Да предаваш информация – това, до което често са сведени учебните програми в училище – е лесно. Това, което е трудно, а и най-важно, е да събудиш у децата и младежите пламъчето на желанието да учат, да търсят, да подклаждат огъня на знанието, с който да се изграждат и като личности. Огън, който да гори години след като са напуснали училищната скамейка и който да не угасва през целия им живот.
Това, което правеха някога и правят днес онези учители-будители, които променят живота на възпитаниците си и оставят негаснещи следи у тях.
***
„Вие сте тук, за да учите и за да трупате знания, нали? И смятате, че колкото повече информация събирате, колкото повече знаете, толкова по-умни ставате и толкова повече се отдалечавате от незнанието и от незнаещите?“ – с този въпрос и с присъщата му закачлива, малко иронична усмивка, започва новия урок учителят ни по история. После спира за кратко, давайки ни възможност да помислим върху казаното и явно се наслаждава на нашата обърканост. Защото, макар че не разбираме откъде идва и къде ни отвежда с въпроса си, вече ни е ясно, че в следващите минути ще обори толкова явното и неоспоримо твърдение. И, заинтригувани, наостряме уши, за да разберем „уловката“ в аксиоматичното съждение.
Така този урок на учителя ни по история Иван Керезов започва, както често се случва, с предизвикателство, но ще ни отведе още по-далеч от обикновеното в разбирането ни за знанието, за света, за другите и за самите нас.
*
Учителят ни рисува малко, едва видимо кръгче в средата на голямата черна дъска, което запълва с белия тебешир. После ни поканва да си представим – съвсем условно, че черната дъска представлява цялото човешко знание, което, разбира се, е безкрайно. А след това да си представим, че малкото кръгче в средата на черната дъска представлява знанието на един човек, знание, което е натрупал през живота си дотук. После начертава друго, по-голямо кръгче, което отново запълва с бял тебеширен прах и което представлява знанието на друг човек. Пространството извън кръгчето е това на незнанието, т.е. всичко което човекът не знае. Интересното е, подчертава учителят ни, че най-често човекът и не знае, че не знае. После учителят ни рисува трето, още по-голямо от предишните кръгчета. Вече разбираме и без обяснения, че това е условно представяне на знанието на трети човек, който знае повече от първите двама. Върху черната дъска си прибавя и четвърто, и пето кръгче, запълнени със „знания“.
Внимателно следим рисуването и обясненията на учителя, а той спира и ни поглежда, за да се увери, че всички го следваме в неговото изложение. Припомня ни, че черната дъска е условно изображение на знанието, което, разбира се, за разлика от нея, е необятно. После старателно започва да поставя точици върху краищата на най-малкото кръгче, които нарича допирни точки с незнанието. Повтаря жестовете върху средното и най-голямото кръгчета. Ако върху най-малкото кръгче има сравнително малък брой точки, то върху по-големите кръгчета броят им расте стремглаво. Броят на допирните точки с незнанието расте с увеличаващата се големина на кръгчетата на знанието. Идеята, която учителят ни илюстрира, е ясна: колкото повече знания трупаме, толкова повече допирни точки с незнанието имаме и толкова повече би трябвало да знаем, че не знаем.
Така ясно и елегантно Иван Керезов илюстрира графично пред нас максимата на големия древен философ и мъдрец Сократ: „Аз знам, че нищо не знам“. После ни връща към отправеното предизвикателство в началото на часа и към парадокса, че колкото повече знания трупаме, толкова повече пред нас се разкрива нашето незнание, нашето невежество.
Но учителят ни не спира дотук. Пита ни как според нас се чувства някой, който знае малко и така има малко допирни точки с незнанието. А как се чувства този, който знае повече и има по-голям брой допирни точки до незнанието. Как това се отразява, или би се отразило, и върху самочувствието на тези хора. С присъщия му откровен изказ, учителят, който не се крие зад акробатики с думи, обрисува така високомерието и глупостта. За да ни доведе до заключението, че колкото по-малко знаеш, толкова повече може да надценяваш познанията си и толкова по-високомерен може да си. И обратното: колкото повече знаеш, толкова по-скромен си, защото познаваш границите на своите познания. Години по-късно ще открия и друг израз на този парадокс в известната мисъл на Бернард Ръсел: „Глупаците са самоуверени, а интелигентните са пълни със съмнения“.
Така този урок за знанието и за незнанието, за нашето невежество и за битката с него открехна прозорче и към тяхното измерение в нравствени и морални качества и стойности.
*
Този необикновен час по история от втората половина на 1970-те бе за мен много повече от урок: той бе едно откровение и началото на дългогодишен и нестихващ интерес към знанието и към образованието в тяхната по-дълбока същност и смисъл. Той ми показа, че най-важното не е това, което вече знаеш, а любознателността и стремежът да учиш непрекъснато. Което вероятно бе и основната цел на урока на Иван Керезов (1951-2017). Този нов поглед към знанието и незнанието представи по различен начин определенията и тънките и мимолетни граници между наука, знание и невежество, както и дълбоката и неизбежна връзка между тях. Този урок също изтъка виждането ми за образованието и неговите смисъл и цели.
Истински ценното образование не е това, което ни дава сигурност в нашите знания (това прави по-скоро идеологията), а това, което ни кара да сме несигурни в тях, да продължаваме да се съмняваме и да търсим. Истинското образование ни учи не само и не толкова как да формулираме отговори, а ни учи най-вече да задаваме въпроси. Въпроси, които се раждат от допирните точки с незнанието. Най-важното, което можем да научим в училище, е да разпознаваме границите и ограниченията на това, което знаем и как да задаваме въпроси. А не как да зубрим отговорите на някой друг. Затова най-добрите учители винаги казват, че няма глупави въпроси и окуражават техните ученици да се питат и да питат, да задават въпроси и да търсят отговори, които никога не са и няма да бъдат нито пълни, нито окончателни.
Защото ние сме не просто нашето знание, а най-вече нашето разбиране за нашето знание и незнание. И това разбиране говори за нас повече от нашето знание. Защото, за да искаш да учиш, най-напред трябва да знаеш, че не знаеш. Пътят към знанието минава през осъзнаването на това, което не знаем, на многобройните, на безбройните допирни точки с незнанието.
Десетилетия по-късно, през 2000-те години, с удивление попадам на нова теория, която обаче не е нова за мен – ефектът на Дънинг – Крюгер, описан през 1999, откривайки това, което един млад учител на 25-26 години – Иван Керезов – бе изложил в урока си в едно провинциално българско училище 20 години по-рано... Дълго медитирам върху различните форми на знание, върху случайността, върху шанса да поставиш името си върху нещо, което някой друг е знаел и описал много преди теб, както и върху моя шанс да съм възпитаничка на учители като Иван Керезов.
***
Когато години след този урок по история, на свой ред, в ролята на университетски преподавател, ще се изправя пред аудитория от млади хора в търсене на знания, ще открия с известна изненада, че това, което студентите ми, според техните собствени откровения, „черпят“ от мен, не са толкова знанията и информацията, които упорито се старая да им предам, а това, което те ще опишат като мое излъчване и моя страст към знанието, които подхранват тяхната собствена жажда да учат, да знаят и да бъдат. Ако информацията може да бъде забравена, човешкото излъчване и отношението към науката, към хората и към живота остават в паметта и в това, което изгражда личността на учениците и студентите.
Така у мен се затвърждава убеждението, че най-големият дар на истинските учители не е само това, което знаят, а най-вече това, което са и което излъчват: техните личности и техните нравствени стойности. Това е, което формира възпитаниците им като личности и като граждани и което остава у тях завинаги, дълго след като много от научените понятия ще са отминали отдавна в света на забвението...
Благовеста МАНЕВА-СЛЕЙМАН
Бел. ред. Тази история е част от разказите от втория том на спомените на съгражданката ни Благовеста Манева-Слейман, който ще бъде публикуван през 2027 г. Отпечатваме я в навечерието на Деня на народните будители – 1 ноември. Първата част „Детство“ на книгата й „Облечени в думи: спомени от един отминал свят“ бе представена наскоро в Пазарджик.
