Големият Георги Георгиев - Гец е силно свързан с Пазарджик. На 2 септември се навършиха 30 години от кончината му, а на 4 октомври – 100 години от рождението му. Незабравимият ни актьор се озова в нашия град през първите есенни дни на 1993 г. – 3 години преди смъртта си, след като бе изгонен от Народния театър заедно с други колоси като Таня Масалитинова, Стефан Гецов, Славка Славова, Виолета Гиндева… Изгони ги „площадната демокрация”. Някои от низвергнатите звезди като Виолета Гиндева и Галя Асенова бяха политически неудобни, а пък други били навършили възраст за пенсиониране и трябвало да се разделят с голямата сцена. Безпрецедентно безумие.
Гец се отправя към Кюстендил, където известно време е под стряхата на местния театър, но след това с нескрито удовлетворение прие поканата на директора на пазарджишкия театър по това време, Сотир Майноловски. И ето, озова се в града на Константин Величков в ранната есен със съпругата си Цена. Идването му се посрещна с въодушевление и от местната трупа, и от целокупната ни общественост. Където и да се появеше Гец – на улицата, в магазина или на пазара, навсякъде хората бързо разпознаваха любимия актьор от театъра и киното, радваха му се усмихнати, мнозина не се стърпяваха и търсеха да уловят погледа му, да го поздравят. А той едва смогваше да отговори на любезните минувачи, като им махаше вежливо.
В театъра скоро тръгна нескончаем поток от репетиции. На Гец бе поверена ролята на дядо Йордан Герака от „Гераците”. Той беше играл тази роля в Кюстендил и без усилие влезе в превъплъщението си. Изпълнението му допадна изключително много на режисьорката – проф. Надежда Сейкова, която не криеше, че се наслаждава на виртуозната му игра. И играта му, но и скромността, обаянието му и вниманието и уважението към колегите неимоверно сплотиха трупата в Пазарджик. Усърдната подготовка на „Гераците” накара местната общественост с нетърпение да чака оживяването на Елин-Пелиновите герои на сцената. Премиерата ѝ се превърна в уникален театрален празник. Финалът на пиесата взриви залата, наелектризираната до краен предел публика не спираше да аплодира актьорите, да извиква скандирания към главното действащо лице. Пороят от ръкопляскания не секваше. Никой не си тръгваше. Сцената се видя в истинско неочаквано чудо и се разплака от този възторжен прием. И публиката се давеше в сълзи. Събитие, незапомнено в театралната история на Пазарджик. Тези щастливи мигове навярно до сетния му дъх са топлили големия актьор, който не можа да се освободи от разочарованието си от начина, по който си тръгна от софийската сцена.
Гец безспорно е сред най-големите творци на родната Мелпомена. Запознах се с него едва в Пазарджик. Първо го срещах в коридорите на театъра, където имах кабинет като секретар на Дружеството на писателите. Не смеех да го заговоря. Но веднъж му предложих участие в творческа среща с културната общественост. Гец с готовност се съгласи. Не закъсня и първата му среща с многобройните му пазарджишки почитатели и поклонници – в големия салон на клубната ни организация. Гец разказа любопитни и неизвестни факти от живота си – от времето, когато е бил плахо балканджийче, дошло от родното Разпоповци, като гимназист в Елена и е правил първите си изяви на околийска театрална сцена. За следването си в Държавното висше театрално училище при професори като Филип Филипов и Стефан Сърчаджиев, за първите си стъпки с младите си колеги Апостол Карамитев, Любомир Кабакчиев, Георги Калоянчев, Коста Цонев… За първата си поява на сцената на Народния театър в ролята на моряк от пиесата на Борис Лавреньов, режисирана от Стефан Сърчаджиев… Сполуката в този дебют го окуражава и облича войнишка униформа в драмата от същия автор „Гласът на Америка”, а пак през 1953 г. е и първата му роля в киното с „Утро над родината” в ролята на Шлосера, режисиран от Антон Маринович и Ст. Сърчаджиев… Така започва кариерата на едно от най-обичаните имена на сценичното и филмовото изкуство.
Покори ме неговата достъпност и земност. Прие на драго сърце да направим интервю, като се разбрахме аз да му дам въпросите, а пък той ще предостави отговорите, понеже е плътно зает с продължителни репетиции. Още на следващия ден „селянинът с колелото” почука на вратата. Порази ме красивият му четлив почерк. Любопитно хвърлих поглед по редовете и останах изумен – не открих нито една правописна и пунктуационна грешка! Изразих възхищението си от високата му грамотност. Той се усмихна и обясни, че навремето учителката им по литература в Елена го насърчавала и на класните му пишела оценка „шест плюс”. Още в началото се отвори дума за псевдонима му. Разказа, че кръстник е близкият му приятел от студентските години Димитър Бочев, родом от с. Войнягово, Карловско. В неговото село обикновено носещите името Георги назовавали Гец. Така било изписано името му и на един от първите афиши, което останало като скъп спомен от отдавна починалия му състудент. Разговорът ни върна назад във времето, когато на третия път влиза във висшето театрално училище; как особено е ценял Георги Стаматов в живота и на сцената, изящния аристократизъм на Зорка Йорданова, съчетан с непосредственост и сърдечност. Властно го е пленявала всеотдайността на Константин Кисимов, детската наивност на Марта Попова, завладяващата красота на Ружа Делчева, искрящата виталност на Владимир Трендафилов, професионалната извисеност на Иван Димов. От световното кино спомена имената на Жан Габен, Черкасов, Чарли Чаплин, Робърт де Ниро… Събеседникът ми не подмина усложнената политическа обстановка и не скри опасението си, че се страхува за духовното обедняване на народа ни.
По това време Гец се бе превъплъщавал в десетки роли. За да се стигне до последната – с театър „Барбуков” в Стара Загора през 1996 г., в комедията на Нил Саймън, когато на финала на представлението е покосен от инсулт. С него си отиде една цяла епоха на българското кино и театър.
Продрум ДИМОВ
