Заслугата е на Бленджини, но и на колегите му преди това, както и на федерацията
ПАЗАРДЖИК. Цяла България пее и плаче с героите от националния мъжки волейболен тим, завоювал вицесветовната титла. След триумфа, посрещането и почестите за младите ни „лъвове”, разговаряме със секретаря на ВК „Хебър” Витка Дончева. Във волейбола тя е още от 1972 г., когато започва работа в Окръжния съвет на БСФС, преминава през всички степени, а през 1993 г. е сред основателите на ВК „Хебър“ – правоприемник на секция „Волейбол“ в спортното дружество на Пазарджик. Член на Управителния съвет на БФВ в продължение на 16 години (преди 2 години отстъпи мястото си на президента на „Хебър“ Александър Иванов), тя е и регионален ръководител на Регион „Тракия“ в БФВ, който включва Пазарджишка, Пловдивска и Смолянска области и в него членуват 22 клуба.
- Г-жо Дончева, очаквахте ли този успех?
- Да, очаквах го след победата над САЩ, дори още след победата над Словения – защото словенците са един много стабилен отбор. Вероятно много хора няма да са съгласни с мен, но смятам, че ние просто попаднахме в по-лесния поток. Не срещнахме сили като Франция, Япония, Бразилия, та даже и Куба. Вижте, съвсем не подценявам успеха на отбора. Няколко пъти се просълзих като гледах мачовете, а после и посрещането, и отзивите. Но за мен тази вицесветовна титла е закономерна, въпреки че дойде много по-рано - имайки предвид младостта на този отбор. Но като се върна в годините, именно тези момчета, явявайки се на международното поле в отделните гарнитури като по-малки, винаги са били в шестицата. Даже имат и завоювани два медала под ръководството на много добри треньори – смело мога да кажа, че един от тях е Мартин Стоев. Другите достатъчно ги споменаха, но не трябва да забравяме и работата на Стоев. Да не забравяме, че в една от тези успешни гарнитури преди време бе и нашият Рангел Витеков.
- Талантливият капитанът на „Хебър“.
- Именно. На фона на успехите в съвсем ранна възраст, може да се каже, че сегашният триумф не е закономерен, както и успехите им назад във времето не са случайни – с труда, който са положили тогава, и работата в последно време с треньора Бленджини. Но като говорим за потока, в крайна сметка спортът е и известна доза късмет.
- Какви бяха очакванията Ви за финала?
- Съжалявам, че трябва да го кажа, но бях убедена, че ще загубим. Италианците са много по-рутинирани, по-голяма сила са. Но успехът си е успех – огромен и напълно заслужен за момчетата. Донесоха голяма радост и сълзи. След победата над САЩ бях убедена, че ще бием чехите. Независимо, че и те бяха във възход. След като гледах как съумяха да се съберат след 0:2 гейма срещу американците и обърнаха третия и четвъртия гейм, а за петия бе истинска драма – просто ги надиграхме, отказахме ги. Това бе повратната точка, за да стигнем до медала след този мач.
- Млад, обаче хомогенен отбор. Има ли и други предпоставки за успеха, освен хомогенноста и треньора Бленджини?
- Има четири или пет отбора, които са по-добри от нас. Но федерацията тръгна по правилния път – от миналата година постави началото на предолимпийската подготовката за 2028 г., но сега момчетата я започнаха на международния подиум. Ако тази хомогенност не е само от тоя турнир или от Лигата на нациите – а далеч по-назад в годините, стратегия на федерацията е тези деца отдавна да играят заедно. Неслучайно още преди 20 години ние в БФВ свалихме възрастовата граница много по-надолу. Започнахме, макар и с по-леки състезания, дори от занимателен характер, но свалихме възрастовата граница на 10, след това на 12, на 13 години, след това предкадетите, кадетите и старшата възраст. Тази политика се оказа печеливша. Но да не забравяме, че повечето от състезателите играят в чужди отбори, където конкуренцията е много по-сериозна, а първенствата са по-силни.
- Относно треньора Бленджини. Много хора са скептични, че назначаваме чужди специалисти за треньори…
- Мога да кажа, че и в България имаме много класни треньори. Може би Бленджини превъзхожда някои наши специалисти само с опита, който има. Николай Желязков например по нищо не му отстъпва. Част от момчетата са тренирали поне 2-3 години при него. Не е без значение и това, че на треньора бяха създадени прекрасни условия за работа – БФВ винаги се стреми да улесни максимално треньорите на националните гарнитури и никога нищо не е отказано. А Бленджини е поредното доказателство за волейболната сила на Италия - независимо, че България е учила Италия на волейбол в годините назад, те ни изпревариха. Причините ги знаем – няма да ги коментираме. Започнаха да работят по нашата методика, първенствата им са на изключително високо ниво и помагат на треньорите да израстват, не само на състезателите. За разлика от нашите първенства – неприятно, но трябва да го признаем.
- Освен опит, Бленджини има и особена методика.
- Така е. Смени начина на подготовка – сутрин ги оставя да почиват, следобед в рамките на 4 часа и половина ги изстисква до максимум. И явно тази подготовка е изпитана някъде, не я прилага за пръв път тук. Той има и тактически начини при подреждането на играчите – при силен начален удар се виждаше, че посрещат четирима. Често играхме с трима нападатели. Едната ни четворка той я направи диагонал. Тези тактики определено са изпитани преди това. Но най-вече – Бленджини разполага с много качествен материал. Уцели едно талантливо поколение, подбра си ги – има още поне 20 такива деца в разширения състав, и съумя да пусне най-подготвените състезатели. В момента имаме много качествени деца - от 17-18-годишните до 23-25-годишни. Много е важно да попаднеш на поколение.
- Очаквате ли този исторически успех да е стимул и за пазарджишката волей школа?
- Силно се надявам. Днешните деца стават все по-малко децата, които имат желание да спортуват. Даже не само да спортуват, а да се натоварват малко физически, да се движат. В нашия спорт възрастово е с по-късно влизане и специализация, в сравнение с индивидуалните – плуване, карате, художествена гимнастика… Волейболът е сравнително по-труден спорт за децата, но момчето или момичето, което го харесва, то идва в залата. Разбира се, насоката зависи и от родителите. Не сме останали без деца, напротив, групите ни са пълни, но иска ми се да има още по-голям наплив. От 180 до 220 деца има в школата, защото винаги има текучество.
- Как виждате бъдещето на волейбола в Пазарджик?
- Ще се върна преди 7-8 години, когато г-н Тодор Попов дойде при мен в залата и пожела да се направи един мъжки отбор – такива са били и моите съвети в годините, че Пазарджик трябва да има водещ спорт и този спорт трябва да е волейбол. Не защото аз се занимавам с волейбол, не подценявам другите спортове, но смело мога да кажа, че Пазарджик е волейболен град и винаги един такъв мъжки отбор може да бъде лице в спорта на нашия град. И тогава се разбрахме и тръгнахме ръка за ръка. Съвсем не омаловажавам историческите успехи, които дойдоха в следващите години – славата на Пазарджик и „Хебър“ и у нас, и в чужбина. И това как чрез „Хебър“ се вдигна нивото на българския волейбол. Дори самите играчи, които играеха в другите отбори, бяха доволни, защото заради „Хебър” им се повишиха заплатите
- „Хебър” им даде модел и много идеи, включително и в маркетинга...
- Да, да. Волейболът спечели от цялата тази работа. Но не мога да не споделя, че не такава беше първоначалната идея. Ще направя едно сравнение с „Левски“. „Хебър“ и „Левски“ тръгнахме в една година да градим мъжки отбор – с тази разлика, че ние имахме школа, а „Левски“ започна от нулата. Но сега виждате „Левски“ стигна до там, че 6 човека са в националния отбор. Те в рамките на 3-4 години извървяха дълъг път, но обраха най-качественото от България и се появиха на сцената вече като най-добрия отбор. Проектът, който ние разработихме трябваше да бъде такъв. Но се тръгна по друг път – и ние изпуснахме две много хубави поколения на пазарджишката волейболна школа, от които поне две дечица можеха да бъдат в този национален отбор. Имахме талантливи състезатели по 205, по 208 сантиметра, на които не се даде възможност да се развият. А всъщност това бе целта – да се прави в перспектива, а не изригване веднага. И ме боли за тези деца – имаха физическите данни и подготовката, но не им се даде възможност да се развият. Това е моето мнение, който иска – да ме упреква. Аз не съм най-големия специалист в България, но над 50 години съм в спорта, преминала съм през всички етапи, започвайки от най-ниското стъпало, от треньор, през орг-отдел, методичен отдел и т.н. Ако не бяхме избързали, може би все още щяхме да имаме мъжки отбор. Това е моето мнение. А относно бъдещето – целта е да се запази волейболната школа. Защото в годините ние откривахме волейболните таланти и ги предавахме на водещите клубове. Даже и в момента сме дали две деца – едно в ЦСКА и едно в „Берое“, което мен страшно ме боли. Не е лесно да откриеш таланта, да го вкараш в залата и да го задържиш там. В момента ние се борим да запазим волейболната школа на Пазарджик, която е име в България и утвърдена марка. Това е целта. Изпитваме трудности, не ни е лесно, но се надявам, че ще дойдат и по-добри дни.
Дочо ЧАНЕВ
