Най-гражданската поезия е любовната, извинявайте – казва Кралицата на любовната лирика
ПАЗАРДЖИК. Поетесата Маргарита Петкова гостува в РБ „Никола Фурнаджиев“ и обяснимо интересът към срещата бе повече от голям. За новата й книга „Докога, Маргарито?“ почти не стана дума, защото разговорът бе всеобхватен и интересен, но след това книгата бе разграбена, изви се дълга опашка за автографи... Организатори бяха Дамският Лайънс клуб „Тракия – Пазарджик“, Общината и Библиотеката.
От името на „лъвиците“ д-р Елисавета Георгиева (Генчева) встъпително обрисува „нелитераторски“ портрета на поетесата (поместваме отделно думите й). Състудентката на Маргарита Петкова - учителката Краси Христева, си спомни бурните и будни години във ВТУ, където Марго чела първите си опити в лириката, някои от тях, съвсем плахи. „Казват, че поезията е момент, в който душата се лекува. В годините, които познавам Маргарита, аз видях как нашите младежки мечти и стремежи тя ги превърна в мъдрост. Запази любопитството и има дълбочината на човек, който умее да обича и който страда красиво. Много съм щастлива, че си в моя град!“, емоционална бе Краси Христева. Учителят Филип Геров припомни, че Маргарита Петкова не позволява любовта да изчезне, защото не бълва чужди думи като папагалче, а
пуска към другия всички маргаритки от поляните в ума си,
цитирайки авторката от новата й книга „Докога, Маргарито?“
Гостенката призна, че се чувства добре в Пазарджик „кой знае защо“, при условие че няма роднини в този град или нещо, което да я свързва. „Имам хубави спомени, хубави усещания. За последен път идвах по покана на Валя Гиндева, която тогава беше зам.-кмет. Дойдохме с Иван Налбантов, а преди това и с Иван Гранитски“, спомни си поетесата. И още в началото на разговора призна, че отвън е като скала, но отвътре се руши камък по камък и не се знае докога ще издържи. С усмивка вметна, че няма въображение, затова разказва в стегнатия си сбит стил това, което е преживяла вчера, днес, а напише ли думите веднъж, не ги редактира…
„Аз съм лапидарна.
Любимото ми нещо в природата е камъка
Обичам камъните и събирам камъчета - всички приятели знаят това и ми носят. Боян Биолчев ми донесе даже от Антарктида камъче. Камъкът си тежи на мястото, можеш да го хвърлиш, но можеш и да го събираш, за да направиш нещо“, каза Маргарита Петкова и добави, че обича мъже, които камък да стиснат, вода пускат, макар и метафорично. И направи препратка към творбата си „Хвърлен камък“, в която има и такива стихове:
Знам колко съм удобна за мишена –
глава не скланям – виря я високо.
И коленете ми са разранени
не от пълзене, а от стръмни скокове.
От полети. От бягане с препятствия.
От щурмове „на нож!“, не за прибежки.
Що камъни по мене са запратени
от всевъзможни и безгрешни грешници!
Поетесата, открита за голямата литература от Минко Бенчев (Снежин), който помага за издаването на дебютната й стихосбирка „Дива къпина“ (1983 г.), си спомни как главният редактор на в. „Пулс“ Георги Свежин я поканил да занесе свои стихове. Повод били
припламнали искри между нея и редактора във вестника Воймир Асенов,
на когото му накипяло от напористи пишещи творци, при една среща със студенти и възнегодувал: „Абе вие какво искате от нас, да ви пишем и стиховете ли?“. „Тогава аз се изцепих: „Аз не искам Вие да ми пишете стиховете. Защото моите са по-хубави“. Това направи впечатление на Свежин и той каза: „Донеси ги в редакцията да видим по-хубави ли са“. И когато му ги занесох, и след като ги прочете, каза: „Харесват ми тези стихове, защото в тях няма „клончето не чукна на прозореца и аз разбрах, че ме обичаш“... Навремето деляха поезията на шумна и тиха, на гражданска и на интимна, на мъжка и женска.
Това беше една олигофрения, защото… или има поезия, или няма
Мен са ме критикували, че не пиша гражданска поезия. Но най-гражданската поезия е любовната, извинявайте. Защото всеки човек, абсолютно всеки, и най-големият идиот и изрод, обича. Най малкото обича майка си. Хитлер например е обичал Ева Браун – и тя го е обичала. Любовта е най-гражданската тематика“, подчерта Кралицата на любовната поезия. И добави, че гражданските си възгледи в лириката изповядва и в публицистиката. Имала данни и за актриса, но решила, че не може да стане следващата Невена Коканова, затова няма смисъл да кандидатства в НАТФИЗ.
„Оказа се, че мога да пиша. Това мога да правя и то ми доставя удоволствие…
Не знам дали сте се срещали дива къпина - аз срещнах
и след това написах стихотворението си. И се харесвам като дива къпина“, каза гостенката и рецитира своята „Дива къпина“, за радост на аудиторията:
Като дива къпина съм –
ни хубост у мен, ни сладост.
Стипчива съм, но мога
да утоля някому глада и жаждата.
Крехки са ми уж корените,
а за скалата здраво се вкопчват.
Не мога да вирея върху изискана паркетна почва.
…
„Не знам дали има друга поетеса, която в деня на щастливия си развод, докато бившият й съпруг се изнася от апартамента, сяда и написва 15 сонета в сонетен венец. Така че това е любовта на всичките измерения“, аргументира се Маргарита Петкова. Тя чу въпроси и обяснения в любов от залата, говори за приликата на съставянето на сонети и акростих с попълването на кръстословица, спомни си първата среща с Иван Динков чрез стихове, а после и на живо. Като преводач тя говори и за преводаческото изкуство и големите му имена у нас, не пропускайки пазарджиклиите Стоян Бакърджиев и Георги Мицков… И, разбира се, нишката винаги беше тайнството на поезията. Защото, както каза една от най-големите живи родни поетеси преди да си завърти отрицателно главата и да се усмихне: „Ако ми дадете хартия 3-4 метра, мога да ви я изпиша с римушки и те ще имат смисъл, но дали това ще бъде поезия?“.
Тодор ГРОЗДЕВ
Очаквайте в следващ брой интервю с Маргарита Петкова
