“Корпус некрологус“ – книга за живота, която не можеш да забравиш

Най-после й дойде времето.

Този непретенциозен текст ще бъде за „Корпус некрологус“ на Тодор Гроздев - наш съгражданин, макар и не съвсем. Без да имам каквито и да било претенции за експертиза в литературната критика или история, ще споделя впечатленията си, защото просто не мога да я отмина без коментар.

Четох я три месеца. Докато я четох, прочетох още десетина книги, но непрекъснато се връщах към нея. Само тогава обаче, когато бях готова да продължа и имах потребност от това. А защо? Защото не е просто книга, която отваряш, прочиташ и продължаваш нататък. Това е книга, която не забравяш и непрекъснато се връщаш към нея. Дори да не искаш.

Човек и добре да живее и да си мисли, че познава някого (когото познава отдавна), един ден се оказва, че не го познава. Отваряйки страниците на тази книга, ще откриете, че оттам говори, наднича, философства, пророкува или се смее един (почти) непознат човек. Човек с наистина забележителен интелект и знания, които респектират! Човек с въображение, което се родее с това на най-смелите (модерни) писатели. И на моменти ви оставя без думи. А в други - без мисъл, защото ти трябва да време, за да ги осмислиш.

Наред със странния, на моменти омагьосващ, сюжет и невероятните герои (живи и мъртви), ще доловите и искри от философията на Фокнър, потока (на съзнанието) на Джойс, смеха на Елин Пелин, тъгата на Йовков, страховете от детството  (Дай ми Черната ръка!), светлините на панаирите, задушевната, и често комична, атмосфера на кръчмата и странното усещане, което ви обзема, когато поемете по „широкия“ път към гробището (който в началото ни изглежда тесен).

Необозримо е.

А езикът на книгата е повече от изпитание. В началото бях леко стъписана, защото не разбирах нищо от думите на героите - пиперлив диалект, жаргон и още нещо, което сега не мога да определя, но някой ден ще се сетя. После свикнах. Дори се забавлявах. Дори се смях от сърце. Четейки книга, която уж е за смъртта. А всъщност е за живота.

Накрая стана още по-трудно. Така че не бързайте - бавно, търпеливо, дори инатливо, за да стигнете докрая. Така няма да я забравите. Но и иначе няма да я забравите.

Толкова от мен. Слагам книгата на един от рафтовете в моята библиотека. Тя е много прецизно подредена (дори маниакално) - като всичко останало. Засега ще стои между Радичков и Елин Пелин (да си говорят тримата нощем). А един ден … Ще видим.

Гордея се, че те познавам, Тошко. Приятелю.

И извинявай, ако нещо не съм разбрала.

Но така сме ние, читателите.

Всеки добавя нещо по пътя, друго пък - губи.

Мариана БОЙРИКОВА (Фейсбук)