В няколко поредни броя ще публикуваме част от дисертацията на съгражданина ни Йордан Мадаров на тема "Македония - земята на Кубер до наши дни".
След разпадането на Кубратовата Стара Велика България на територията на днешна Украйна, Аспарух се установява между Дунав и Стара планина, а прабългарите начело с Кубер, четвъртият син на кан Кубрат, по същото време се заселват в римската провинция Панония и Македония в Керамисийското поле – днешно Прилепско поле. Още през VI век Йоан Ефески, византийски хронист от Цариград, пише: „На третата година след смъртта на Юстиниан и от стъпването на византийския император Тиверий Победоносни на престола яви се проклетият славянски народ и завзе цяла Елада, околностите на Солун и цяла Тракия. Те завладяха много градове и крепости, с огън и меч опустошаваха и грабеха страната и господстваха там напълно свободно като в своя родна страна. Това се продължаваше четири години, докато императорът воюваше с персите. Поради това те се разпореждаха в страната, докато бог не ги изгони оттам. Техните грабежи се разпростряха чак до външната стена, построена от император Анастасий първи в началото на шести век, за да защити Цариград от нападението на славяни, прабългари и други, която се простира от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море. Всички императорски стада станаха тяхна плячка. И досега живеят те безгрижно и безстрашно в ромейските провинции, като грабят, убиват, палят. Те разбогатяха, имат злато и сребро, цели табуни коне и множество оръжия. Научиха се да водят война по добре от ромеите.“
“И тъй Кубер, прабългарски вожд, поставен от аварския хаган начело на племенната славянска маса, която се била смесила с българите, аварите и другите племена, премина победоносно казаната река Дунав с целия споменат народ, който беше с него, дойде в нашите земи и завладя Керамисийското поле. Те като се настаниха там, поискаха да се върнат в родните си градове, главно защото бяха запазили православната си вяра, едни – в нашия, пазен от мъченика град Солун, други пък – в прещастливия град и царица на градовете Цариград, а трети – в останалите градове на Тракия,“ е сведение от „Чудесата на свети Димитър Солунски“ за заселването на прабългарите Мавър и Кубер в Битолското поле.
Византийският писател Йоан Камениат, жител на Солун, очевидец на превземането на града от арабите в 904 г. и автор на книгата „За превземането на Солун“, осведомява, че някои селища в Солунското поле плащали данък на съседния скитски народ. Солунчани са в добри отношения с българите и не грабват оръжие за жестока война. Те взаимодействат при съвместния начин на живот и запазват помежду си чуден и дълбок мир. Големи реки излизат от страната на скитите и като разделят помежду си споменатото поле, донасят голямо изобилие за града с приходите от риболова, с изкачването на корабите от морето нагоре по реките. С тези кораби се урежда един разнообразен приток на стоки, които се стичат по тези води.
Представлява интерес оригиналът на старобългарски в „Стара българска книжнина“ на И. Дуйчев от 1943 г. сведение от второто житие на Наум за пристигането на учениците на Кирил и Методий в българските предели: „Тоя преподобен и велик отец Наум израсна в Мизия и според възпитанието, което получи от благородните свои родители, сметна благородството и богатството – всичко това като плевели и се присъедини към равноапостолите Константина Философа и брата му Методия, които обхождаха и учеха мизийския и далматинския народ, последва ги навсякъде и чак до стария Рим. След смъртта на Методия прие архиерейството някой си латинец на име Виглиско (епископ Вихинг, германец по народност, който застанал начело на Моравската църква). Изпълнен с ереста на Македония и Аполинария (привърженици на арианството), той разврати цялото учение Методиево и като измъчи много неговите ученици, изпрати ги в тъмници и вериги. Светиите като се помолиха Богу, стана голямо земетресение и втори път, и трети път, та всички избягаха от домовете, разтвориха се тъмничните двери и се разкъсаха веригите от нозете и ръцете. И всички се удивиха на това чудо и нарекоха светиите велики. Но духоборците отдадоха това на Велзевула, както юдеите при моя Христос, а тях с големи мъчения изгониха далече от тая земя.
Наум и Климент дойдоха в илирийските и лихнидски страни. В Деволския Ливан, при края на езерото на Охридския град, в междуречието Наум създаде голяма обител и храм на името на чиноначалника архангела Михаила и на всички сили небесни със средствата и повелението на благочистивия български цар Михаила Бориса и сина му цар Симеона, бидейки тогава година 6413 (905).
И като устрои всичко благоугодно богу, почина там блаженият Наум на 23.12.910 година в дълбока старост и душата си в ръце Божии предаде, и биде стъкмено честното негово тяло от божествените ръце на Христовия архиерей Климента Охридски и с почит бе положено в гроб в дясното крило на храма…“
Йордан МАДАРОВ
Продължава в следващия брой
--230.jpg)
