В поредица морски статии ви пренасяме на морето. С пазарджиклии и с момчета от други места в продължение на години се установихме в Каваците – местността с едноименния легендарен къмпинг. Говорихме за първите камили (те бяха пазарджишки) на морето и първия съберичарк-гофретник (той не беше). За секса, нудистите и морската романтика. Разказахме как Лачо от Пазарджик победи на канадска борба на плажа олимпийската легенда Боян Радев в епична едночасова битка. Знаете вече и как първият български космонавт Георги Иванов завърза дружба със спасителите и заради тях даде идеята за конкурс за най-красиво тяло. Самите пазарджишки спасители пък имаха основен принос в зората на организираното водно спасяване на новооткрития курорт Слънчев бряг.
Вече стана дума за Тошко Рапана – Тодор Комсалов от Мало Конаре, който сега е спасител в германски хотел. Един ден с Тошко плуваме навътре в морето, към Борума – онзи нос с лозята, с къщата на първия ни космонавт Георги Иванов. Дотам бяха точно 3 километра по вода, отиване и връщане. И това плуване го правехме почти всеки ден - стига морето да е тихо. Че има ли вълни, тези три километра стават десет. И един ден плуваме с Тошко Рапана до Борума
и изведнъж той се спира и стреснато извиква…
Но първо нека поясним, че това плуване не беше безцелно развлечение, макар годините на морето да си бяха едно неспирно приключение. Това плуване беше част от сутрешната ни разгрявка за работа. Защото всяка сутрин спазвахме инструкциите на нашия обектов ръководител полковник Ангел Керков (помните, че на бившия военен прокурор бе поверен къмпинг „Каваци“). Плажът е малко повече от 2 километра, с 10 спасителски поста.
Всяка сутрин ставахме в 7:30 и започвахме един час физзарядка
– крос по брега, упражнения за различните мускулни групи, след това плуваме за разгрявка, а после пишем актуалните данни за температурата на водата и въздуха на черната дъска с правилата. Всичко бе под час – като в казармата. Кросът бе около 3 км – отиване и връщане до края на ивицата, където имаше неохраняемо място, свободно за плажуване, между „Каваци“ и „Веселие“. Давахме дежурства и там, защото зоната беше много опасна, ставаха доста инциденти и осигурявахме наблюдение. Но преди това - всяка сутрин бягане и гимнастика за ръце, крака, гръб. И плуване – за свикване с водата и разгрявка. Състезавахме се кой пръв ще иде до голямата шамандура за водните колела (тя бе на 500 м от брега). Сутрешното плуване бе минимум 2 километра. Бяхме съвестни професионалисти. Седмица преди началото на сезона (1 юни) подготвяхме терените, поставяхме вишките, очертавахме охраняемата зона, изследвахме теченията.
През зимата морето е по-бурно и вълните дълбаят дъното и
отварят водни ями,
които обозначавахме с табели на брега. Всяка сутрин проверявахме теченията като хвърляхме дървени трупчета – и понякога водата ги засмукваше. Има и постоянни течения на Каваците – едно студено например е на 300 метра навътре, но като духне някой по-силен вятър откъм морето, то приближава брега и образува един канал, който те прерязва, както си се напекъл... А задуха ли вятърът откъм сушата, мъртвото вълнение те грабва навътре, особено ако си с дюшек. Местните викаха „мъртвак“ на мъртвото вълнение. То те вкарва подмолно на дълбокото, при истински голямото течение - опасна река, която бърза и отнася и най-добрия плувец. Разбира се, ставаха и трагедии, и инциденти. При нас имаше един доктор от Пазарджик – съдебен лекар, една година бе дежурен на плажа. И направи нещо невероятно.
Пред очите ни спаси един давещ се – изкара сърцето му за директен масаж
Ние бяхме извадили човека, правехме масажи, изкуствено дишане, но той усети, че има пулс, разкара ни. Извади една голяма инжекция и му я заби в сърцето – сигурно с адреналин, разряза гърдите, разцепи ги, сърцето се показа и той започна директен масаж на сърдечния мускул пред погледа на насъбралите се. И съживи човека. Бяхме шашнати. Не бяхме виждали такова нещо. Е, после този доктор го хванаха, че обира в моргата златните зъби на умрелите… Изгониха го, че е мародер. Но тогава пък спаси човека. Странно нещо е животът.
А как спасявахме?
А при инцидент, веднага от другия пост колегите отиват и изтеглят спасителя с въже. Веднъж едно от нашите момчета се хвърли да спасява едно семейство. Първо отиде при жената, а мъжът й започна да го бие – какво прави при булката му!... На давещия се силите му се увеличават двойно, вкопчва се в теб. Ако не си го обърнал, той ти се хвърля на врата и може да те удуши. Затова към тях подхождаме под вода, да не ни виждат, хващахме ги и ги обръщахме по гръб, да им приклещим ръцете и на гръб да ги изтеглим. Но много пъти това не се случваше по план - те ритат, удрят, особено пък жените с тия маникюри – гърбовете ни бяха все издраскани до кръв. Веднъж извадих от водата една много яка германка. Бореше се, дращеше ме, млатеше ме. Колегите в това време дърпаха въжето де що сили имат – и от дърпането ли, от двубоя с германката във водата ли, но излизам аз като замаян, вървя клатушкайки се по пясъка и виждам, че децата нещо ме сочат и се смеят, че майките и татковците им се кокорят, поглеждам и аз надолу и… какво да видя – плувките ми изпаднали във водата без да се усетя! А бяха „Спидо“ – купил ги бях от корекома в Слънчев бряг. Колегите спасители и те ми се хилят барабар с един наш гостенин пазарджиклия – Петко Илиев-Капитана.
А удавяния се случваха, особено при буря
Черно море затова е наречено черно. Гледаш слънце, всичко тихо, водата като езеро. Но към 10-11 часа излиза един подмолен вятър, вдига вълните. Изведнъж морето почернява, въздухът натежава… И белята става. Изкарвали сме от дъното хора, които са се предали. Обикновено се давят тези, които могат да плуват. Другите стоят на плиткото, не влизат без разрешение. Има и уверени – казва ти, че е плувец, разрешили сме му да влезе навътре, но го наблюдаваме. И като вдигне ръката, се намесваме, защото я крак му се е схванал, я ръка…
И Тошко Рапана, когато в онази сутрин вдигна ръката и извика „СТОП!“,
докато плувахме трите километра до Борума и обратно, се сепнах. Бяхме с него доста навътре, състезавахме се и изведнъж той спря и извика. Каза, че се блъснал в нещо – може би в човек или дърво… А то било кошница с кученца. Сигурно от лозарите на Борума някой ги е хвърлил в морето на милостта Божия – но каква ти милост, пуснал ги да се удавят! Бебета. Три. От тях две бяха още живи. Нямаше как да ги оставим. Едното го осиновихме – беше си направо ротвайлер. Направихме му една дупка до бунгалото, сложихме му дюшек и то там си израсна. Хранехме го три пъти на ден, като турист, че и мляко му давахме. И не само ние. Сервитьорките, като разбраха за Нептун - така го кръстихме, предоставяха ни огромни камари остатъци от пържоли, кокали.
И кучето порасна голямо като говедо
Голямо и много яко. Разхождаше се рано сутрин или късно вечер, а през деня – вързано за бунгалото. Че иначе плаши хората. Чуе ли чужда реч – лае, все едно е минало школата „Георги Димитров“ в Симеоново за преследване на разузнавачи-империалисти. От ходенето по пясъка получи рахит и тъй изкривено стана съвсем грозно – същински Цербер от Ада! Аз даже съм го рисувал. Но бе и философ. Имаше такъв терк – легне ли на пясъка, опре главата на по-височкото и с часове гледа морето… Но чуждата реч възпламеняваше яростта му. Най-много го ядосваха немския и френския. И кучетата на туристите, които обикаляха наоколо. Той – на синджир, и така им се дразнеше! Неловко беше, когато уби две чужди кучета. Директорът на „Балкантурист“ Пройков ни извика и каза: „Момчета гледайте го, но го скрийте в нашите складове, да не е на плажа“…
А как стана белята?
Бяхме отишли на забава в Международния младежки център. Там правеха изпращане на старите лагерници, но те били все жени и ни викнаха да отидем, че имало нужда от мъже. Запалихме две коли, оставихме Нептун сам. През това време другите кучета от къмпинга излезли на разходка (една циганка ги разхождаше вечер и „Балкантурист“ й плащаше за това). А нашият Нептун се спотайвал наоколо. И после циганката ги брои – две кучета ги няма. А той ги утрепал. Ударил ги с по една лапа – и дотам. А лапата му беше като на гребец - всяка сутрин плуваше с нас и ако не бе лошия му нрав, щеше да стане отличен спасител. И като се прибрахме - нашият радостен ни посреща. Бяхме го вързали със синджир за бунгалото, той така се радва, ще го изкърти – то се отместило и тръгнало по пясъка към морето. И тогава видяхме каква беля е сторил. Взехме кученцата и ги заровихме. На другия ден жената се оплаква, че една болонка и едно пинчерче ги няма. А ние гузни… Това беше на третата година.
Нептун порасна, стана на 5 години
За това време спасителите си го гледахме през зимата на смени. Една зима го взима единият, следващата – друг… И аз съм го гледал в двора в Пазарджик. Нептун видя зимите в различни краища на страната, но един ден го продадохме на един австриец от Виена, викахме му „хер Иванов“. Беше ветеринарен лекар и много го хареса. Всяка година идваше, а ние използвахме лодката му да караме водни ски. Имаше много мощна понтонна лодка, с един страхотен двигател „Меркурий“. Моли ни, моли ни хер Иванов да го вземе. Каза, че с Нептун ще идват всяко лято. Продадохме му го. Той му изкара документи, ваксинира го, обезпаразити го и двамата си тръгнаха от Каваците. Нашият приятел тъжно плачеше, докато се разделяхме. Но дали наистина бяхме приятели след като го продадохме?... Какво стана с кучето не разбрахме. Повече тоя хер никакъв не дойде. Чухме от общи познати, че ветеринарят имал развъдник и в него отглеждал кучета за боеве. Нашето куче или беше използвано за разплод, или за гладиатор. Тайно ни се искаше да е първото – да е станал един гларус като нас, сексапилните спасители. И да е жив и здрав… Остана счупеното от Нептун бунгало – той накрая го счупи, все едно бивол го теглеше. И може би остана и нещо друго, счупено в нас.
Методи ПЕШУНОВ
