Аз май не излизам от форма, смее се директорът на Спортното училище
САРАЕВО-ПАЗАРДЖИК. Вече писахме, че Георги Георгиев стана световен шампион за ветерани на първенството в Босна и Херцеговина. Трикратният европейски медалист триумфира на татамито в арената на хотел „Хилс“ в кат. До 73 кг, възрастова група 49-54 години. За селекционера на националния ни отбор и настоящ директор на спортното училище на Пазарджик това бе дебют на първенство за ветерани. Последният медал, който той спечели в състезателната си кариера бе през 2007-а, бронз от европейското първенство в Белград. Ето и впечатленията му за читателите на „Знаме“.
- Г-н Георгиев, Георги, колко трудно беше световното?
- Това ми е първото състезание за ветерани и беше сериозно – около 1360 участника имаше от 65 държави от 6 континента. В моята категория във възрастова група М5 бяха около 30 човека.
- Никак не са малко.
- Годините или конкуренцията? (Смее се.)
- И двете. Но разкажи повече за схватките ти.
- В жребия бях изведен, на осминафинал играх с италианеца Михаил Киокан. Бих го с ипон, в партер от задържане, след което срещнах французина Франк Бартин, който после спори за третото място. Него го бих с юко и с ипон - удуших го. На полуфинала се борих с аржентинец, Гастон Палуди. Победих го със златна оценка в продължението, изгониха го за пасивност. Но полуфиналът ми беше най-трудната среща. Освен че беше най-отговорната, бе и най-дългата, в продълженията бяхме 2:2 наказания, аз бях по-активен и това натежа. А Палуди през цялата среща само ми бягаше, не искаше съприкосновения. На финала излязох срещу бразилеца Бахджет Хайек. Пак излязохме наравно и в продълженията успях да го хвърля на ипон и го бих със златна точка.
- Кое ти помогна най-много? Физическата форма, техниката, тактиката?
- Всички са в добра физическа форма, но така се подредиха борбите и така се създадоха ситуациите, че вероятността за победа при мен да беше по-голяма. Иначе нямаш време за дългосрочни стратегии, трябва да си подготвен за всички ситуации. В Сараево всеки си бе натрениран, подготвен и нахъсан. Наистина много голям форум.
- Някои от съперниците в категорията ти сигурно са стари познайници?
- Някои да, но отдавна не бях ги виждал, все пак 16 години не съм ходил на състезание. Последно бях на европейското първенство в Грузия през 2009 г. Тогава загубих на четвъртфинал. Сега имаше в категорията например един грузинец, Нестор Кергияни, който стана втори на олимпиадата в Атина, а миналата година е спечелил световна титла в активния спорт. Но сега не можа да стигне до медалите – падна от бразилеца и от аржентинеца. Имаше един сърбин – той има няколко медала от европейски и световни първенства, също не за ветерани. Но и той отпадна.
- Сега ще трябва да защитаваш титлата догодина…
- Ще видим (смее се), има време. Иначе не съм се подготвял изключително за това състезание. По принцип гледам да тренирам всеки ден, да се поддържам, редовно ходя в залата. Е, за това световно потренирах малко повече тук няколко месеца. Просто аз не излизам от форма, ха-ха. Стремя се да съм в залата, искам да съм там. Хем да помагам на новото поколение да научава нови неща, и да предаваме нашите знания, хем и аз да съм в кондиция. Не само заради световното правя спаринг с Емо Вълчев, Стилиян Глушков, Мариян Палев, Андрей Ганчев, Цеци Вълков… С всички – и с по-малките. И това ми помогна сега.
- Беше ли се изкушавал да излезеш пак на татамито преди Сараево?
- Тръпката си е тръпка, винаги си остава! Желание винаги съм имал, но от две години определено ми е минавало през ума. През 2025-а видях, че световното за ветерани е в Париж – беше много силно, имаше по 80-90 души в категория. Регистрирах се за участие. Тогава обаче пък тук изникнаха много ангажименти, които ми попречиха да отида. Но състезанието бе много интересно и се регистрирах за тази година.
- Ти имаш отлични спомени от Париж, печелил си турнира.
- Имам три медала оттам. Парижкият турнир е най-силният в света, особено пък тогава беше още по-впечатляващ. Но ме мотивира и сега реших да участвам, да си припомня младините. Да си припомня адреналина, напрежението – съвсем различно е, когато си на татамито, а не край него.
- Няма ли да агитираш и други твои колеги от „Кодокан“ да опитат адреналина?
- Надявам се да се запалят. Доскоро имахме само един-двама души, които участваха на ветерани от България, тази година отборът ни бе от 13 човека, Денислав Златанов спечели бронз при 90 кг на М3, имаме и четири пети места. Много е интересно, а и това е начин да популяризираме спорта, освен че даваме личен пример на състезателите ни – защото повечето ветерани са и треньори.
- Освен треньор в „Кодокан“ и директор на Спортното училище, си и селекционер-координатор на националните отбори към федерацията, общински съветник, как ти стига времето?
- Е, поне от 6-7 години не съм президент на „Кодокан“ (смее се). Трудно остава време, но се намира. И вечер за час-час и половина гледам да съм в залата. Остава време и за семейството. Всичко е въпрос на организация – умееш ли да наместиш задачите, имаш време.
- Как започна с джудото?
- Бях на 6-7 години. Треньор ми беше Иван Филипов в Пазарджик, после в Спортното училище тук при бат Величко - Величко Серев, който сигурно тъкмо тогава е започнал с треньорството, а сега ми е колега в „Кодокан“. После преминах в ЦСКА, в Централната армейска спортна школа при Симеон Ценев, а в националния отбор пак бате Симе ми беше треньор. И така до края на спортната кариера.
- И през олимпийския медал, когато цял Пазарджик пощуря…
- Това ми е другият специален медал, освен златото от Парижкия турнир. Олимпиадата си е олимпиада. Дотогава, от олимпийските игри в Москва през 1980-а, джудото ни нямаше медал 24 години. И от Атина досега вече 22 години джудото пак е без медал. Да се надяваме на следващата да имаме – и медалът да е пазарджишки. Няма да е лесно, защото джудото е много конкурентен и комерсиален спорт, но пък успехите на джудистите ни в последните години показват, че те са напълно подготвени – виждаме Цветомир Вълков с европейската титла, виждаме Христо Вълков, Никола Марков, Андрей Ганчев, Стилиян Глушков - печелят медали от световни купи и европейски купи, а понякога купите са по-силни от световно или европейско. Имат и качествата, и таланта, и възможността, само трябва да покажат характер и воля. Всичко е в техните ръце, на никой друг.
- Имаш завидни успехи и в самбото, не си ли мислил да направиш и секция по самбо в Пазарджик?
- Не. Самбото не е толкова популярно, няма го на олимпиадата – а и за разлика от него, джудото е култура, а не само практично-приложен спорт. Както казват старите джудисти - „Това е начин на живот“. това се опитваме да предадем на младите, затова и периодично правим семинари в залата с гост-лектори от България и чужбина. Но не само младите, учим се и ние. Трябва да се учим всеки ден.
Дочо ЧАНЕВ
