Всеки войник носи в себе си маршалски жезъл, поне според Наполеон. Всеки човек, дори и президент, мечтае за Нобеловата награда, за Оскар или Аскеер, за медал, за почетно звание, за паметник или поне за една малка скромна паметна плоча.
Известна е българската народна поговорка: „Умри, да ми умилееш!“, която обяснява масовата посмъртна любов – с признание, уважение, възвеличаване, кръщаване на улици, издигане на паметници, вкарване в учебниците по история.
Днес в центъра на град Септември и в столицата има паметници на вечния дисидент Илия Минев, когото почетохме на 16 януари. Казвам „вечния“, защото той бе остракиран и преди, и след десети ноември. Докато гаснеше в Старческия дом в Пазарджик, единствените, които го посещаваха, бяха бившият главен прокурор Иван Татарчев и Христо Минчев, повече известен като „Конго“. А като се спомина, го уважиха с помпозен паметник…
Чрез строеж на паметниците и масово разлепване на сърцераздирателни некролози често искаме да покажем любов към о бозе почившия, която приживе не сме засвидетелствали. Е, има и изключения от тази традиция. Като именуването (по предложение на тогавашния кмет Тодор Попов) на спортна зала на името на спортния деятел Иван Симеонов. Бай Иван през август навърши 95 години. Да е жив и здрав!
Не съм против паметните знаци. Дори смятам, че е крайно време да се поставят информационни табели кой, кога е построил емблематичните сгради в нашата пазарджишка област. Трябваше да изгори старата поща, да се боядиса и да се изчегърта Младежкия дом, за да узнаем кои са архитектите и строителите на тези сгради.
Разбира се, най-хубаво е, ако може човек да си построи като Пушкин – „паметник неръкотворен“. Но и това не е гаранция, че някой инициативен комитет ще се сети за него и ще повика скулптора...
Михаил ТОДОРОВ
