/Продължение на статията/
На терминала бе командирован и Стьопата – монтьор електротехник от Сервиз 1. През един от свободните ни дни решихме двамата да се разходим по уютните улици на Хелмщет. Както вървяхме, на витрината на един от магазините Стьопата изведнъж видя точно това, което дълго бе търсил – идеален подарък за неговата приятелка в България.
Това бяха чифт бикини, които ярко се отличаваха
със своя изящен вид. Влязохме в магазина и поздравихме продавачката с широка усмивка. Стьопата посочи бикините на витрината, да обясни какво иска. Жената – германка на средна възраст – ги свали внимателно и тогава започна едно истинско артистично представление. Тя започна да сгъва тези миниатюрни бикини с такъв невероятен финес, сякаш в ръцете си държеше безценна историческа реликва. След това извади една изящна кутийка от тъмно кадифе – от онези, в които обикновено се поставят скъпи бижута. Със завидна сръчност тя положи подаръка вътре, опакова кутийката с красива декоративна хартия и накрая я завърза с кокетна панделка. През цялото време аз стоях отстрани и зяпах това
невиждано за нас шоу на купуваческата култура
Накрая дойде и „черешката на тортата“ – за това удоволствие Стьопата брои на касата точно 20 марки. За онова време сумата хич не беше малка, но всяко удоволствие на този свят се заплаща.
Дните минаваха неусетно един по един, запълнени с много работа. Сред нас, на терминала в Хелмщет, имаше един монтьор от Горубляне – Костадин. За него това беше вече втора командировка в Германия и той се чувстваше тук в свои води. В спалното помещение леглата ни с него бяха разположени диагонално едно срещу друго. Коцето имаше един странен навик – той почти не пиеше чиста вода, а караше само на кока-кола. До леглото му винаги, без изключение, имаше по една цяла каса с еднолитрови стъклени бутилки от газираната напитка. Нощно време редовно в тъмнината шумно надигаше поредната бутилка и пиеше жадно. Костадин беше отракан и много комуникативен тип. Беше се сприятелил със собственика на автоморгата Цабел и в свободното си време често ходеше да работи там. Един ден той изненада всички ни.
Беше си купил от моргата цял лек автомобил – „Мерцедес 200 D“
Преди време Коцето си закупил в България катастрофирал мерцедес и планът му бе да използва германския за донор, да му вземе купето. Законът по онова време позволяваше такъв внос на части. Иначе колата от моргата си беше напълно запазена и технически абсолютно изправна, но имаше една сериозна забележка – предишният ѝ собственик беше разлял някакъв силен химикал в багажника. Въпреки че Коцето я беше мил изключително старателно, вътре продължаваше да мирише доста неприятно. За него обаче това не беше никакъв проблем. На следващия ден разбрах, че Костадин и шофьорът на нашата сервизна кола Асен планират нещо голямо. Искаха с новозакупения мерцедес
да заминат до Мюнхен за дългоочаквания футболен мач между „Байерн“ и ЦСКА
за Купата на европейските шампиони. Законът във ФРГ позволяваше при покупка на кола да се вземат от полицията временни регистрационни номера, валидни точно за едно денонощие. Нямаше как да изпусна такава златна възможност – хем да се разходя, хем да видя Мюнхен и голям европейски футбол. Попитах ги директно дали ще ме вземат с тях. Съгласиха се веднага, но поставиха едно практично условие – да им помогна да заредим резервоара с нафта. За мен това не представляваше никаква трудност. Познавах отлично ремаркетата на плаца, а в цистерните на почти всяко от тях, на самото дъно, винаги оставаше по малко нафта. Процедурата беше проста: лягаш отдолу, отвиваш пробката с гаечно ключе, подлагаш тубата и пълниш. Тъй като на плаца имаше предостатъчно ремаркета,
бързо успях да източа толкова гориво,
че не само напълнихме резервоара догоре, но и сложихме няколко резервни пълни туби в багажника. Разбира се, преди да потеглим, поисках и получих официално разрешение за тази екскурзия от шефа на нашия терминал – другаря Алексиев. На следващата сутрин рано-рано потеглихме за Бавария. Аз се настаних на задната седалка. Е, миришеше си неприятно от багажника заради онзи химикал, но се ядваше – усещането за предстоящото приключение надделяваше. Мерцедесът работеше като часовник, без никакви забележки. Пътуването по германския аутобан беше истинско удоволствие. Спирахме само когато трябваше да доливаме нафта от тубите в багажника.
Правехме го много хитро и предпазливо
– с едно маркуче, без изобщо да сваляме тубите навън на асфалта. Докато единият наливаше, останалите правехме плътен заслон с телата си, за да не ни види някоя от преминаващите коли. Внимавахме изключително много да не капне нито една капчица на земята, защото в Германия това се наказваше със сурови и безмилостни глоби.
Междувременно Костадин се оказа изключително комбинативен – беше се обадил по телефона на българския консул в Мюнхен, за да ни очаква и да отидем заедно на мача. Коцето наистина имаше връзки и приятели навсякъде. Още на първата бензиностанция на влизане в Мюнхен той звънна на свой познат, който живееше в града, с молба да дойде, да ни вземе и да ни води пред себе си до самото консулство. Не след дълго човекът пристигна с колата си и ние потеглихме веднага след него през баварската столица.
Българското консулство се помещаваше в една стара, но изключително добре запазена и красива сграда на един широк мюнхенски булевард. Самият консул беше излязъл по спешна работа, но ни посрещна секретарят му. Докато го чакахме в хола, там заварихме един духовник от Българската православна църква и още един господин – търговският представител на България в Швейцария. Последният бе много представителен мъж, на около 45 години, облечен в елегантен тъмносин костюм с перфектно ушита вратовръзка. В този момент, с тази своя изискана осанка, той невероятно много
ми заприлича на известния филмов и литературен разузнавач Авакум Захов
Заговорихме се вълнуващо за предстоящия сблъсък на стадиона и някой от компанията попита дали мачът ще се излъчва пряко по телевизията. Търговският представител, който в същия момент прелистваше местен вестник, веднага погледна програмата и съобщи: „Не, няма да има пряко предаване, ще излъчат само репортаж...“. Скоро консулът пристигна и всички заедно потеглихме към „Олимпиящадион“. Каква беше изненадата ни обаче, когато наближихме съоръжението – наоколо се чуваше почти изцяло само българска реч! От България бяха пристигнали организирано хора с чартърен полет, имаше и
два цели влакови вагона с родни запалянковци,
и разбира се – десетки българи, които работеха и живееха във ФРГ. Атмосферата беше невероятна. Наредихме се на опашката пред касите на величествения Олимпийски стадион. До този момент нямах представа колко точно ще струва входът. Когато обаче стигнахме отпред и разбрах, че най-евтиният билет е 25 западногермански марки (DM), си направих бърза сметка и категорично казах на нашите, че няма да влизам вътре. За един командирован българин това бяха твърде много пари. Консулът ме изгледа доста подозрително – навярно си помисли, че използвам момента и планирам да стана невъзвращенец. Аз обаче го успокоих и му казах, че просто ще ги чакам отвън след края на срещата. До този момент, в суматохата, изобщо не бях забелязал, че точно отсреща се издига огромната и внушителна Телевизионна кула на Мюнхен. Приближих се към входа ѝ от чисто любопитство и погледнах ценоразписа за посетители – билетът за асансьора до върха струваше само 3 марки. Без да се колебая си купих билет и се качих горе. На панорамната тераса на кулата имаше монтирани големи, мощни бинокли. С тяхна помощ,
от птичи поглед, успях да наблюдавам голяма част от футболния мач
на зеления терен долу, а през останалото време просто се наслаждавах на невероятната панорама на Мюнхен отвисоко. Беше истинско удоволствие! Въобще не съжалих, че не дадох онези 25 марки за стадиона. Впрочем, ЦСКА тогава загуби тежко мача с 4:0 и отпадна от по-нататъшно участие в турнира, така че спестих и разочарованието от загубата. След края на мача се събрахме и консулът ни заведе да пренощуваме в един съвсем приличен хотел, на скромни цени.
На другата сутрин закусихме в хотела, направихме една кратка обиколка с колата из Мюнхен и поехме по обратния път.
Имахме обаче и една важна „дипломатическа“ мисия
Трябваше да се отбием в тогавашната столица на ФРГ – Бон, където се намираше българското посолство. Началникът на терминала Алексиев ни бе заръчал специална молба: да минем през лавката на посолството и да купим цигари на дипломатически цени, бяха много по-евтини. Когато пристигнахме в Бон, слънцето все още плахо се показваше през облаците. Градът ме очарова – прекрасен, изключително чист, спретнат, потънал в много зеленина и със спокойно, уредено движение по улиците. Самият дипломатически квартал бе разположен сред огромен, красив парк.
Намерихме посолството, но вече беше затворено
и на входа ни посрещна портиерът. Представихме се, показахме международните си паспорти и обяснихме за каква поръчка сме дошли. Човекът се оказа изключително любезен – отвори специално заради нас лавката и успяхме да изпълним заръката на Алексиев. Оказа се, че Коцето и тук има познати. Негов племенник бе завършил висше образование в София заедно с един от тогавашните служители в посолството ни в Бон. Коцето веднага се информира от портиера къде живее въпросният човек и не след дълго се озовахме в дома му. Домакините ни посрещнаха изключително сърдечно и веднага ни поканиха на масата. Бяхме вълчи гладни от дългия път, а вечерята беше богата, топла и невероятно вкусна. Времето ни обаче беше безмилостно ограничено. Трябваше набързо да си вземем довиждане с тези прекрасни хора, защото
точно в 24:00 часа в полунощ изтичаше 24-часовото временно разрешително
за регистрационните номера на мерцедеса. Навън вече се беше стъмнило и потеглихме на фарове. Бяхме стигнали някъде близо до Брауншвайг, когато нафтата в резервоара ни съвсем свърши. Отбихме на първата бензиностанция на аутобана, да сипем малко гориво – колкото да се доберем до базата. Спряхме до колонката и застанахме в очакване да излезе бензинджия, както в България. Встрани от нас обаче непрекъснато спираха германски коли, шофьорите правеха нещо бързо и след малко си тръгваха. Служител на плаца така и не се виждаше. Коцето слезе от колата, да види какво става, и чак тогава разбрахме за
чудото на западната автоматизация
Всичко бе на пълно самообслужване – пускаш банкнотата в автомата, взимаш пистолета на помпата и си сипваш. След тази кратка технологична лекция потеглихме отново и за наша радост успяхме да се приберем на терминала в Хелмщет абсолютно навреме.
На следващия ден на терминала пристигна колегата Георги Джалев, който трябваше да ме смени на поста. Шефът на базата обаче реши да ме остави в Германия за още една седмица, за да въведа Джалев в тънкостите и спецификите по издаването на протоколите за ремаркетата. Когато дойде денят за отпътуване, си тръгнах със силно смесени чувства. От една страна, сърцето ми преливаше от радост, че най-накрая се прибирам у дома при любимото семейство. В душата ми обаче имаше и лека, благородна тъга по динамичното време, страхотните колеги и незабравимите преживявания на международния терминал на СОМАТ в Хелмщет.
Евлоги ГРОЗДЕВ
Мерцедес 200 D и днес изглежда достолепно
Фото от мача в Мюнхен, завършил 0:4 за „Байерн“ – преди това в София баварците бият с 4:3
