Продължение от предишния брой
В няколко поредни броя ще публикуваме част от дисертацията на съгражданина ни Йордан Мадаров.
През 813 г. Крум превзел Одрин и преместил оттам 12 000 без да се броят жените и децата, и ги заселил край река Истър (Дунав). По късно византийския историк Лъв Граматик съобщава , че през Средновековието с името „Македония“ била означавана част от Тракия с център Одрин.
От западния писател Титмар научаваме за пратеници на българите при германския император Отон първи, управлявал кралството от 936 до 973 г., дошли по поръка на братята комитопули (синове на комити) Давид, Мойсей, Арон и Самуил. В Кведлинбург заедно с императора прекарали Великден сред църковни тържества и светски удоволствия и се върнали в родината, отрупани с големи подаръци, което показва, че по това време България не е била покорена.
Че Македонската област е българска свидетелства и Битолския старобългарски надпис на цар Иван Владислав за построената от него крепост „В годината 6523 /1015 / от сътворението на света въздигна се тази крепост /, зидана и правена от Иван, самодържец български , с помощта и молитвите на пресветата владичица наша Богородица и застъпничеството на дванадесетте и на / двамата / върховни апостоли. Тази крепост беше правена /за/ уб/ежище, за спасение и за живота на българите“.
За българите в Македония и за българските царе Самуил и Иван Владислав византийският писател Кекавмен ги описва като опитни във военното дело, споменава за българския топарх Делян и челника Литовой от Девол. Българите наричат имотния „богат“, което значи богоподобен и наистина богатият е бог на бедния като се застъпва за нуждаещия се и го облагодетелствува. Кекавмен свидетелства и за голямото поражение на Алусиан, син на Иван Владислав, край Солун, който пристигнал с обоза си с уморена войска, не построил лагер за почивка и структуриране на войската, а започнал внезапно нападение на крепостта.
Българският владетел Самуил често опитвал ту с война, ту с хитрост да превземе Лариса, но не успявал. Византийският император Василий ΙΙ през 1018 г. завладял цяла България като пленил в теснината Загора 14 000 българи, предвождани от Самуил. Василий ΙΙ, наричан още Българоубиец , издава три грамоти, в една от които се казва: „… утвърждаваме преблагочестивия монах Йоан да бъде архиепископ на България и да управлява делата , отнасящи се до архиепископията“. „И понеже той поиска писмено да му се определят клириците и париците, задължени да работят за църквите на неговата епархия, както и на подчинените му епископи, дадохме му настоящия сигилий на нашето царство , с който заповядваме: Самият архиепископ да има в градовете на своята епархия, в Охрид, в Преспа, в Мокро и в Кичево, 40 клирици и 30 парици“ (зависимо население).
Втората грамота е издадена по искане на архиепископа на България да притежава и управлява всичките подвластни нему български епископства, които били под властта на цар Петър и Самуил , защото съседни митрополити ги заграбвали и присвоявали. Император Василий ΙΙ постановява този сигилий, „защото с много кръв, труд, с многогодишна упоритост и с Божия помощ тая страна ни се подари в подчинение от Бога и туряйки под един ярем границите, станахме обладател на страната, все пак запазихме нейните права, като ги потвърдихме с нашите хрисовули (златни печати за официални грамоти) и сигилии“.
С трета грамота се постановява Българската епархия през 1020 г. да обладава безпрепятствено епископиите на Сервия (област в западна Македония), на Стаг (днешно Калабака) и на Верея (Стара Загора), и да бъде толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър.
Византийският писател Михаил Псел ще избере събития за борбата на императора срещу варварите: „И тъй /българското/ племе след многобройни подвизи и сражения станало част от Ромейската империя, тъй като известният Василий, който се отличил между всички императори, направил, както се разправя, страната им своя плячка и унищожил мощта им. Така те, отслабени във всяко отношение, се облегнали на ромейската сила. Но след като кратко време понасяли едно такова положение, взели да се връщат към предишната си надменност. Известно време те не се проявявали в явно бунтовничество. Но когато се яви един човек от тези, които бяха готови да събудят дързостта им, те всички заеха неприятелско поведение“. Разказва за бунта на Делян и коварния Алусиан (внук на Арон), който го залавя, отрязва му носа и му изважда очите.
Йордан МАДАРОВ
Продължение в следващия брой
