В динамичното време, в което живеем днес – изпълнено с политическо напрежение и ежедневно оцеляване – мислите ми често и неусетно се връщат назад в годините. Може би защото съдбата ми отреди в онези времена да работя в СОМАТ – Е.П. Пазарджик. Тогава, през 70-те и 80-те години на 20 век, СОМАТ не беше просто фирма. Тя беше една от най-печелившите транспортни компании на континента, притежаваща огромен, неоспорим авторитет в цяла Европа и Близкия изток. За нас, работещите там, тя беше гордост. През февруари 1982 година бях командирован на един от ключовите ни международни терминали – този в Хелмщет, ФРГ. За мен това беше огромно признание от страна на ръководството за трудовата и обществената ми дейност, а и сериозна финансова подкрепа за семейството ми. Трябва да уточня, че не бях шофьор – моята тясна специалност беше поддръжката и контролът на тахографните апарати и тахошайбите, изключително важна и отговорна дейност за международния транспорт по онова време.
След като преминах през цялата бюрокрация, получих заветната виза
в международния си паспорт и уредих валутата, се обърнах към бригадира на Втора шофьорска бригада – Никола Ненов. Трябваше да разбера с кой шофьор ще пътувам до Хелмщет. Нашата бригада извършваше т.нар. „прикачна дейност“. Налагаше се понякога да правим по десет прикачвания по трасето – от България закарваха празно ремарке, а на терминала в Германия закачаха натоварено, готово за Близкия изток. Падна се да пътувам с Георги Дошков.
Утрото на 22 февруари беше хладно. Големият ТИР камион избоботи и спря недалеч от къщата ни в Пазарджик. Естествено, цялата фамилия излезе да ме изпрати. Синът ми с искрено детско любопитство разглеждаше огромната машина, а тригодишната ни дъщеря не отделяше очи от мен. В момента, в който се качих в кабината, тя ме погледна чистосърдечно и попита:
– Ти къде отиваш?
– На работа – отвърнах плахо аз, опитвайки се да скрия вълнението си. Не зная защо, но през целия последвал дълъг път тези нейни думи не спряха да звучат в главата ми. Простичък въпрос, който тежеше повече от целия товар на ремаркето.
С Георги Дошков не се познавахме добре. То и нямаше как да бъде иначе – само във Втора шофьорска бригада имаше двеста ТИР-а с над 250 шофьори. Освен това той беше с повече от 20 години по-възрастен от мен. Може би поради разликата в годините, а и по природа, бай Георги не беше от словоохотливите. Разменяхме по някоя и друга дума от време на време. След това той отново се вглъбяваше в сивия асфалт пред себе си, а аз – в мислите за това, което ми предстои на германска земя. Пътувахме стегнато.
Спирахме само за нощуване, а се хранехме предимно в движение,
за да не губим време. Помня как на един паркинг Георги спря, защото трябваше да преточи нафта от допълнителната цистерна под ремаркето към резервоара на влекача. Истинско удоволствие беше да се пътува с такъв камион – легендарният „Мерцедес 1632“. Работата на мощния двигател се чуваше в кабината като чиста, подредена мелодия. Вътре, въпреки студеното зимно време навън, беше невероятно уютно и топло.
Когато най-накрая пристигнахме в Магдебург, в ГДР, Георги ми каза, че има среща с негов познат – българин, който работел като музикант в един от местните ресторанти. Аз бях уморен от дългия път, а и исках да бъда бодър за първия си работен ден на терминала, затова предпочетох да остана в камиона и да се приготвя за сън. Тъкмо се гласях да си легна на шофьорската койка, когато на стъклото на вратата рязко се почука. Погледнах навън.
В тъмнината стояха три момичета, на около 20 години
Не владеех добре немски език, но по жестовете им разбрах, че искат нещо от мен. Под ръка ми се намираше малко пликче с бонбони. Отворих прозореца и им подхвърлих няколко през процепа, мислейки, че просто си просят нещо сладко от българския шофьор. Изглежда обаче те бяха имали предвид съвсем друго, „нощно“ предложение, защото жестът ми силно ги ядоса. Те обидено хвърлиха бонбоните обратно по камиона, измърмориха нещо и бързо си тръгнаха. Аз само се усмихнах, легнах си и умората ме събори в дълбок сън.
На сутринта, когато отворих очи, камионът вече се движеше. Георги Дошков ме погледна от волана и ми каза да се приготвям, защото наближаваме границата. Преминахме сравнително бързо през строгия граничен пункт на ГДР и влязохме в „ничията земя“, насочвайки се бавно към граничния пункт на Западна Германия. Пътят правеше малки, предпазливи завои, а отвсякъде беше ограден със застрашителни, дебели бетонни мантинели – Checkpoint Alpha ни посрещаше с цялата си сериозност. Когато най-накрая спряхме на самия пункт на ФРГ, Георги изключи от скорост, обърна се към мен с тънка усмивка и каза: „Е, предстои да видиш „прогнилия капитализъм“... Не след дълго влязохме в Хелмщет. Терминалът на СОМАТ се намираше малко навътре от главния път.
Когато камионът изсъска и спря,
на сърцето ми стана изключително топло. Посрещна ме Грозьо Михайлов – механик експлоатация на Втора шофьорска бригада. Практически, него трябваше да сменя на този пост в Германия. Моето приключение в Хелмщет започваше.
Плацът на терминала беше внушителен, с достатъчно място за паркиране на десетки празни и натоварени ремаркета. В основната сграда се помещаваха модерно сервизно хале, битови помещения, бани, тоалетни и офиси. На терминала работехме две бригади. Първата се състоеше от наши монтьори и служители – най-вече от Е.П. Пазарджик, но имаше колеги и от останалите експлоатационни предприятия в страната. Другата бригада беше съставена изцяло от германски монтьори и персонал. С българските колеги подготвяхме празните ремаркета. Когато откриехме неизправност по тях, ги отстранявахме или ги предавахме на немската страна, за да бъдат напълно изправни и готови за прикачване и товар. С Грозьо Михайлов се работеше изключително лесно и благодарение на него бързо навлязох в конкретните си задължения. Работата ми изискваше за всяко пристигнало ремарке да попълвам типов протокол, в който отразявах всяка нередност – скъсан брезент, проблеми с пломбажното въже, износени гуми, неизправности по цистерната, спирачките и всичко останало. В началото на протокола задължително се записваше регистрационният номер, а върху самото ремарке правехме специфична маркировка, да знаят монтьорите какво точно трябва да се ремонтира. Темпото беше сериозно. В събота се работеше до обяд, а неделята ни беше единственият пълен почивен ден. В непосредствена близост до терминала имаше голям хипермаркет, откъдето редовно си пазарувахме всичко необходимо за бита. Като цяло работата протичаше гладко, в дух на разбирателство и колегиалност. В нашето сервизно помещение имаше едно старо радио,
което хващаше само една-единствена музикална станция
Веднъж бяхме засилили звука доста силно, защото пуснаха една много хубава и популярна тогава песен на Шейкин Стивънс – „Юли“ (Julie). Тъкмо се наслаждавахме на музиката, когато в халето рязко влезе шефът на германците – казваше се Дресла. Той изкрещя строго: „Тук не е дискотека!“ и ядосано изключи радиото.
След края на работния ден предпочитах да излизам извън пределите на терминала и да се разхождам из Хелмщет. Градът беше красив и в голямата си част бе запазил старинния си облик, със зачуканите тесни улички и кокетни магазинчета. Помня един полски евреин – търговец, който имаше магазин в центъра.
При него можеше да се намери абсолютно всичко,
което се търсеше по онова време. Точно до нашия терминал се намираше и една огромна автоморга, в която имаше всякакви неща – стоки за бита, инструменти, авточасти, гуми и дори цели леки коли. В свободното си време често прескачахме телената ограда, за да разглеждаме купищата техника. Когато си харесахме нещо необходимо, си го купувахме съвсем легално от собственика на моргата – казваше се Цабел. В един неделен ден бях в моргата и както обикновено разглеждах оставените за скрап машини. Не бях забелязал, че през цялото време някой ме наблюдава. До една стара метална гилотина, облегнати съвсем нехайно, стояха Цабел и един по-възрастен германец с очила. Изведнъж този непознат немец се провикна силно към мен:
– Ей, ти, комунист? Ние вас, комунистите, ето на тази гилотина ще ви сечем!
След тези думи и двамата избухнаха в силен, грозен смях. Погледнах ги хладнокръвно и без да казвам нищо, бързо се отдалечих. Черният хумор и призраците от миналото очевидно още витаеха по тези гранични райони.
Случи се така, че един от следващите дни беше изключително натоварен и динамичен. При огледа на едно от ремаркетата констатирах сериозен проблем – скобите, които държаха допълнителната цистерна, бяха силно разхлабени. Веднага отбелязах повредата в протокола и извиках един от монтьорите, за да се заеме с ремонта. В същия момент обаче той довършваше работа по друго ремарке и ми обеща, че веднага щом приключи, ще отиде при цистерната.
Малко след това обаче стана злополука
– същият монтьор лошо нарани лявата си ръка. В суматохата и бързината да му се окаже помощ, вниманието на всички се отклони. Заради инцидента, разхлабената цистерна остана неотремонтирана за следващия ден. Да, но рано сутринта на следващия ден, един от немските шофьори закача точно това ремарке, без да провери маркировката, и тръгва на курс за товарене в Нидерландия. По-късно разбрахме какво се е случило. По пътя, на скоростния аутобан в посока Хамбург, тежката цистерна се откача напълно и пада с гръм и трясък директно върху пътното платно. Беше истинска щастлива случайност и чист късмет, че в този момент точно зад ТИР-а не е имало друга лека кола, което предотврати сигурна трагедия. За случая се разминахме само със строга забележка от ръководството.
Хелмщет през 80-те години
Евлоги ГРОЗДЕВ
/Следва продължение/
