На ъгъла на бул. „Александър Стамболийски“ и „Цар Освободител“ в Пазарджик има една стара двуетажна сграда, която повече от 30 години стоеше необитаема. Пред нея се издига паметника на Александър Стамболийски, потънал в избуяли треви. На въпроса ми към минаващите минувачи знаят ли чия е тази сграда, за какво е използвана и сега дали някой я стопанисва - почти никой не можа да си спомни или да каже нещо. Един възрастен жител на квартала се опита да обясни, че в момента правят някакъв ремонт, но… не знае с подробности.
А какво знам аз по въпроса? Преди повече от 30 години в сградата се помещаваше Помощно училище „Иван Вазов“, но когато бе построена новата му сграда с пансион на ул. „Стефан Караджа“, старата остана празна. Бяха 80-те години на миналия век, когато
научно-техническият прогрес бе особено актуална тема
Тя намери силно приложение в създаването на социално-педагогическата система и нейното използване в обучението и възпитанието на подрастващото поколение. На дневен ред бе поставен въпроса за ново качество на образованието и възпитанието за постигане на „висока интелектуална подготовка, висока обща култура, висок професионализъм, висока ефективност в реализирането на кадрите в живота.“ /Документи на Първия конгрес на народната просвета -1980г./. В насоките и задачите на художествената култура бе залегнала идеята за нов тип взаимоотношения между културата, науката и образованието. С нови принципи, нови взаимоотношения и пълно взаимодействие между науката, културата и образованието… С нови подходи към проблемите, нови пътища и форми за оптимизиране на учебно-възпитателния процес. Така
в Пазарджик започна експеримент по внедряване на интеграционните процеси между образованието, науката, културата и производството
С писмо № РД-09-932 от 18.11.1985 г. на министъра на народната просвета проф. Александър Фол, бе създаден Експериментално-внедрителски методически център „Интеграция: образование, наука, култура, производство“, с предмет на дейност внедряване на интеграционните процеси на образованието с науката, културата и производството, за срок от пет учебни години и щатен персонал от 11 специалисти (от министерството и Окръжен съвет за народна просвета). Осигурено бе финансиране – от МНП и Окръжен народен съвет – Пазарджик. За изграждането и дейността на Центъра трябваше да се има предвид работещите по това време Центрове в София, Бургас и Смолян. Това бе една възможност за качествен ръст на социално-педагогическата дейност.
За това се надявахме и в това вярвахме
За основа на работата на Центъра бе прието понятието, че „интеграцията в своята същност представлява процес на допиране или сливане на част от дейностите на съответния институт с училището и то неслучайно, а планомерно, програмирано и в съответствие с учебните програми“. Тази идея бе на Илия Търнин – главен специалист от МНП, ръководител на експеримента в страната от 1984 г.
И ето, че се връщам в началото – за онази стара сграда, която се оказа по-късно „паметник на културата“. Тя бе дадена безвъзмездно за създаването на Център „Интеграция“. И работата започна – най-напред реконструкция и модернизация на сградата, което осигури добре оборудвани кабинети по направления, компютърна и видео зала, методически кабинет с библиотека, музикален салон, клуб на интегрираните дейности, учебно-технически средства и размножителна техника, изложбена зала за детско творчество и за изяви на творци. Сградата се преустрои с парно отопление на ток и газ, дворът се благоустрои.
Финансирането бе осигурено от МНП, ОНС, ОбНС, някои институции
в града и окръга. (Тогава председател на ОНС бе Костадин Атанасов.) В края на 1985 г., освен директор (Екатерина Данчева), с конкурс бяха назначени специалистите, а по-късно и техническия персонал. Със задоволство мога да споделя благодарността си от работата на Радка Пейкова, Любомир Илков, Лучия Миленова, Йорданка Кадийска, Донка Караянева, Галя Радулова и по-късно още някои, както и технически персонал: Лазарина и Валя Паунова, Лазар Гинчев, Захаринка Христоскова, Александър Тодоров и др. Освен тях, в цялостната работа се включиха специалисти от ОСНП като Ст. Джилянов и Сл. Гергова, Цв. Дашинова и В. Терзийска, В. Боева и В. Цонева, Г. Пенчев и Я. Донков и др. Немалко бяха учителите от градските училища, които подкрепиха идеята за интеграцията и работеха за осъществяването й чрез учебно-възпитателния процес.
Така, ръководени от специалистите в Центъра, бяха разработени редица документи
Програма за внедряване на интеграционните процеси чрез учебното съдържание; механизми за взаимодействието „институт – училище“; система за работа с изявените ученици; система за квалификация на педагогическите кадри по проблемите на интеграцията; картотека на специалистите от институциите и учителите от базовите училища. Значителна работа бе извършена по набиране и натрупване на фондове от аудио и видео материали, методическа литература, библиографски справки, програмни продукти и учебни програми. Под научното ръководство на Научно-изследователски институт по образованието „Т. Самодумов“ – Стара Загора учителските колективи започнаха опитно-приложна работа по проблемите на интеграцията. С отделни доклади имаше участия в общинските педагогически четения (1988 г.) и предстоящи през 1989 г. в експертно съвещание с международно участие.
Целият процес на интеграцията не може да протича едностранчиво
– без участието на другата страна – институциите. За щастие, почти всички към които се обърнахме ни протегнаха ръка. Ще спомена малко от тях, но с голяма благодарност: доц. Люб. Бумбалов от СУ „Св. Кл. Охридски“; проф. Иван Спасов; режисьорът Н. Волев; Т. Андрейков – кинокритик; проф. М. Гогошев и ст.н.с. Цв. Гогошева – астрофизици; математикът д.м.н. Руслан Митков; Стефан Памуков – писател; лит. критик Венко Христов; Боньо Лунгов – режисьор и др. Не мога да отмина участието и помощта на нашите съграждани – художниците Константин Анастасов и Илия Толев, скулпторът Костадин Маджаров и Гергина Деянова – зам. директор на театъра в Пазарджик.
Интересен момент в комуникацията бе създаването на Летописна книга,
в която се отбелязваха срещите (например на учители по български език и литература) с поети и писатели, литературни критици и видни личности, посетили Центъра. В нея мнения и подписи оставяха много хора - писателят Димитър Мантов, поетите Петър Андасаров, Георги Ат. Спасов, Иван Есенски, Ангел Пачалов, литературният критик Венко Христов, литературният изследовател Стефан Памуков и др.
Твърде много е свършеното от Центъра, а работата му и получените положителни резултати интересуващите могат да видят от всички материали, предадени в Държавен архив след 1990 г. Но Център „Интеграция“ не просъществува след 1990 г. Защо? Как стана така, че идеите на Центъра бяха забравени?
И чак сега някои „откриват Америка“ по отношение на интеграцията
Но тогава МНП бе незаинтересовано към експеримента. Още през 1987 г. бе закрито направлението в министерството, което ръководеше работата и до края на периода нямаше изисквания за отчетност и контрол, за методическото ръководство. И досега сигурно МНП не знае какво и защо е станало така. Подобно е отношението и към центровете в Бургас и Смолян. През 1990 г. срокът изтече, МНП не можа да вземе решение за Центъра и прехвърли отговорността на Общински съвет за духовно развитие – Пазарджик. Едновременно с това МНП пристъпи към създаването на Дом за професионално-творческо развитие на учителите с определени квалификационно-информационни функции, т.е. функции, които Центърът успешно реализираше с училищата, съвместно с инспекторите от новата структура на Училищна инспекция, и самостоятелно. Последваха редица обещания от МНП за приобщаване дейността на Центъра към Дома на учителите, но… само на думи.
И бързо се премина към пълно съкращение
Освен това, имаше формирано негативно отношение от страна на управлението на образованието в града и на някои инспектори, породено от неразбиране актуалността на проблема „интеграция“, от известен страх, че им се отнемат функции или от нещо друго. И базата на Център „Интеграция“ бе предадена безвъзмездно на Дом на учителя, но без неговите фондове и без неговите специалисти. Член 328, ал.1 от КТ – пълна ликвидация!
Разбирахме социалното напрежение във всички области на обществото, но не можехме да приемем такова безразлично отношение, а може би и страх, към доказало ефективността си явление. Глас в пустиня останаха отправените писмени възражения към МНП и местните органи на просветата и културата, в които Центърът планираше, организираше и отчиташе своята дейност на различни форуми - педагогически съвети, съвещания, методически сбирки. Не бе направена никаква официална оценка на нашата дейност от местните органи на управление на духовното развитие. И затова бе недоумяващо как и по чие тълкувание работата по експеримента е изчерпана и той трябва да бъде прекратен. Мотивите са посочени в писмо №459/16 юли 1990 г. на ОбСДР: „… по решение на Колегиума на МНП“.
А такова писмено решение няма!
Да, един експеримент, ограничен в определени срокове, все някога трябва да свърши. Но сме наясно и с това, че винаги има противници на новото и оригиналното. И заети със собствените си проблеми на външно и вътрешно преустройство, с идващата лавина от страхове и безпокойства, ще бъде пренебрегнат създаден опит, изградени фондове и база, обучени специалисти и с лека ръка да се пристъпи към пълна ликвидация.
И ето 36 години няма и следа от Център „Интеграция“ и неговите постижения, даже от наследилия го уж Дом на учителя. А само от година-две е започнал някакъв ремонт на сградата.
Има ли някаква останала следа от този експеримент?
Да! Налице е сградата на Центъра, в която нямаше живот дълги години. Къде отиде материалното оборудване, за което се дадоха толкова много средства? На кого се прехвърлиха (или разпродадоха) наличните технически средства – в това число първите компютри в Пазарджик? Къде отиде известната педагогическа библиотека? Каква е съдбата на някои художествени произведения, подарени на Центъра? Къде е направения фотоархив на дейността на Центъра? Ами специалистите? Парадоксално е, че толкова години след „ликвидацията“, специалисти не можаха да си намерят работа (или да получат документи, че са работили там).
Просто в Общината и в Областния съвет те бяха „изчезнали“!
И сега има работници от Центъра да не могат да се пенсионират при такава липса… Невероятно, но факт!
Единствената светлинка е, че целият (надявам се) архив на Центъра е запазен в Държавен архив – Пазарджик. Остава да се надяваме някога да бъде търсен и ползван…
Екатерина ДАНЧЕВА,
Някогашен директор на „злополучния“ Център „Интеграция“
