Маклура, която някои наричат Дървото на парадоксите, расте в градинката пред Община Лесичово
Загадъчно и доста непопулярно дърво привлича погледите в градинката пред Община Лесичово. Мнозина се питат какво е то, а причудливите му плодове събуждат още по-голямо любопитство. Наскоро, на Фейсбук страницата си, от местното читалище „Отец Паисий“ разбулиха загадката. Дървото е маклура /Maclura pomifera/, позната у нас още като див портокал.
Така че ако през есента попаднете на дърво, от чиито клони висят едри зелени топки с нагъната, почти мозъкоподобна повърхност, не бързайте да решавате, че някой е окачил странни украшения по него. Освен че са набръчкани, плодовете на макурата приличат на кръстоска между портокал, зелена ябълка и малка топка за ръгби. Не бива обаче да се консумират от хора! Въпреки това, зад екзотичния им вид се крие любопитна история.
От земите на осейджите до парковете на Европа
Родината на маклурата е Северна Америка и по-конкретно - южните и централните части на днешните Съединени щати. Това са все райони, свързани с историческите земи на индианския народ осейдж. Именно от неговото име произлиза английското наименование Osage orange.
Макар да напомня на цитрусово дърво, маклурата няма близко родство с портокала. Тя принадлежи към семейство Черничеви (Moraceae), в което влизат още черниците и смокините. Ботаническото име също разказва история: родът е наречен на американския геолог и учен Уилям Маклур, а видовото име pomifera идва от латински и означава приблизително „плододаваща“.
Едно от ранните документирани описания на маклурата е свързано с експедициите в Северна Америка в началото на XIX век. През 1804 г. изследователят Уилям Дънбар го описва, а Мериуедър Луис
изпраща растителен материал до президента Томас Джеферсън
Така необикновеното дърво постепенно привлича вниманието на ботаници, земеделци и градинари.
Европа също открива достойнствата му. Маклурата се оказва издръжлива, сравнително невзискателна към почвата и способна да понася суша. В различни страни е засаждана в паркове, ботанически градини и като защитна растителност. С времето се разпространява и извън първоначалния си ареал.
Но истинската слава на дървото не идва от декоративната му стойност. Тя започва с нещо далеч по-практично – неговата дървесина.
Лък, по-скъп от кон – тайната на необикновената дървесина
За коренните народи на Северна Америка маклурата била много повече от дърво. Дървесината й е изключително твърда, плътна, еластична и устойчива на гниене – качества, които я правели особено ценна за изработването на ловни лъкове. Според исторически сведения добрите лъкове от маклура били толкова високо ценени, че в търговията между индианските общности можело да се разменят срещу кон и одеяло. Това не е просто красива легенда: американски исторически източници потвърждават значението на дървесината за оръжейното майсторство и търговията на местните народи. Френските заселници наричали дървото bois d’arc – приблизително „дърво за лъкове“. Оттам идва и друго негово име – bowwood.
Дървесината има и още една особеност: сърцевината й е жълта до оранжево-жълта, а при излагане на въздух цветът може да потъмнее. Освен за лъкове, тя се използвала за дръжки на инструменти, колела, оградни колове и други изделия, които трябвало да издържат на сериозно натоварване и продължителна употреба. Като гориво също била ценена заради високата си плътност.
От кората и дървесината се извличали жълти и оранжеви багрила, а различни части на растението намирали приложение при обработването на кожи. Така
маклурата се превърнала в своеобразна природна работилница – от нея можело да се направят оръжия, инструменти, огради и багрила
През XIX век американските земеделци открили още едно важно приложение на маклурата. Клоните й са снабдени с остри бодли, а при подходящи условия дървото образува гъсти, трудно проходими огради.
Преди широкото разпространение на бодливата тел подобни живи прегради били особено полезни за ограничаване на добитъка и защита на обработваемите земи. Между 1855 и 1875 г. в САЩ се провеждали мащабни инициативи за засаждане на маклура именно като естествена ограда.
Днес маклурата се използва и за укрепване на почви, ограничаване на ерозията и оформяне на защитни растителни пояси. Тя понася сравнително добре сушата и може да живее десетилетия, а при благоприятни условия – и повече от век.
Къде можем да я срещнем в България?
Маклурата не е местен български вид, но е въведена в страната като декоративно и парковo дърво. Едно от местата, където може да бъде видяна у нас, освен в градинката пред сградата на Община Лесичово, е Университетската ботаническа градина в Балчик. В каталога на Университетските ботанически градини на Софийския университет маклурата е посочена сред растенията, представляващи интерес през есента. Възможно е да се срещне и в стари паркове, частни градини и дворове, където е била засадена заради необичайните си плодове или като защитна ограда.
Дървото може да достигне приблизително 10–15 метра, а при благоприятни условия и повече. Има закръглена корона, лъскави зелени листа, които пожълтяват през есента, и често бодливи клони. Любопитно е също така, че
маклурата е двудомно растение: мъжките и женските цветове обикновено се намират на отделни дървета
Затова не всяко засадено дърво ще даде плодове.
Плодовете са най-разпознаваемата особеност на маклурата. Те обикновено достигат около 10–15 сантиметра в диаметър, макар размерът да варира. Узряват през септември и октомври, когато придобиват жълтеникавозелен цвят. Представляват не обикновени единични плодовеч, а съплодия, образувани от множество дребни цветове. Повърхността е нагъната и неравна, а при разрязване се отделя лепкав млечен сок. В Северна Америка плодовете са известни като hedge apples – „оградни ябълки“, и horse apples – „конски ябълки“. Не са подходящи за консумация. Месестата им част е неприятна, а сокът може да раздразни кожата.
Прогонва ли дивият портокал паяците и хлебарките?
Една от най-популярните истории за маклурата гласи, че поставени в мазета, килери или гардероби, плодовете й прогонват паяци, хлебарки и други насекоми. Твърдението се разпространява отдавна, особено в САЩ, където през есента плодовете често се събират и оставят в домовете. Научните данни обаче не дават основание да се разчита на цели плодове като сигурно средство срещу вредители. В лабораторни условия някои съединения, извлечени от маклурата, показват отблъскващо действие срещу определени насекоми. Това не означава, че една зелена топка в мазето ще осигури надеждна защита срещу хлебарки или паяци. Народните мехлеми и илачи – къде свършва традицията и започва науката?
Маклурата се появява и в народната медицина. В различни традиции са използвани отвари от корени, растителен сок и екстракти от плодовете. Има исторически сведения за употребата им при очни раздразнения, зъбобол и други оплаквания.
В съвременни публикации се описват и домашни рецепти за мехлеми и маслени извлеци от плодовете. Те се рекламират срещу ставни болки, кожни проблеми, подагра и различни възпаления. Важно е обаче да се направи разлика между народна практика и лечение с доказана ефективност.
През последните години учените проявяват интерес към веществата в маклурата, особено към флавоноидите осаин и помиферин. Изследвания върху екстракти и изолирани съединения показват антиоксидантни и противовъзпалителни свойства в лабораторни условия. Публикуван през 2024 г. научен обзор разглежда потенциалните фармакологични приложения на тези вещества, но подчертава необходимостта от по-нататъшни изследвания.
Затова не е разумно да се дават рецепти за самолечение с пресни плодове, млечен сок или домашно приготвени спиртни настойки. Може да се предизвика кожно раздразнение, а безопасните концентрации и взаимодействията с лекарства не са достатъчно установени. Не бива да се приема вътрешно с лечебна цел без лекарска преценка.
В заключение можем да кажем, че маклурата си остава дърво на парадоксите: плодове, които изглеждат апетитно, но не са за ядене; дървесина, която е служила както за оръжия, така и за инструменти; бодли, превърнали я в жива ограда; и растителни вещества, които събуждат интереса на съвременната наука. А когато през есента видим зелените й топки под пожълтелите листа, можем да си припомним, че понякога най-странните растения имат най-любопитни истории.
„Знаме“
