Пътувам само с ръчен багаж и съм свободен - светът се променя, а ние трябва да се търсим и да се намираме
ПАЗАРДЖИК. Журналистът Георги Милков представи книгите си “Истории от ръчния багаж” и "Носорог в банята" в препълнена зала в ХГ „Станислав Доспевски“. Сред присъстващите бе и съгражданката ни Валентина Сиропуло - една от петте български медицински сестри, които преживяха 8-годишен ад в Либия. Организатори на срещата бяха Община Пазарджик и Дамски Лайънс клуб „Пазарджик – Тракия“. Георги Милков си призна, че идва за пръв път в Пазарджик и се прегърна с приятеля си Хари Хараламбиев (той и д-р Елисавета Генчева представиха госта) и със съученика си от Брегово Дeян, който е оператор в пазарджишката „Виа медиа“. Преди да разкаже интересни истории (като тази за шофьора на такси в Триполи – Фози, който изтъргувал с полицията патрулка за отмяна на глоба, и за изградения от микробетон хотел „Кебир“ - 80% бетон и 20% микрофони в стените) интервюираме госта.
- Г-н Милков, защо „Истории от ръчния багаж“?
- Когато най-накрая реших да събера в книга малка част от историите, които съм писал или продължавам да пиша, името си изскочи. През годините съм пътувал къде ли не, само с ръчен багаж. Това е и метафора, но и практическа истина. През тия дълги години на моите митарства и аз съм пътувал с голям багаж и са ми го губели, но в един момент установих, че мога да събера всичко в една ръчна чанта или раница. И започнах да пътувам само с ръчен багаж, без значение дали ще е наблизо или на края на света. И някак си свободата да пътувам стана още по-голяма, защото когато човек няма багаж, който да тътри след себе си и се притеснява за него, разбира колко по-удобно е. Това те прави свободен. Едно време пътувах до места, от които ми се искаше да взема нещо за спомен, подаръци на приятели и роднини. В един момент вместо вещи, предпочетох да нося спомени от местата, до които пътувам. Различните хора пътуват на различни места и виждат различни неща. И Слава Богу, защото ако виждахме само по един и същи начин, това би било доста скучно. В двете книги се съдържа един диапазон от поне 25 години, а за този четвърт век, светът се промени драматично. Всъщност се промених и аз, и всички ние. Когато се четат тези истории, които са от различно време и от различни места, човек може да се съизмери с това, какво е видял, какво се е случило със света, който го заобикаля, и с него самия. Много хора, които са ги чели, споделят свои собствени истории, които са съизмерени с тези мои пътеписи, които в много отношения даже не са и мои, а наши общи истории от времето, в което живяхме и продължаваме да живеем.
- А коя е историята, която ви промени?
- Не мога да кажа само една история, защото човек се променя бавно, но сигурно. Понякога драматично, дори и когато пътува от къщата си до съседното село. Пътуването е нещо, което е процес, често пъти вътрешен. Пътувайки, със сигурност се променяме, също и мен, надявам се за добро. Но със сигурност ме е научило да бъда по-отворен, да оставя най-много от предразсъдъците си вкъщи или там, откъдето тръгвам за някъде. Защото винаги когато съм тръгвал с предварително начертана рамка в главата, съм се оказвал много драматично опровергаван от събитията, от обстоятелствата, от мястото, от хората, от всичко. Оставя ли страховете и предразсъдъците си, когато пътувам, това ме прави по-схватлив и за красотата на света, който ни заобикаля, и за проблемите на хората, и за това колко е очарователен животът. Можеш да си останеш самотен и тъжен човек заради прангата, която сам си си наложил. Виждаш само това, което си си начертал. Ако излезеш от това, ще видиш, че нещата са доста по-различни и доста по-красиви, често пъти.
- Доколко Вие избирате дестинациите?
- Много сериозен момент от пътуванията ми са по работа. Аз съм благословен да имам и да споделяме една професия, която колкото и да не е шикарна (както беше едно време), всъщност е професия, която ми дала страшно много. Бих могъл да съм архитект или художник (тъй като сме на това прекрасно място, се сещам да го кажа) - в детството си рисувах и това изглеждаше тогава да предопредели пътят ми на развитие, но не се случи… Щастлив съм, че съм направил този много точен избор тогава, че съм послушал повика на сърцето и съм избрал тази професия, която да ме формира като човек. Пътуването е било заради работа, след което се превърна в страст, в ежедневие, в стремление, в неотменим ритъм в живота ми. Когато си журналист, пътуването винаги е по работа. Можеш да отидеш и на почивка даже, но да се окаже, че си в центъра на невероятна история.
- Журналистиката Ви е направила отличен разказвач…
- Не съм си давал сметка за това как точно пиша, но тъй като това е работата ми в последните 30 години, би било самонадеяно да кажа, че съм постигнал някакъв що-годе стандарт на писане - но се надявам да си личи, че съм човек, който си изкарва хляба с писане. Макар да имам досег с телевизията, аз си оставам вестникар по призвание. Вестникарството е нещо, което ми е дало умението да боравя с текст, оттам идва и някаква школовка. Прекрасни журналисти и автори имаше в „24 часа“, когато започнах през далечната 1994 г. като стажант бледен - там пишеха невероятни имена, и през годините аз съм се учил от всякакви хора, без да мога да посоча един-единствен ментор. Учил съм се на писмовност от брилянтни автори, които боравят със словото. Надявам се да мога да се нарека техен ученик.
- Помните ли първия си репортаж?
- О, да. Първото място на което ме изпратиха като стажант беше на летището за парашутни скокове в Божурище. Аз се върнах с невероятно богат репортаж, единственото, което ми липсваше и за което аз настоявах и не ми позволиха, бе да скоча и аз с парашут, за да опиша впечатленията си от това. Но не бях карал курсове и не ми позволиха, слава Богу. Но аз се върнах в редакцията и смятах, че съм написал репортажа на живота си, както и до ден днешен смятам като напиша нещо. Обстоятелствата ме обориха и редакторите на вестника се заеха с моя текст и на другия ден аз видях своя първи труд на страниците на „24 часа“ в рамките на… текст под снимка, който гласеше:“Вчера имаше парашутни скокове на летището в Божурище.“ Това е първият ми материал, публикуван в „24 часа“. И първият ми урок.
- Ясно е, че в Божурище тогава не сте срещнали носорога в банята, ако той е еквивалент на внезапното изпотяване. Срещал ли сте носорог в България?
- Носорогът като метафора е навсякъде, той дебне не само от баните, а от холовете ни, от телевизора излиза постоянно, и по улицата е невероятно често. Давам си сметка, че тази метафора не е вече толкова оригинална, след като имахме вече едно лято, в което всеки шуменец би казал: “За какъв носорог говориш, тук черна пантера минава всеки ден край къщите ни“… Така че невероятностите на живота, особено в България са всекидневни. Но те са и като солта на живота, която прави ежедневието ни малко по-вкусно. Това е собственото ни отношение към живота. Носорогът понякога дреме в самите нас.
- Виждаме колко главоломно и страшно се променя светът около нас. Страхувате ли се за света и за България?
- Хората са така устроени, че бързо забравят, понякога това е за наша услуга, тъй като човечеството е преживяло ужасяващи неща и ако ги помнеше в детайли, поуката щеше да я има ден и нощ край нас, но не бихме могли да продължим заради мъката, която сме си причинили един на друг и на другите. Понякога това забравяне е за добро. Разбира се мъдростта не бива да бъде забравена, мъдри хора я събират като малки зрънца в огромно поле с плява, стига да имаме очи да ги видим. Светът като многообразие крие какви ли не предизвикателства, но хората като поведение, като отношение, като страсти, не са се променили от пръкването си до днес. Единственото, което се е променило, е това в джобовете ни – телефоните, технологиите като цяло. Животът ни е станал много по-лесен от този на нашите предци. Но зад тези „джаджи“ човекът е воден от абсолютно същите чувства, демони и ангели, стремления, от каквито и първобитните хора са били водени. И по тази причина воюваме като първите хора, избиваме се като първите хора, но и по същата причина прощаваме като първите хора. Намираме сили да продължим и това е един безкраен разказ, в който бавно трупаме някакво знание, понякога се улисваме да трупаме знание за всичко останало, но не и за нас самите и така се загубваме. И после идва момент, в който трябва да се търсим и да се намираме.
- Вие сте водещ на предаването „Религията днес“ по БНТ. След като владеем изкуството на забравянето, забравили ли сме да сме вярващи? Или никога не сме били такива?
- Въпросът с вярата винаги много сложен - вярата е нещо изключително лично и съкровено. И когато говорим за вярата на маса от хора или за цялото човечество е много сложен казус, защото бихме изпуснали много важни неща или бихме тръгнали в много грешна посока. Вярата повече се гради на чувства и емоции, на убеждения, отколкото на някакви рационални неща. Затова въпросът за вярата трябва да бъде оставен на всеки поединично. Когато говориш за вярата на другите, най-често бъркаш. По тази причина е мое лично кредо, че отношенията с Бог са лични и трябва всеки човек да ги изповяда пред собствения си олтар или там, където обръща молитвите си. Иначе дискусиите по тази тема могат да продължат дълго, но в повечето случаи са грешни.
Ангел АНАТОЛИЕВ
/Използвани са въпроси и на други медии/
