Показа ни и нелицеприятни страници от партизанското движение, което живееше в творчеството му
Давид Овадия си отиде през 1995-а, а през декември 2023-а се закръглиха 100 години от рождението му. Дълги години само бях чувал за него. Помня онази 1951 година с литературното четене в читалище „Виделина“ в Пазарджик. Той тогава изля пред многолюдната аудитория един темпераментен поток от свои нови стихове. Още кънтят думите му: „Не казвай, че ни се виновен ти, който сипеш бомби над Корея!“
Сериозното ни запознаване с него обаче стана чак на 16 февруари 1955 г., когато с Марин Кадиев отидохме на гарата в Пазарджик и едвам го разпознах. Видя ми се леко прегърбен, позагубил от годините, но
ме грабна със сърдечната си незабравима и топла усмивка
Изненада ме лекият дефект в говора му, който се поглъщаше от приятната му словоохотливост. По това време животът му се все още се тиражираше в читателските ни среди с придобилите му невероятна популярност книги „Леваневски“ и „Дед или Разгромът“. Може би това се дължеше на изнесените за пръв път нелицеприятни страници за партизанското движение. Официалната среща с интересния гост стана в просторната амфитеатрална зала „Устрем“ на Младежкия дом. Неговите стихове с обичайния си емоционален заряд развълнуваха публиката и тя го обсипа с въпроси. Той остана верен на себе си и категорично осъди безразсъдното нашествие на т. нар. демократични промени, което беше сподирено от дълги одобрителни ръкопляскания. Когато стана въпрос за спасяването на българските евреи, той отрече всякакъв принос на цар Борис Трети, като подчерта ролята на Червената армия, която с победоносното си настъпление респектираше управляващите кръгове у нас.
Възползвах се от гостуването му
и го поканих на разговор в Клуба на дейците на културата. Разположи се в секретарската ми канцелария за да се отмори и дадохме началото на първото ми и единствено интервю с него. Топлият му глас настройваше да го слуша човек. Думите му не всякога се открояваха отчетливо, но за сметка на това бяха силни. Едва ли тогава някой от двама ни е могъл да предполага, че това е последното интервю в живота му. Само след два месеца той ни напусна, без да дочака излизането на последната си книга „Белият снежен килим“ .
За разговора ни си бях нахвърлял някои съществени въпроси и не можах да не засегна емблематичните му белетристични произведения “ Леваневски” и “Дед или разгромът”. В отговорите му се усещаше
болката му от драматизма-трагизма на партизанската борба
Той отбелязва, че събитията трябва да се отразяват реалистично, като не се премълчават и някои горчиви истини. Тези неща, подчерта той, не бива да хвърлят сянка и да се омаловажава значимостта и величието на онова героично време.
Давид Овадия със съпругата си Гита Овадия
Роден е на 1 декември 1923 г. в Кърджали и израства в семейство на тютюноработници. Основно и гимназиално образование завършва в Пловдив, където изпада под влиянието на левите обществени среди и още като гимназист е в редиците на нелегалния РМС. Скоро става ръководител на съучениците си-ремсисти и на бойната група в квартала. За тази му дейност през 1943 г. го въдворяват в трудово поправителен лагер. През 1944 г. успява да избяга и
бяга при партизаните на Втора Средногорска бригада „Васил Левски“.
Участва във всички акции на отряда, но и продължава да пише. След 9 септември 1944 г. доскорошният партизанин е един от най-ревностните организатори в Окръжния комитет на РМС, същевременно работи и като редактор на вестник „Отечествен глас“ /1946/. Завършва руска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и се отдава на активна творческа дейност, за което му помага непрестанното и ненаситно общуване с руската класическа и съвременна литература. Същевременно още от гимназиалните години задълбочава своите знания по френски език и
чете в оригинал редица автори от френската литературна класика
Скоро неудържимата му страст навлиза все по-дълбоко в дебрите на изящната западноевропейска словесност и го задължава да изучава самостоятелно италиански, испански е английски езици и се извисява сред най-ерудираните ни литературни творци. Това му отваря вратите за творческа изява в различни редакции, издателства и културни институти. Той е гостолюбиво приет като редактор в Радио София, Партиздат, издателство „Народна младеж“ .
Още ученик, публикува първите си стихове в пловдивското списание „Ученически подем“ /1939/. Започва да сътрудничи със стихове, разкази, преводи, мемоарна публицистика, статии и рецензии в различни издания.
В онези младежки години Давид Овадия непрестанно живее и твори, движен от скъпите му спомени и преживявания в балкана. Едва ли има друг наш автор, който да е посветил такава внушителна поредица от вълнуващи творби на партизанското движение. Като се започне от „Партизански дневник“ /1948/. В тези творби има романтика, героизъм и болка по загиналите другари.
Поетическият свят на Давид Овадия,
както отбелязват и негови критици, се откроява с остра гражданска тревога, етична строгост и художествена уравновесеност. Лирическият му герой е обладан изцяло, чистосърдечно от поривите на добронамерения човек, непоколебимо посветил се на благородните стремления към социална справедливост, чистота на нравите и хармония в обществото. В стиховете му живее дългът за възтържествуването на високия социален идеал.
Паралелно показва и журналистическото си дарование с безброй актуални публикации.
Неподкупната му гражданска съвест, завидната му скромност, вродената му непримиримост към социални деформации в обществото ни, угодническата идеализация на антифашистката борба го заставиха да предложи на съвременния читател трезва и обективна дълбоко реалистична оценка за въоръжената съпротива срещу практически монархо-фашисткия режим в царство България. За това и бе такъв ефектът от неочакваната поява на книжния пазар на неговия взривяващ „Леваневски“ /1978/ и на „Дед или Разгромът“ /1990/. Тези искрени, написани с много болка творби, разбуниха духовете навремето
Техните страници не захаросаха, както се случваше обикновено в социалистическа България,
а отразяваха с болезнения си реалистичен език една епоха от най-новата ни история.
Непознати факти, събития се посрещнаха разнопосочно, но всичко е поднесено откровено от автор, воювал с меч и перо за мечтания изгрев, на който е посветил без остатък живота си. Несъгласията от коварното разрушително разминаване обаче го притиснаха и не го напуснаха до сетния му земен ден.
Произведенията на Давид Овадия покоряват с горещата си актуалност. Получават ласкави оценки от Стоян Каролев, Яко Молхов, Пенчо Данчев, Панталей Зарев, Емил Петров, Симеон Султанов, Ефрем Каранфилов, Михаил Берберов... Това предопредели и авторитетното му присъствие в литературата ни.
През целия си живот Давид Овадия не се раздели с времето, когато “историята се пишеше с кръв...”. Към него той се връщаше постоянно и през 1993 г. се зае да издава списание “Камбана”. С него зовеше здравомислещите да не губят вярата си в утрешния светъл ден на човечеството. “Камбана”-та за съжаление бе заглушена от крясъците на площадната демокрация и скоро заглъхна. Той не скри огорчението си пред мен: “Жалко, че днес просперира чуждоземното лековато четиво, което залива книжния ни пазар, но се надявам, че ще се намерят начини и средства за опазване интересите на родната ни книжнина.”
Продрум ДИМОВ
--230.jpg)
