Когато конят е здрав, и домът е сит, знаели са открай време предците ни
Конят е неотделима част от българската история и духовност. Неслучайно Тодоровден или Конския Великден, както открай време го нарича народът, е празник, в който миналото и настоящето се срещат с тропота на копита. Какво ни дава ездата оценяват и шампиони като Карлос Насар, който неведнъж е идвал в Паталеница. Но в Пазарджишка област има не едно и две места, където можете да пояздите.
От степта към държавността: прабългарите и конят
Началото на българската държава е немислимо без конете. Прабългарите са номадски народ, за който те са били не просто средство за придвижване, а мярка за богатство, военна сила и социален статус. Войнът и конят са били едно цяло – заедно са ловували, воювали и пътували.
Конската опашка е сред първите символи на прабългарската държавност. Закрепена за копие, тя е знак на властта и военната мощ. Знаме, което показва присъствието на владетеля и неговото право да управлява. Носели са я ханове и техните военачалници.
За това колко важен е бил конят, свидетелстват дори археологическите находки – конски погребения, амуниции, изображения. Най-внушителният образ по нашите земи си остава Мадарският конник – скален релеф от началото на VIII век, който и до днес олицетворява силата, победата и божествената закрила на държавата. Конникът не просто язди – той владее пространството, историята и съдбата.
Летящият кон от приказките
В легендите често се среща мотивът за вълшебния кон, който говори, лети или дава мъдри съвети. Този образ е познат и от приказките, в които най-достойният получава най-верния кон, а често точно конят е този, който сам разпознава истинския герой.
Конят и религията: от езическото към християнското
Преходът от езичество към християнство не унищожава респекта, който българите изпитват към коня, а просто го преобразява. Старите вярвания се вплитат в новата религиозна рамка. Светците воини – Свети Георги, Свети Димитър, Свети Теодор – всички са изобразявани на коне. Конят става носител на Божията воля, оръдие на доброто срещу злото.
В иконографията конят е спокоен, силен, подчинен – той служи на правдата. В народното съзнание обаче остава и древното усещане за неговата самостоятелна мощ. Затова към коня обикновено се подхожда с уважение, а понякога и със страхопочитание.
Работният кон на полето
До средата на XX век българското село е немислимо без коня. Той оре, тегли каруци, вършее, превозва хора и стоки. Конете са членове на семействата – хранят се първи, лекуват се с билки, за тях се изричат благословии, кичат се с китки, весели пискюли и други причудливи украси.
В селското стопанство конят е знак за трудолюбие и издръжливост. Българинът е знаел, че ако конят е здрав, и домът ще е сит. Затова на Тодоровден жените месят специални хлябове във формата на конски глави или подкови, а мъжете извеждат животните на кушии.
Конят в българската литература
Българската литература също пази образа на коня като огледало на човешката съдба. При Иван Вазов конят често е спътник на героя – в творбите му той е част от пейзажа на Възраждането, от бунта и от ежедневието. В „Под игото“ конете носят върху гърбовете си не само революционери, но и надежди. Йордан Йовков пък посвещава един от най-красивите си разкази на тези животни – да си спомним младата кобилка Айа от сборника „Ако можеха да говорят“.
В поезията конят е метафора на свободата – необуздан, устремен, понякога трагичен. В народните песни хайдутинът и конят му са неразделни – ако падне единият, загива и другият. Това е образ на вярност, която надхвърля човешките отношения.
Спорт и терапия с коне в наши дни
Днес конят вече не е основна работна сила, но продължава да присъства осезаемо в живота на много българи. Конните спортове са едни от най-предпочитаните, най-вече от по-младите. Ездата се възприема като начин за връщане към природата и към самите себе си.
Особено значима е ролята на коня в хипотерапията – лечебна практика, при която движението и контактът с коня помагат на деца и възрастни с физически и психически затруднения. Тук древната връзка човек–кон получава нов смисъл: лечение чрез доверие. Конят не съди, не изисква думи – той реагира на емоцията, на тялото, на присъствието.
В забързаното ежедневие ездата се превръща и в средство за освобождаване от стреса. Ритъмът на коня, тишината на полето, усещането за контрол и хармония връщат човека към нещо първично и истинско.
Тодоровден
Заради всичко това Тодоровден е толкова жив празник в народопсихологията ни. Той ни напомня за хилядолетната връзка между българина и коня. В кушиите, в песните, в хляба и благословиите оживяват пластове история – от прабългарската степ до модерния град.
Конят остава и символ на пътя – пътя на народа, който е оцелял препятствия и промени. Така че, на Тодоровден, когато копитата отекват по селските площади, ние не просто гледаме състезание. Ние си припомняме кои сме и откъде идваме – с коня до нас, както винаги.
Конете са на почит и в нашата област. Плодородната Горнотракийска низина, равният терен и близостта на реките Марица и Тополница от векове създават добри условия за коневъдство, паша и превоз. Конете са били незаменими в земеделието – за оран, транспорт на реколта и връзка между селата и пазарите. Дори името на най-голямото пазарджишко село е свързано с конете. Разбира се, става въпрос за Мало Конаре.
„Знаме“
--230.jpg)
