Розовецът редовно поднасял рози на легендите на ЦСКА
ЦСКА е в незапомнена криза и в дъното на класирането на „А” група. Потърсихме един голям цесекар – Борис Влахов. За розовеца, който е старши треньор на СКТМ „Панагюрище” и братовчед му Георги Атанасов – дългогодишен треньор на ХК „Панагюрище” писахме преди години като за двама спортни стожери в Панагюрище. Сега с Влахов говорим за футболни величия от миналото – от ЦСКА, от „кръвния враг”, но не само.
„Ще дойдат добрите дни. Ще припомня книгата „От „Юнак” до Барселона“ на д-р Стефан Божков. Там се вижда връзката между ЦДНА, старото ЦСКА и сегашното ЦСКА. Тя е много поучителна и за днешните футболисти. А и за тези от нашите приятели,
които постоянно пишат „Литекс“, но забравят „Динамо“
Те да не са „Динамо“, ама ЦСКА да е „Ловеч“. Само че те си бяха „Динамо“ - дълго време. Иначе не ми се ще Керкез да бъде треньор – за мен той е страхлив треньор, който не може да си оправя състава. В ЦСКА трябва треньор със смело сърце и без да е Любо Пенев. Нужен е треньор с по-голям замах. Щото може да не е толкова голям замахът на Христо Янев, но явно Янев има качества – не можеш на онова време да направиш ЦСКА от „В“ група носител на Купата – и това не е случайност – да си спомним какъв беше пътя.
Борис Влахов
Бях 6-7 клас, а Розово цъфтеше като роза
– прекрасно населено място с трудолюбиви и скромни хора. Аз не бях добър ученик, но правехме квартални първенства по ливадите и поляните по футбол, с моя братовчед и огромен близък Георги Атанасов. Правехме с 3-4 съученици и пробег Розово – Пещера – Бяга – Брацигово – Розово. След 8 клас за изненада на моите родители поех към Пловдив – заради спорта. Отидох в нискоразрядно училище – строително, със специалност електротехника, и попаднах в тогавашния новосформиран ФК „Тракия“ – тогава „Ботев“ и „Спартак“ се обединиха. Започнах на стадион „Спартак“ и имах щастието с мен да се занимава невероятният треньор Костадин Мутафов (през него са минали всички светила на пловдивския футбол). Беше уникален и като човек – и бе причината да завърша електротехникума „Ленин“.
Аз имах два комплекта тренировъчен екип – и двата червени
И домакинът знаеше, че и те трябва да се перат и трябва да се слагат на закачалката при жълтите. Първоначално бях приеман „на нож”, но понеже давах всичко от себе си, беше ми простено. Не съм го правил да дразня някого, всички знаеха, че обичам червения цвят и съм цесекар. Но когато ни разпределяха в двустранни игри, всички викаха: „От страната на Борето ще играя”. Не бях от много добрите, но бях изключително амбициозен и давах всичко от себе си, за да победим. Точно тогава в Розово сформирахме младежкия отбор „Червените рози“. Бях на 16, а най-големият беше на 18, по-късно завърши полицейското училище в Пазарджик, известен цесекар. Той беше капитан, но аз правех разбори и бях играещ треньор. Не искам да звучи нескромно, но бях „най-вътре” в спорта футбол. Идваше ред за казарма, нямаше как да продължавам в „Тракия“. Със „Строител“-Пловдив изиграх около 30 мача в окръжната група. В един много вълнуващ мач срещу един техникум
трябваше да пазя Ангел Лулчев, бъдещият треньор,
който в историята на „Етър” участва в знаменития мач срещу „Интер”. Опазих го, макар че е с 20 сантиметра по-висок от мен, направихме 0:0 и ги елиминирахме на дузпи. И в ЦСКА е имало ниски футболисти, но те са били с огромно сърце и душа – да кажем Христо Маринчев. Ами Боби Станков – не визирам връста, Боби с интелекта и пипането на топката и „Интер“ го запомниха.
Няма да изреждам това поколение цесекари, не че не мога. Мога да изброя целия състав срещу „Интер“ в първия мач – 1:1, на стадион „Сан Сиро“. И втория мач на „Армията“… А Боби Станков – от Паничери бе съквартирант, приятел на Боби и една събота и неделя изкарахме из Хисарския край с Боби Станков и жена му. Удоволствие е да си с него… Кръвен цесекар съм, който не изпущаше нищо. Щастливи спомени! По онова време имахме една група от ученици и студенти в Пловдив, които посещаваха масово мачовете на ЦСКА.
Бяха ме набелязали, че аз съм човекът, който поднася цветя,
прави среща с футболисти на ЦСКА. Не ми пречеше, защото много лесно прескачах оградите, които ни разделяха с някой футболист. Тогава разбрах ЦСКА и отвътре – разбрах какво значи. Обикновено обирахме две-три пространства от рози, правехме големи букети, даже трудно се носеха, камо ли да прескачаш с тях оградата, но аз го можех. Помня веднъж, букетът бе предвиден за Митата Якимов. И аз се проврях, стигнах до Митата… И той ме погледна такъв, леко небрежно махна с ръка: „Не може, сега загрявам”... И аз се обърнах, в очите сълзи.
И точно срещу мене – Пенев!
С огромна усмивка. Прегърна ме, взе цветята, изведе ме до трибуната. Поосвиркаха го малко Митата. Но това не означава, че не харесвам Димитър Якимов – напротив! Такъв магьосник! Това ми беше втори допир до Димитър Пенев. Година по-рано на стадион „Асеновец“ ЦСКА игра една контрола с Асеновград и тогава успях отблизо да видя Пенев и баджанак му Борето Гаганелов, може би съм се ръкувал, нещо сме разменили като приказки, но не помня от вълнението. Голям кеф, който те носи на крилата да си цесекар много години! В казармата карловската бригада беше около 12 000 души, но нямаше кой да ми се опре от 800 до 1500 метра бягане. Толкова бях от футбола натрениран, даже спечелих 5000 м студентски крос на Гребната база като ученик преди казарма. А като войник свалях 7-8 килограма, за да сляза на 52 кг и само аз успях да спечеля медал на общоармейско първенство по борба класическия стил -
загубих от Михо Дуков – тогавашен европейски шампион
След казармата контузии ме спряха от активен спорт, бях в МОК „Медет” и отидох в школа за организатори и треньори - тогава съжителствахме с националния отбор на България за световното първенство във ФРГ-1974. Във Велинград базата на националите бе в хотел „Кисловодск“ и ние с тях, да си водим бележки. По това време вече се познавах с Пенев много сериозно, както и с пловдивските футболисти. С Христо Бонев-Зума бяхме много близки, също с Динко Дерменджиев-Чико, както и с Петко Петков (легендата на „Берое“ и националния отбор от Синитово, б.р.)… Аз тогава трябваше да завърша някакво спортно образование, щото ме бяха разпределили в МОК „Медет“. Поради контузии не можех да продължа активната си футболна дейност.
Христо Бонев
Бонев активно се опитваше да се възползва от моето ергенство
– и имаше завидни успехи, нерядко не без мое съдействие. Веднъж, втората-третата седмица на лагера решихме да направим една контрола с националния отбор – двама-трима попълниха нашите редици. Играхме 50 минути и загубихме 0:3 - те можеха и 30 да ни вкарат, но бе емоционално! В друг мач отборът на школата облякохме екипите на ционалния отбор и играхме срещу „Чепинец“ – щото нямахме наши си екипи. И загубихме 0:3!
Майтапът беше, че Пенев и Бонев ни бяха наставници
„Националите” паднаха от Велинград, спукаха ни от бъзик вечерта, включително националите. Де да съм знаел, че Митко Ваклинов от Елшица, когото взех по-късно на свой риск в отбора на „Миньор“-Елшица, щото беше изваден от футбола в Нова Загора, ще вкара години по-късно с екипа на „Чепинец“ два гола на „Левски” в историческия четвъртфинал за Купата на Съветската армия, игран на неутрален терен в Карлово (на 18 февруари 1978 г., 1:1 в продълженията, 4:2 след дузпите, б.р.). После чепинци без малко не отстраниха и ЦСКА на полуфинала. Но далеч преди това той бе със спрени права, аз го взех. С помощта на директора на мината инж. Джунев стигнахме до
БФС, където шеф беше проф. Ангел Шишков, който е брациговец,
разговаряхме, той се смя, оказа се близък на баща ми, разказах му истината за Митко Ваклинов, един сезон игра в Елшица и Чико, като стана треньор на „Чепинец“, го взе във Велинград и така той се върна в професионалния футбол.
А с Пенев известно време бяхме и семейни приятели. В Пазарджик не изпускахме моменти да не се видим. Сигурно такива като мен са стотици, които са имали щастието да бъдат покрай него, не бих казал с него, покрай него. Той по всяко време беше много занимателен. Споделял съм с него, напътствал ме е. С Бонев приятелството ни продължи много дълго време, все искаше да играе с мен тенис на маса, но тактично му отклонявах молбите, да не го разстройвам. „Локомотив” тренираха близо до мястото, където живеех, на Асеновградска. И след края на тренировката той викаше, хайде да те черпя. Много му беше кеф на Ицо да ме прегърне и да вървим по главната. С Божил Колев също бяхме много близки – той ми съдейства да върнем едно семейство от МОК „Медет“ да живее във Варна.
Иван Кючуков
Иначе от футбола трайна връзка и сега ми е Иван Кючуков
– той игра в „Левски” и бе треньор на „сините“, но бе треньор и на олимпийския отбор на България, и помощник-треньор на националния. Дълго време бе в Турция и ме караше да му бъда помощник. А последните си треньорски 8 години ги изкара с мен – в Чепеларе в спортното училище. Аз го взех да дойде при нас и взаимно сме се учили на много неща. Живеехме заедно стая до стая, пиехме по една ракия всяка вечер, той си остана. Аз го накарах да стане треньор – след казарма беше разпределен във винпром Перущица и искаше да се отказва. Но пое „Асеновец“, после „Димитровград“ – и от „В“ група вкара отбора в „А“ група (1986/87 г., б.р.). По същия начин преди това Пенев го направи това с Димитровград, но от „Б“ в „А“. (през 1962/63 г., когато отборът носи името „Миньор“, б.р.). Иван е изключителен интелект. Много пъти ни е събирал с акордеон, с китара, много весел.
Други приятели от „враговете” са ми Иван Стоянов-Типеца и Стефан Аладжов
Бяха добри момчета, не плюеха по ЦСКА. Имахме се и с Андрей Желязков-Жужо. По време на лагери се е налагало аз да им осигурявам някои работи, защото те бяха под режим не можеха свободно да излизат във Велинград. Играхме много карти, те не обичат да падат, аз пък обичам да бия. Те много обичаха да закъсняват – тогава Ицо Младенов бе треньор на националния отбор и веднъж ги беше изловил Типеца, Аладжата, Киро Ивков... Иначе всички кръшкаха – и аз им помагах, за съжаление. Но не може Ицо да ми каже, иди вземи две шишета вино и аз да откажа. А пък веднъж в Стрелча един сериозен левскар – полк. Георгиев, помогна отборът на Елшица да играе приятелски мач с
„Динамо”-Москва, отборът на Лев Яшин,
но на вратата бе наследникът му Пилгуй – тогавашният национален вратар на СССР.
Полковник Георгиев тогава бе водач на „Динамо” на лагера в базата на МВР в Стрелча. Загубихме 9:3, а в отбора беше, Бог да го прости, Тренко Дудов. Той играеше в младежкия отбор на „Левски”, после в Чирпан и „Ботев”-Пловдив, а в олимпийския отбор на България има два мача… Но тогава и любовта на хората беше друга. От „9 септември“ излиза автобусът, не може да тръгне един час. Айде, аз съм носил цветя, ама имаше хора, които носеха зайци и агнета. И не е въпросът в даденото. А в полученото.
Дочо ЧАНЕВ
