„Отзвук“ носи идеята, че нещо, някога предадено на теб, продължава да живее, но променено от други характер и чувствителност.
ПЕЩЕРА. Изкуството не се предава с думи, с поглед, с години споделен опит, а с онова невидимо доверие, което учителят дава на своя ученик. А когато ученикът сам стане учител, историята продължава. Такава история разказва изложбата „Отзвук“, открита неотдавна в галерия „Проф. Веселин Стайков“ в родопския град. Три имена на художници – Никола Руков, Никол Щерева и Георги Тодоров, три индивидуални творчески пътя и една нишка, която преминава през поколенията. Експозицията е среща в пространството на три времена, трима автори, три различни художествени езика, отзвук, който продължава и след тях.
- Г-жо Щерева, изложбата Ви събра с Ваши учител и ученик. Как се роди идеята и защо „Отзвук“?
- Роди се много естествено. За мен тази изложба е среща между три поколения и три различни художествени гласа, които обаче са свързани помежду си. Никола Руков е бил мой учител, аз от своя страна преподавам на Георги, и в един момент ми се стори много интересно тази връзка да бъде показана не само като биографичен факт, а чрез самото изкуство. Заглавието „Отзвук“ носи точно тази идея – че нещо, което някога е било предадено на теб, продължава да живее, но вече променено от твоя собствен характер и чувствителност. След това то стига до следващ човек и отново се преобразява. Не става дума за копиране или повторение, а за следа. За мен изложбата е именно такъв отзвук – от учител към ученик, от ученик към следващ ученик, но и от човек към човек.
- Кое заинтригува зрителя?
- Тримата сме много различни като художествен език и точно това според мен направи изложбата интересна. В работите на Никола Руков има много силна живописност, символика, природа, вътрешно движение и пластичност. При Георги има по-разпознаваем интерес към реалистичния образ, пейзажа и портрета. При мен произведенията са по-лични и по-експресивни. Работя с деформирана човешка фигура, лице, жест, силен цвят, линия, смесени техники и понякога с текст. Част от творбите ми са почти като визуални дневници. Не ме интересува толкова да нарисувам човека такъв, какъвто изглежда отвън, а по-скоро такъв, какъвто може да се чувства отвътре.
- Спомняте ли си първата си среща с Никола Руков? Какво научихте от него?
- Разбира се, макар че с времето конкретните детайли избледняват, усещането остава. За мен срещата с един учител по изкуство никога не е само среща с човек, който ти показва техника. Той те кара да започнеш да гледаш по различен начин. От Никола Руков съм научила не само неща, свързани с рисуването, но и отношението към самия процес – търпението, наблюдението, свободата да търсиш и да не се страхуваш от грешката. С времето човек разбира, че най-ценните учители не ти оставят готова формула. Те оставят нещо много по-важно – посока, въпрос, понякога дори съмнение, което те кара да продължиш сам.
- Кое е по-трудно – да научиш ученика си как се рисува или да му помогнеш да открие собствения си художествен почерк и език?
- Без съмнение по-трудното е да помогнеш на ученика да открие собствения си език. Техниката може да бъде преподавана – пропорции, перспектива, композиция, цвят, материал. Това са неща, които постепенно се усвояват. Но художественият почерк не може да бъде даден наготово. Той трябва да бъде открит. И според мен задачата на преподавателя е не да направи ученика подобен на себе си, а точно обратното – да му помогне да разбере какво е неговото. Понякога това означава и учителят да се отдръпне. Да не казва прекалено много. Да остави човека срещу себе си да греши, да опитва и да се съмнява, защото точно там започва личният език.
- В картините на Георги Тодоров, разпознавате ли нещо от себе си?
- Да, но не непременно като стил. И всъщност се радвам, че не виждам свое копие в него. Виждам по-скоро нещо от отношението – желанието да търси, да работи, да се развива и да не приема първия резултат за окончателен. За мен би било много по-важно един ден Георги да има художествен почерк, който няма нищо общо визуално с моя, но да знам, че съм му помогнала да бъде достатъчно смел, за да го намери. Ако разпознавам нещо свое, бих искала то да е именно тази смелост да търсиш.
- Кога разбрахте, че рисуването може да се превърне за Вас в истински творчески път?
- При мен това не беше един конкретен момент. По-скоро винаги съм усещала, че рисуването е нещо много повече от занимание. То е начинът, по който разбирам себе си и света около мен. С времето започнах да осъзнавам, че когато рисувам, мога да дам форма на неща, които трудно бих могла да изрека. Състояния, страхове, близост, самота, напрежение, уязвимост – всичко това може да стане линия, лице, тяло, цвят. Тогава разбрах, че за мен рисуването не е просто професионален избор, а нещо много близко до призвание. А преподаването дойде като естествено продължение. Интересно ми е не само аз да създавам, но и да присъствам в момента, в който друг човек започва да открива собствената си способност да създава.
- Коя е невидимата нишка, свързваща тримата художници в една експозиция?
- За мен тази нишка е предаването. Не на стил, а на отношение към изкуството. Има нещо много красиво в това един човек да е бил ученик, после да се превърне в преподавател и един ден да застане в една зала едновременно със своя учител и със своя ученик. Това създава своеобразен кръг. Невидимата нишка е паметта, влиянието, благодарността, но и свободата всеки от нас да тръгне в напълно различна посока.
- По-скоро общ фокус в изложбата или по-скоро различия между поколенията?
- По-скоро виждам различия и мисля, че това е най-хубавото. Ако тримата рисувахме по един и същ начин, изложбата щеше да загуби смисъла си. Всеки от нас носи различен опит, различна възраст, различна чувствителност и различен художествен език. Но под тези различия има нещо общо – потребността да преведеш собственото си преживяване в образ. Може би именно това е общият ни поглед: не как рисуваме, а защо рисуваме.
- Пещера има своите художници и своя художествена памет. Какво е за Вас да сте част от културната история на града? Какво искахте да видят посетителите в „Отзвук“?
- За мен това има много лично значение, защото Пещера е мястото, откъдето тръгвам. Има особено чувство да се върнеш там, откъдето си започнал, но вече с натрупан опит, със собствен художествен език и с произведения, които носят част от живота ти. Не мисля за участието си в културната история на града като за нещо грандиозно. По-скоро като за възможността и аз да оставя една малка следа. А на посетителите пожелах да не търсят непременно готов отговор в изложбата, а да намерят нещо свое. Да застанат пред една работа и тя да отключи спомен, чувство, въпрос или дори леко неудобство. За мен изкуството става истински интересно в момента, в който престане да принадлежи само на автора и започне да живее и в човека, който го гледа.
- Ако след години се погледне на творбите в общата изложба като художествена история, какъв искате да бъде отзвукът за тази история?
- Бих искала да остане усещането, че това е била истинска среща, а не просто три имена на една стена. Да се види как изкуството може да преминава през поколенията, без да ги прави еднакви. Как един учител може да даде посока на ученик, този ученик да намери себе си, а после да помогне на следващия човек да направи същото. И бих искала след време „Отзвук“ да се помни именно като история за приемственост, но не и за подражание. Защото според мен най-хубавото, което един учител може да остави след себе си, не е някой, който рисува като него. А някой, който е намерил смелостта да рисува като себе си.
Пещерската художничка Никол Щерева учи в пловдивската художествена гимназия „Цанко Лавренов“, специалност „Графика“, с преподавател Христо Жеков. Завършва и „Сценография“ и „Педагогика на изобразителното изкуство“ в АМТИИ в града на тепетата. Има и магистърска степен по „Арт организации“ при проф. Любомир Караджов в Академията. Преподавателка е в математическата гимназия „Акад. Кирил Петков“ в Пловдив.
Пенка МИХАЙЛОВА
