И за мен, и за мама, и за баба, тя е легенда - признават пациенти, дори първо да са решили, че им се кара заради тембъра на гласа й
ПАЗАРДЖИК. Почетно отличие за дългогодишна служба и 50 години вярност към професията получи медицинската сестра Зехра Ходжова от Кардиологичното отделение на МБАЛ-Пазарджик. Тя е назначена в болницата още през септември на далечната 1975 г. Всеотдайна към работата и колегите си, строга, но справедлива, през годините тази жена е предала знанията и опита си на много медицински сестри.
Колегите й я наричат „нашата Зара“, обичат я, уважават я и продължават да разчитат на нея. Тя е била ангел-хранител за хиляди пациенти, преминали през Интензивния сектор на Второ вътрешно и Кардиологично отделение. „Зехра е легенда. Беше любимка на баба ми, след това на мама, а сега и на мен. Изключителна сестра и човек“, описват я и болни, и близките им.
Животът на самата Зара не е бил лек. Най-дългото й дежурство е продължило 54 часа. Признава, че и на 74 години все още има сили да работи и изпълнява с желание и хъс служебните си задължения.
– Как избрахте професията на медицинската сестра?
- Още като ученичка в Пещера исках да стана медицинска сестра. Бях чувала за тази професия от своята леля, която живееше в Турция и на която съм кръстена. Баща ми обаче казваше, че момичетата не трябва да учат и аз трябваше да започна работа в обувния завод, преди дори да съм навършила 18 години. Ето защо завърших вечерна гимназия, а след това подадох документи да уча за медицинска сестра в Медицинския институт „Мара Малеева“ в Пловдив.
Още тогава ми хареса, особено оперативната техника и анестезиологията. Справях се много добре. Бях в такъв курс и ходех повече в хирургичните отделения. Завърших института през 1975 г. Исках да остана да работя в Пловдив, но по разпределение трябваше да започна работа в Пазарджик. Бях назначена в Окръжната болница.
– Какво си спомняте от първите си работни дни?
- Първият ми работен ден беше на 1 септември 1975 г. Главна медицинска сестра на болницата по онова време беше Александра Крайчева. Заявих, че искам да работя като операционна сестра в Хирургично отделение, но тя ми обясни, че там няма свободно място и бях разпределена в УНГ отделение. Излизайки от кабинета й пък, срещнах моята състудентка Спаска Лазарова, която ми каза, че е разпределена във Второ вътрешно отделение. Реших и аз да попитам дали не мога да работя там. Върнах се при главната сестра с решението, че избирам това отделение.
Преместиха ме и започнахме работа седем нови медицински сестри. Началник на отделението беше д-р Жеков. Още на втория ден трябваше да остана сама на нощно дежурство, защото много сестри не бяха издържали на натоварването и бяха напуснали. Отделението бе пълно – имаше 75 пациенти, за които трябваше да се грижа цяла нощ. Тогава нямаше абокати и системите се поставяха само с игли. Когато се измъкнеха, непрекъснато трябваше да ги поставяме наново.
Още си спомням една от пациентките. В шеста стая, на второто легло, беше настанена жена със сърдечно заболяване, която беше в много тежко състояние. Цяла нощ й включвах системи. В края на дежурството тя почина и така още на първото си нощно дежурство се сблъсках със смъртта. Тогава бях едва на 23 години. Разплаках се и много се разстроих. Помислих си: „За какво ми е тази работа? Цяла нощ работиш, а накрая пациентите умират…“ Няма да забравя тази нощ, докато съм жива.
В крайна сметка обаче се амбицирах още повече и реших, че трябва да бъда още по-отдадена на пациентите, вместо да се отказвам. Имаше и млади болни, които бяха спасени. Именно това ми носеше и продължава да ми носи удовлетворение – че съм си свършила добре работата си. Винаги съм се стремяла да бъда полезна на хората. А сега да си призная и нещо по-лично - имам проблем с тембъра на гласа и когато човек не ме познава, може да си помисли, че му се карам. Но пациентите, които вече ме познават, казват, че съм строга, но справедлива.
– Работила сте и в турския град Бурса?
- Имах много тежък период в живота си. Загубих брат си и трябваше да поема грижите за неговите момчета, както и за болната ми сестра. Поради тази причина през 1995 г. заминах да работя в Турция и останах в частна клиника в продължение на пет-шест години. Нямах право на личен живот – трябваше да се погрижа за близките си. Всички разчитаха на мен.
- Как се разви професионалния Ви път, след като се върнахте?
- Върнах се отново във Второ вътрешно отделение през 2001 година. Тогава началник беше д-р Мария Козарева. По това време бе изграден интензивния сектор, в който работех. Половината отделение бе ревмокардиологично, а другата – ендокринологично. Бях старша сестра на кардиологичния сектор, а по-късно и на цялото отделение. Началник на Втора вътрешна клиника беше доц. Карастанев. Останах старша сестра до отделянето на Кардиологията, а след това продължих като медицинска сестра в интензивния сектор на Кардиологично отделение.
– Колко е продължавало най-дългото Ви дежурство?
- Преди години се наложи да изкарам 54-часово дежурство. Работех във Второ вътрешно отделение и давах съвместителство. Работех 12 часа в интензивния сектор, след това още 12 часа в отделението, после пак в сектора и отново в отделението. След тези 54 часа, когато излязох навън, направо не можех да си поема въздух. Но взимаш един душ и продължаваш. Това е моята рецепта за справяне с умората. И много кафе – две кафеварки.
– Виждала ли сте чудеса в своята работа?
- Има много такива случаи, останали в съзнанието ми. Пациенти с тежки инфаркти са се възстановявали въпреки лошите прогнози. Радвам се, когато след това се връщат да благодарят – носят цветя, бонбони. Раздавам се в работата и явно хората го усещат, щом ме търсят. С някои сме запазили приятелски отношения.
– А Ковид пандемията уплаши ли Ви?
- Продължих да работя, въпреки че имах проблеми с кръста и когато трябваше да се обличам с предпазни гащеризони, ми беше трудно. Излизайки от Ковид сектора, се чувствах много изтощена. Очилата ни се изпотяваха, трудно се откриваха вени за поставяне на абокат, а с два чифта ръкавици беше истинско изпитание. Но се справяхме. Не ме беше страх за живота ми, но имаше огромен недостиг на сестри и работата беше много натоварена.
– Продължавате да работите и вече като пенсионерка. Какво Ви дава сили и мотивация?
- Обичам работата си, както вече стана ясно. За мен е удоволствие да работя. Уморявам се, когато е много напрегнато, но повече психически, отколкото физически. Съпреживявам случаите на болните, особено когато става дума за млади хора. Много тежко приемам тежките състояния. С това не мога да свикна, но пък искам все повече да помагам. Освен това, имам много приятели и в болницата, а и извън нея. Мисля, че хората ме харесват въпреки острия ми език. Бих се описала като милостив и справедлив човек. Не обичам интригите и бягам от такива неща.
- На какво искате да научите младите медицински сестри?
- Искам да бъдат справедливи и много внимателни в работата си. Да бъдат стриктни, за да получават удовлетворение от това, което правят, и да помагат на хората. Светът се променя бързо, но най-ценни остават добротата, честността и смелостта да останеш човек. Не се отказвайте след първия неуспех – точно трудностите изграждат характера и ви правят по-силни. И най-важното – ценете хората до себе си, защото времето и любовта са безценни.
– А какво бихте казали на младите хора, които в момента се колебаят дали да не поемат по Вашите стъпки?
- Това е една много хубава професия. Това е работа, в която всеки ден имаш възможност да помогнеш на някого, да дадеш надежда, спокойствие и подкрепа в най-трудните моменти от живота му. Трябва да бъдат отговорни и много внимателни.
„Знаме“
