Стопанското обединение за международен автомобилен транспорт (СО “МАТ”) беше гордостта на българската икономика и най-големият автомобилен превозвач в Европа, въз основа на чийто пионерски опит германците пишеха университетските си учебници по логистика. Отличник по печалба в западна валута в предприятието е пазарджишкия клон, създаден през 1969 г. В най-добрите си години пазарджишките шофьори са около 1000, с около 800 товарни автомобили, и са изпълнявали курсове по изключително сложни и дълги дестинации в Западна Европа, Близкия Изток и Северна Африка. Днес от най-големия автопревозвач в Европа остана само старата слава, а в няколко броя един от дългогодишните служители на СОМАТ-Пазарджик, съгражданинът ни Евлоги Гроздев, разказва любопитни пътеписи.
Лятото на 1992 година вятърът на промяната вече духаше в СОМАТ. Не знаехме какво предстои, но всичко започна със съкращения по места. Още помня думите на началник-гаража Никола Амдянов, когато тръгвах за Виена:
– Някои в командировка, а други ги съкращават...
Тръгнах със служебния автобус, в компанията на шофьорите, за словенския град Копър. Пътуването с колегите протичаше приятно. Спряхме в Унгария за почивка. Разбира се, нямаше как да не хапнем от традиционния борш. В Копър се наложи да пренощуваме, тъй като корабът с натоварените камиони все още не беше пристигнал. Настаних се в хотела и излязох да разгледам града. Веднага ми направи впечатление безупречната хигиена и чистота навсякъде. Уютът и спокойствието буквално се усещаха. Голяма част от стария Копър бе напълно съхранена – тесни калдъръмени улички и романтични сгради. Улисан в разходката из стария град, неусетно изгубих представа за времето и се стъмни. В мрака се ориентирах трудно и едва успях да намеря пътя обратно до хотела… На сутринта ме събуди оживлението на настъпващия ден. Стегнах се набързо, закусих и се озовах на пристанището.
Там веднага се качих на първия камион в посока Виена
– беше ТИР цистерна, управлявана от едно младо момче от Горубляне. На словенско-австрийския граничен пункт Шпилфелд направихме прехвърляне. Хванах камион от пазарджишкия клон на СОМАТ, който пътуваше директно към терминала във Виена. Терминалът беше пуст – нито камиони, нито хора. От сградата излезе младеж. Това беше Емил, колегата, когото трябваше да сменя. Титулярният шеф бе в годишна отпуска, затова за тези 45 дни от Е.П. Пазарджик беше изпратен инж. Касабов. Не след дълго се появи и той:
– А, пристигна ли? – попита ме. Набързо ме въведе в обстановката и ме настани. Още в самото начало обаче Емил започна да подсказва, че изобщо не бърза да си тръгва. Инж. Касабов също не го подканяше. Нещо повече – Емил смяташе да продължи собствената си командировка.
За тази цел беше подкупил инж. Касабов, да му съдейства,
а мен да ме освободят преждевременно. Е, нищо такова не се случи и в крайна сметка след 15 дни Емил си тръгна.
На терминала се помещаваше и другата транспортна фирма на СОМАТ – „Виенна Транспорт“, с ръководител Делчо Брайков. С този човек беше истинско удоволствие да се работи и общува.
Титулярният ръководител на терминала се завърна от годишен отпуск и всичко влезе в нормалния си ритъм. Телексът почти на всеки час изпращаше нареждания за някой камион с наряд да товари от дадена фирма. Повечето колеги се оправяха лесно и бързо намираха адресите, но имаше и такива, които се ориентираха трудно. Помня един от многото случаи – шофьор, на когото това му беше последен курс преди пенсия. Човекът явно беше изтощен и колкото и пъти да му обяснявах по картата, той се връщаше отново и отново, и не можеше да открие мястото.
Накрая го накарах да откачи влекача и само с него го водих до самата фирма,
която, между другото, наистина не се намираше на лесно място.
Още първия месец обаче настъпи промяна – изпратиха ръководителя на терминала Петров на граничния пункт Шпилфелд, тъй като тамошният шеф излизаше в отпуск. В началото се притесних, но скоро усетих добрата страна на нещата. Изчезна онова изкуствено напрежение. Петров беше бивш полицай и оттам бе постъпил на работа в Контролния отдел на СОМАТ.
Имаше и дни, които бяха изключително натоварени. Един следобед на терминала пристигна ТИР от видинския клон. В Чехия шофьорът не беше разчел височината и бе минал под някакъв подлез –
от борда на ремаркето назад всичко бе деформирано
Нямаше време за губене, защото той вече имаше наряд за товар. Веднага извиках монтьора на „Виенна Транспорт“ и започнахме работа. Първо с шофьора разоборудвахме ремаркето, а след това монтьорът започна с оксижена да нагрява и да изправя деформираните ферми и шпригли. Когато всичко беше готово, комплектовахме ремаркето обратно.
Покрай ежедневието и служебните задължения се отвори свободно време за забележителностите на Виена. Направих градски тур в компанията на един шофьор, който познаваше столицата много добре. Бе приказен ден – видяхме отблизо двореца с неговия огромен и красив парк, величествената катедрала „Свети Стефан“ и внушителната скулптурна композиция, изобразяваща жертвите, поразени от чумната епидемия през XIV век. Остана ни време
да отидем и до легендарния „Мексико плац“,
където се намираха еврейските магазини с много интересни и разнообразни стоки. Денят беше слънчев, топъл и изключително приятен.
Една събота вечер Делчо Брайков ни заведе на Пратера. Моя милост, монтьорът и един шофьор от „Виенна Транспорт“ се качихме в служебното му „Мицубиши“ и изкарахме една богата и разнообразна вечер. Посетихме интересна зала с криви огледала, секс изложба и влакчето на ужасите. След това седнахме в един ресторант, построен изцяло от дърво, и всички си поръчахме бира „Будвайзер“. В един момент вниманието ни беше привлечено от фотограф, който обикаляше масите и снимаше хората. Правеше впечатление, че навсякъде, където се спреше, хората избухваха в неудържим смях. Оказа се, че човекът имаше дарбата да се смее с
невероятно заразен смях, който идваше чак от корема му
След вечерята се отправихме към близкия паркинг, където бяхме оставили колата. По пътя минахме покрай улицата, която беше работна стоянка на проститутките. В същия момент там имаше само една жена. Казах на Делчо, че искам да завържа контакт с нея. Отдалеч изглеждаше много привлекателна – стройна, с руси коси.
– Добър вечер! Какво правите тук сама? – попитах я. Тя се обърна, фиксира ме с поглед и студено ми отсече нещо от рода на: „Бягай оттука! Марш!“. Едва тогава видях отблизо, че тази жена всъщност имаше лице на старица. А отсреща страна колегите направо се превиваха от смях...
На следващия ден, неделя, Брайков ни каза, че можем да вземем служебната „Тойота“ и заедно с шофьора на „Виенна Транспорт“ да се разходим. И ние обикаляхме и разглеждахме Виена. Когато обаче се отправихме към булеварда, който водеше обратно към терминала, ни спря полиция за проверка. Оказа се, че задният регистрационен номер на колата не е оригинален. Преди нас някой го беше изгубил и бяха направили дубликат на ръка. Това както и да е, но излезе по-сериозен проблем – с монтьора имахме нередност в паспортите. От месец септември беше влязла в сила промяна в паспортния режим и се изискваше още един, допълнителен сух печат.
По тази причина с монтьора, който се казваше Стоян,
се озовахме в ареста на Четвърти районен квартал
Прибраха ни абсолютно всичко – от връзките за обувки до портфейлите. Затвориха ни в една стая без прозорци, в която имаше само един дървен нар, разположен по цялата ѝ ширина. Навън температурите все още бяха летни, но вътре си беше доста хладно. Скоро ни се прииска да отидем до тоалетна. Трудно открихме едно миниатюрно бутонче за звънец на стената. Един полицай отвори и попита „Какво има?“.
– Искаме да ползваме тоалетна, може ли?
– Един по един, отивайте.
След като се върнах, попитах докога ще ни държат тук.
– Чакаме български преводач, за да се състави протокол, и ви освобождаваме – отговори.
И така, дойде преводачът, състави се протоколът, глобиха ни по 500 шилинга и ни пуснаха. Когато излязохме навън, вече минаваше 17 часа. Слънцето едва забележимо се прокрадваше между високите сгради. Пред полицейското управление имаше малко площадче, от което започваше дълга, права улица. Вървяхме със Стоян и мълчахме.
За първи път в живота си усещах нещо, което до този ден не бях изпитвал
– истинското чувство да си на свобода.
Изведнъж Стоян възкликна:
– Е, е, ето го Пратера!
Чак тогава разбрах, че той през цялото време се е притеснявал как изобщо ще успеем да се доберем обратно до терминала. Бяхме много изгладнели и по пътя влязохме в една кафетерия. Сигурно сме изглеждали доста изтощени, защото жената зад щанда веднага ни предложи сандвичи и капучино. Когато най-накрая се прибрахме на терминала, заварихме шофьора вече да разказва на Брайков какво се е случило. А когато Петров се върна, веднага ни смъмри с тон на голям началник. На всичкото отгоре бяхме и глобени за нещо, за което нямахме никаква вина. Но наистина има хора и хора. Когато си тръгвах за България, Брайков описа целия случай в писмо и когато се прибрах, сумата от глобата ми беше напълно възстановена. Отделно счетоводителката на „Виенна Транспорт“ ме награди с 500 шилинга за това, че винаги бях насреща и помагах при различните тежки случаи на терминала.
Така минаха три месеца и аз вече очаквах на терминала да пристигне някой камион от Е.П. Пазарджик, за да мога да се прибера в България. Най-накрая късметът ми се усмихна – един такъв камион дойде привечер, а на сутринта рано потеглих обратно. Шефът на терминала Петров отсъстваше, което беше добре дошло и ни спести излишно напрежение. Делчо Брайков лично оформи документите ми за приключване на командировката. Благодарих му от сърце за всичко – за отношението, за подкрепата и за човечността. На сутринта кабината на пазарджишкия камион ни посрещна и потеглихме по дългия път към България.
Евлоги ГРОЗДЕВ
