Един човек си е най-обикновен човек (с всички добродетели и недостатъци), докато не дойде на власт. И като дойде на власт, изведнъж се превръща в друг човек. Ще кажете: Откъде знаеш? Ами, да видим.
Да започнем с това, че вероятно е имал скрити заложби, които житейската ситуация до този момент не му е позволила да разгърне. Например алчност, безпринципност, безпардонност, комплекси (много), безмерна амбиция, но без качества за реализирането й, склонност към предателство, умения за ласкателство и липсата на срам при употребяването му. Много са. Тука обаче говорим за средния ешeлон на властта. Ако някой от тях покаже малко повече ум от останалите (или има луд късмет), преминава по-нагоре. А там вече е друго. Там се взимат важните решения, харчат се големите пари и може (само казвам, че може, не е задължително) част от тях да се откраднат. Ще кажете: Това го има навсякъде, човешката природа е такава. Може би. Тогава защо онези, другите, малко по на запад, не живеят като нас? И защо децата ни си тръгват и отиват там?
Ще опростя нещата до две причини.
Голяма част от тези, които ни управляват (не всички), вероятно нямат нито достатъчно ум, нито капацитет (най-вече управленски), за да тръгне държавата ни в правилната посока, да се направят реформи, да се спрат кранчетата, да се задуши сивата икономика и ред други работи, от които естествено не разбирам. Втората обаче е решаваща. Те просто не искат да го направят, защото са отишли във властта, за да осигурят собственото си (и на близките) благополучие. Който и да дойде на власт, трябва да е, меко казано, луд, за да тръгне да бори системата, да бръкне в калта (да не използвам друга дума) и да изрови от там гномовете, които ни разсипаха. И да ги накаже.
На фона на тази полуцветна картина (благоприятна за едни, отвратителна за други) се формира и нашето съзнание и поведение. За съжаление и на децата ни. Трябва да избираш - или да живееш скромно, но почтено, запазвайки своите чест и достойнство, или да се предадеш и да хукнеш подир победителите-властници,
които разпределят не само порциите, но и всичко останало.
Да ги гледаш в очите, да отгатваш желанията им, да ги хвалиш и поощряваш популистките им прояви, да им ръкопляскаш и да пишеш за тях хвалебствени слова, да се правиш, че вярваш на «безкористните» им дела в полза на народа и че каквото и да са направили, половината не са го откраднали. Защото те дават паричките, те разпределят постовете, те решават за конкурсите, те ще ти намерят работа или ще те изгонят, ако «заслужаваш». Те могат изцяло да променят живота ти. А могат и да те съсипят.
Знам, че не ви казвам нищо ново, уважаеми читатели. Както и че нищо няма да променя с този текст. Но ми се иска да призова онези, на които са им останали поне малко достойнство и смелост, да не ги губят, да не се предават и да не униват в мъглата на безвластието. Защото това е, което най-много ни мъчи.
Ако има Закон и той се прилага с цялата строгост към всички,
ще има поне някакво усещане за справедливост. Но … няма.
Един ужасно банален пример. Нашият град се задъхва от автомобили. Вече имаме по 2, та и по 3 в семейство. И 300 метра да минем, няма да е пеша (да не се морим), а колкото по-лъскаво е возилото, толкова по-уважително ни гледат в квартала. Такива работи. Обаче! Караш, караш, ама все някога трябва да спреш, да паркираш за малко или за повече, да оставиш колата си някъде за няколко дни, а гаражи няма … И други подобни неволи.
И тука започва трагедията, значи.
Ежедневни сблъсъци, препирни, скандали, дори бой - просто няма къде да паркираш! С данъците си плащаме на държавата да функционира и създава нормални условия за живот и сигурност. И тя сигурно точно това прави - иначе за какво са онези, по 5-6 хиляди, служители в министерствата и всякакви други ведомства? Обаче ние всеки ден, от сутрин до вечер, осъзнаваме, че това не се случва. Почти във всеки спор, казус или ситуация (дори при паркирането пред дома ти) побеждава по-силният - този с парите или онзи с връзките, близкият до властта, послушният, лицемерният ласкател, който скоро след това става и предател. И тогава гневът се надига. А гневът, всички знаем, е най-лошият съветник.
Гневът ражда чудовища! Разумният избор - решения.
Само че вече отидохме твърде далеч. И все по-често ставаме свидетели на събития и явления, които не само ни плашат, но и ужасяват.
Гледате ли новините вечер, уважаеми зрители? Или се отказахте? Не се отказвайте. Гледайте ги. И бройте. Бройте всяка вечер хората, които са преодолели страха си и са излезли на протест - за лошо състояние на улици, за незаконни постройки и заграждения, за съсипване на природата, срещу корупцията (колкото и имагинерно да звучи), за нарушени права и безнаказаност. Това броене е правилното - другото е позорно. Макар че доминира. Когато е в полза на властта, стотината души стават стотици, а няколкостотинте - хиляди. Когато обаче е против, се броят почти поименно - рехав протест, малоброен, нищожен, незначителен. А би трябвало да си отворим очите именно за тях. Дори тези малобройни протестиращи да не постигнат нищо, поне ни напомнят, че имаме гражданска съвест, която може и да не сме загубили … По пътя. И дано поне това ни спре - да не правим мили очи, да казваме на черното бяло и на кражбата - постижение.
И накрая, както винаги, малко оптимизъм.
Сигурна съм, че има много почтени хора в този град и в тази държава. Някои от тях успяват въпреки всичко. Не се стремят към властта, защото могат да постигнат всичко и без нея - благодарение на собствените си качества, упоритост, огромния труд, който полагат, ежедневната битка с институциите и корумпираните властници, неразбориите, резултат от действащи, закони, наредби и правилници, които, неуспелите в професията, но успелите във властта, са сътворили. Също така ни е ясно, че няма как в непочтена и корумпирана среда да останеш абсолютно почтен, принципен и справедлив. Сигурно и те не са светци. Но поне са запазили достойнството си.
Времената са такива, че вече всички сме на екрана - и в пряк, и в преносен смисъл. Ние пишем едно за делата си, но времето пише друго.
В нашата кратка история на времето.
А там справедливостта е абсолютна.
Дано я дочакаме!
Мариана БОЙРИКОВА
