„Спомени в бъдещето“. Така озаглави рубриката си в „Знаме“ Методи Пешунов. От далечния Сан Франциско известният пазарджишки художник вижда някогашния Пазарджик и на страниците на вестника пренася градски легенди, от които е останало само заглъхващото ехо. Пренася пазарджишки лица и пазарджишкия дух, случки и събития, места и знаци – тук и сега, за да останат и утре в наситения с технологии забързан свят.
В поредица морски статии ще ви пренесем на морето. С пазарджиклии и с момчета от други места в продължение на години се установихме в Каваците – местността с едноименния легендарен къмпинг. В миналия брой разказахме как първият български космонавт Георги Иванов завърза дружба със спасителите и заради тях даде идеята за конкурс за най-красиво тяло. Разказахме и как Пазарджик има голям принос в историята на българското водно спасяване - десетима пазарджиклии бяха първите специално обучени спасители на новооткрития курорт Слънчев бряг и проправиха пътя на създадената през 1964 г. Водноспасителна служба към Българския червен кръст.
Бях на Приморско, преди да отидем с част от групата пазарджишки спасители на Каваците. На моя пост на Международния младежки център идваха и научни работници, които изследваха блатата, птиците, растенията (на Аркутино имаше научно-експериментална база при резервата), и военни, и ченгета от ДС –
да почиват в лятната резиденция на Тодор Живков „Перла”
И заради резиденцията в тази гранична зона охраната бе изключително засилена. На моя пост идваше един, който отговаряше за охраната на летище „София“.Та тоя човек идваше да се къпе с… автомат. Няма майтап. Все едно, че от морето всеки момент може да изскочат тюлени и да отвлекат Тодор Живков… Но като стана дума за резиденцията, ще разкажа за Боян Радев и за Лазар Станев от Пазарджик. Лачо беше републикански шампион по канадска борба, Бог да го прости. Той стана протеже на Боян Радев, част от охранатана Тодор Живков, а впоследствие управляваше крупни курортни имоти… Но как започна всичко? На ММЦ всяко лято идваше Тодор Живков. Даже да не остане да летува, идва на посещение и среща с младите почиващи хора-чужденци. А Боян Радев бе шеф на охраната му.
Бе в разцвета на силите си Боян – прилича на Шон Конъри с тези мустаци,
ама по-готин и по-як, между 1964-а и 1968-а, когато стана на два пъти олимпийски шампион в Токио и в Мексико, имаше световна, вицесветовна и вицеевропейска титли. Точно тогава бе на върха. Идваше 3-4 дни преди да дойде Тодор Живков, за да подготви и обезопаси терена, като включваше и нас да бдим за реда – да няма хулигански прояви, да наблюдаваме евентуално проблемни курортисти или местни. Защото много народ се събираше около този младежки център. Особено местните гларуси бяха пощурели по чужденките - пробиваха мрежи, влизаха вътре и сваляха момичетата. А те наивни и доверчиви германки, шведки, французойки… Събрани от цяла Европа студенти. И като дойде Боян Радев, всеки ден сутрин и вечер правим разбор. Ние оправдавахме доверието. Туширахме местните бабаити, неутразилирахме нахални гларуси,
дори успяхме да предотвратим и отравяне на водата от едни гърци
Провокация в граничната зона не, ами направо диверсия. Една вечер набарахме двама души, уж рибари се пишат, а носеха една туба с препарат за растителна защита и опитаха да я изсипят в резервоара за вода. Въобще, Боян Радев разчиташе на нас и изградихме едно, смея да кажа, приятелство. Той всяка вечер ни оставяше по едно шише уиски, а през деня имахме привилегията да ядем в резиденцията най-хубавата храна. Живков - бай Тошо, както го наричаше народът, не беше претенциозен, но готвачите му приготвяха специална храна за цялата група, и включиха и нас в разкладката. Освен това Боян Радев ни даваше и много добри хонорари за свършената работа. Бе 1967-а и той
бе станал световен вицешампион от Букурещ, с рана на гърдите
(дал съвет на лекаря на националите как да замаскира дренажа и се бори с превръзка). Но на морето беше свалил превръзката и твърдеше, че е влязъл във форма. И така беше, защото същата 67-а го обявиха за спортист на годината (за втори път, щеше да стане и спортист на 1968-а). А по същото време аз имах гости от Пазарджик – сред тях и Лазар. Той беше щангист, завърши железопътно училище, републикански шампион по канадска борба. Непобедим! Неговата ръка беше като моя крак. Един ден той играе канадска с един от местните главоци. Онзи беше също много яко копеле, но Лачо го свали като стой та гледай. Ние се суетим около тях, залагаме, радваме се, по едно време идва Боян Радев и започна да гледа. И вика: „Я, момче, да те опитам аз колко си добър”. И Лазар го пита: „С коя ръка искаш? С лявата или с дясната?” – „Има ли значение?” – на свой ред пита Боян Радев, а Лазар отвръща: „За мен няма. Аз съм еднакво добър и с двете. Ще те бия и с лявата, и с дясната”. И пусна мухата на Боян. Насъка го, както казват пазарджиклии.
И Боян засука мустака и вика: „Добре, лягай тука на масата, да те видя”...
И започна една силна битка между титани! Такова нещо трябва да се види. Захванаха се здравата. И Лазар би Боян и с лявата ръка, и с дясната ръка. Играха някъде около час. И Боян хареса Лачо. И после идваше специално в Пазарджик, за да тренира при него китките си в канадската борба. Но Лазар беше невероятен – такава сила никъде не съм видял. А Боян стана приятел и с нас – даже в София ползвах услугите му неведнъж. Два пъти милицията ми е взима книжката и Боян на два пъти ми я е връщал. Веднъж спирам пред „Рила”, срещу Народното събрание (в уличката „Хан Крум” живееше приятелка), но там е само за гости на хотела. И ми вдигнаха колата и я закарали на „Редута” на наказателен паркинг. Трябваше да платя глоба от 200 лева. И аз посърнах и мисля как трябва да ги събирам половин месец тия пари. И вървим за националната галерия, към американското посолство (ходехме редовно тогава, та гледахме изложените на витрината снимки от последните новости в САЩ. И гледахме как са кацнали на Луната, дето се оказа, че хич не са кацали).
И случайно срещнах Боян
Той се връща от министерството на вътрешните работи, между Графа и „Славянска беседа”. И му се оплаках, че ще трябва да платя 200 лева. „Само ми кажи подробности и ела утре”, рече ми. Те си пиеха кафето на хотела при Царя срещу Народното събрание. И отивам аз на другия ден, колата ми на същия паркинг, дето я бях оставил. „Ето ти ключа, ще платиш само 5 лева за престоя на паркинга, глобата е анулирана”. Беше ме спасил и на един абитуриентски бал – карах едни младежи и влязохме в забранена улица. Спряха ме милиционери. Моля ги, чакайте, ще се обадя на Боян Радев. Те чуват, че набирам служебния телефон и викат: „Боян Радев? Кво се бъзикаш с нас”. А по телефона ми казват, че другарят Радев го няма в момента, да звънна след малко. И милиционерите се смеят. И след малко спряха да се смеят. И после като ме видеха, викаха: „Тоя е човек на Боян Радев, не го закачайте”...
Боян Радев идваше и на Каваците, когато бяхме спасители там. Охраната на Тодор Живков тренираше в резиденцията. Александър Томов и останалите от националния отбор по борба заемаха един хотел, но понеже вечер няма къде да ходят, а единствено на Каваците имаме денонощен бар-градина, те седяха там. Водеха си мадами от София. През деня аз му давам лодката да я кара,
но Боян Радев изпотроши всички гребла
Толкова як беше. Напъне и счупи греблото, напъне и счупи… Лодката се изправяше на задната страна като супермощен катер.
Междувременно Боян Радев стана дипломатически куриер във Виена – отговаряше за дипломатическата поща за посолството във Виена. Минаваше свободно границите с неговия мерцедес и ние се възползвахме от дипломатическия му паспорт. Когато по-късно там правехме групова изложба, за да избегнем митата, слагаме картини в багажника на мерцедеса, а за него оставяхме по една картина. Така той започна колекцията си с наши картини. А той как няма да заобича изобразителното изкуство – ти като живееш във Виена, там на всяка улица има поне две галерии.
Искрата към колекционирането ние му я дадохме, неколцина художници
И не съм бил аз важният в тази група, аз бях новобранец. Основен е приноса на Стоимен Стоилов, който спечели всички световни награди по графика и неговите работи се търсеха и продаваха под път и над път. Стоимен е един от най-известните художници в света в момента, носител на Хердерова награда. Между многото награди, които спечели, той грабна и най-голямата графична награда на Виена и стана почетен гражданин на австрийската столица. Стоимен и варненските графици бяха най-силната група, която подаряваше картини на Боян.
Тогава графиката най-лесно се изнасяше,
защото тя с навива на руло. Боян тръгна с графиката – със Стоимен, Захари Каменов, с нашите Златка Дъбова и Христо Нейков, купуваше от тях, от Иван Нинов-Ланцата, Данчо Кисьов от Силистра, от най-големите майстори тогава - Анани Петков, Илия Петров. Те бяха и академици в НХА. Боян беше много щедър – взимаше добри дипломатически пари, а и от спорта имаше големи премии в долари (от него сме купували доста валута). Тогава още СБХ не беше назначил специален човек за транспортиране на картините за международни изложби. Това правеше Боян Радев. Но пък загуби схватката с Лачо в онова паметно лято.
Методи ПЕШУНОВ
