРДЖИК!

Хотел бы клубу пожелать я,

чтоб множились его собратья!

С приветом дружеским,

                                      бойцовским!

Соратник –

 КРОКОДИЛ МОСКОВСКИЙ!

Оттук нататък, благодарение на инициативността си и безкористната отдаденост на Клуба, Денчо изпращаше наши творби на различни съветски вестници и списания, които от време на време ни публикуваха – „Огонек“, „Вечерняя Москва“, „Неделя“…- и общото между тях беше, че всички бяха превеждани от Наум Лабковский.

Денчо успя да направи така, че нашият преводач да бъде поканен да гостува на града ни. Той беше настанен в едно общинско жилище в кв. „Младост“. По онова време с моето семейство живеехме на ул. „Яков Матакиев“, в т.н. „чилийски“ блок, в един апартамент, обитаван преди нас от чилийско семейство, избягало от родината си след държавния преврат на ген. Пиночет. По странно стечение на обстоятелствата в същия блок живееха и хумористите Иван Виранов-Вихренски и Денчо Владимиров. И се получи така, че нашият преводач Наум Лабковский гостуваше всяка вечер в едно от семействата. Той беше много симпатичен възрастен човек, със закачлив и любознателен поглед, открит, засмян, сърдечен. Когато пристъпи прага на дома ми, погледът му обходи библиотеката ни, после се усмихна и каза: „Здесь мне понравилось“. Беше изненадан, че може да разговаря със съпругата ми, която е завършила руска филология.

Разбрахме, че е роден през 1908 г. в гр. Тифлис (така се е наричал Тбилиси до 1936 година). През 1927 г. идва в Москва, където започва да сътрудничи в централни вестници и списания. Публикува свои разкази, очерци и фейлетони в „Правда“, „Известия“, „Литературная газета“, „Вечерняя Москва“, „Огонек“, „Крокодил“, „Неделя“ и др.  Автор е на повече от 30 книги, повечето от които са сборници с хумористични разкази и фейлетони, а така също превежда полски и български хумористи. Има и две пиеси – „Честният човек“(1935) и „Под диктовка“(1942). Лауреат е на награда от сп. „Крокодил“ и „Златния телец“ на в. „Литературен вестник“ („Клуб 12 стола“).

Разказа ни за времето, когато е бил военен кореспондент през Втората световна война. Преките му впечатления от нея го вдъхновяват да напише стихове за песни, които са много популярни през 50-те години на миналия век – „Полевоя почта“, „Далеко от дома“, „Песенка фронтового шофера“, „Вьется вдаль тропа лесная“, „Родные берега“,  „Бывший фронтовик“, изпълнявани от най-известните по това време певци.

Много забавен беше, когато разказваше за съпругите си. Съпругът на първата бил адмирал от флотата, а втората била омъжена за генерал от авиацията. И Наум Лабковски се шегуваше: „Първо командвах флотата, а после военно-въздушните сили“.

Разделихме са като стари приятели и оттук насетне започнахме да поддържаме постоянна кореспондентска връзка. Пишехме си до 1988 година.

Останах с впечатлението, че „нашият“ преводач е обикнал Пазарджик, защото постоянно си кореспондираше както с мен, така и с други членове на нашия Клуб на хумористите. С учудваща акуратност той ни осведомяваше за съдбата на ръкописите ни, пишеше, че ги е превел, че ги е предложил на различни издания – и споменаваше кои са те – и че очаква публикацията им:

„Ваши материалы  уже переведены, и в скором времени, надеюсь, сумею сообщить Вам, где и когда они появятся…“

(13 октомври 1982)

„…Из Ваших юморесок я перевел следующие: „Гость“, „Еволюция“ и „Они и я“…К сожалению они еще не опубликованы… но не сомневаюсь, что все будет напечатано. О результатах своевременно сообщу“

(1 декември1982)

И веднага бързаше да съобщи за положителния резултат, като изпращаше задължително и екземпляри от изданието:

„Посылаю два екземляра газеты „Вечерняя Москва“, где напечатан Ваш рассказ. Если написали, что нибудь новое, присылайте…“

(19 април 1984)

В началото на 1985 г. получих от него писмо, в което той съобщаваше, че подготвя книгата „Молодой юмор Болгарии“, в която съм включен със свои фейлетони. Това беше и годината на „перестройката“, която промени коренно духовната сфера в Съветския съюз. И досега не знам каква е съдбата на този сборник - издаден ли е или не.

Очаквахме да го видим през есента на 1985 г., поне такова беше намерението му. Но изглежда нещо или някои възпрепятстваха идването му в Пазарджик.

Изпращахме му картички за всяка Нова година, а той ни благодареше и стриктно ме уведомяваше за публикациите ми. Разбира се, Наум Лабковский превеждаше на руски език не само пазарджишки хумористи, но и от в. „Стършел“, и от цялата страна. Той не плащаше дан на „известни“ имена, а сам преценяваше кои да превежда. Не знаеше български език, но за преводите си ползваше т.н. подстрочници.

Истински се интересуваше и се вълнуваше от проявите ни, от нас самите. Наум Давидович не си позволи да фамилиарничи с никого от нас. Винаги използваше официалното обръщение „Вие“.

Постепенно ставахме все по-близки и той вече адресираше писмата до „милые супруги Спасовы“. По традиция го поздравихме за Новата 1987 година и го поканихме да ни гостува през месец юни. Той се оплака, че имал здравословен проблем:

„…Подвел желчный пузырь. Тепер все успокоилось, но кажется придется весь остаток жизни сидеть на строгой диете. Ничего не поделаешь, возраст берет свое. Так что пока не знаю, смогу ли в июне приехать в Пазарджик. Ближайшее будущее покажет…“

И дори в това състояние не забравяше да превежда мои текстове и да ме поощрява.

Не му се наложи да пази дълго време „строга диета през остатъка от живота си“. Наум Давидович почина на следващата година.

Сега си давам сметка, че по онова време „бай Наум“, както шеговито го наричахме, е бил около осемдесетгодишен. Но беше винаги спретнат, подвижен, стегнат. И така искрено и безкористно популяризираше пазарджишкия Клуб на хумористите, че остана завинаги в съзнанието ни като наш МЕНТОР, заслужаващ обичта и признанието ни.

Георги К. СПАСОВ