Найден Вълчев ни напусна на 3 декември. Поет, преводач и невероятно скромен човек, един от най-ярките творци на литературното ни съвремие. И макар да си отиде на достолепните 98 години, това се посрещна с дълбока скръб от цял народ.
Името на Найден Вълчев ми беше
добре познато от страниците на в. „Литературен фронт“,
където с удоволствие се докосвах до стиховете му – впечатляваха ме с невероятната си искреност, емоционалност и актуалност, освен с външната си форма. Срещали сме се за малко по време на съюзните събрания и ме грабваше с домораслата си скромност, достъпност и топлото си отношение към колегите. Неусетно се сближихме. Разговаряхме по телефона. Той е посещавал премиери на мои книги в Централния клуб на БСП на „Позитано“ и в Клуба на журналистите на „Граф Игнатиев“. Насърчаваше скромните ми усилия, но и ме въвеждаше в личното си пространство и споделяше подробности. Силно ме впечатли историята на
създаването на „Една българска роза“
В навечерието на Световния фестивал на младежта и студентите през лятото на 1968 г. в София се обявява конкурс за музикално поетическо произведение, посветено на голямото събитие. Тази идея запалва поета, макар да не е поканен от Съюза на писателите, и той от раз създава „Една българска роза“ (ентусиазиран е, защото е участвал в Световния младежки фестивал в Чехословакия по-рано). За жалост обаче назначената комисия отказва неговия текст и това огорчава автора – нищо, че външно да не го признава. Около година по-късно споделя болката си със своя талантлив съименник – композитора от Асеновград Димитър Вълчев, който грабва нетърпеливо стихотворението, обхожда редовете и с широка усмивка дружелюбно прегръща натъжения си събеседник: „Тези хора от комисията май не са в час! Найдене, ти си написал страхотен текст!“ – пуска го от прегръдката композиторът. „От него става голяма песен! Да си жив и здрав! Още сега в главата ми се ражда нейната мелодия. Дерзай, приятелю!“ – ентусиазиран е Димитър Вълчев, който е шеф-диригент на Сатиричния театър. Три дни по-късно песента е готова, а композиторът пита поета съгласен ли е тя да кандидатства
за участие в предстоящия „Златния Орфей“ през 1970 г.
Той предложил вече друга песен, но сега ще я замени“. Найден Вълчев бил съгласен, разбира се… Обаче е притеснен, защото тя все пак е отхвърлена преди време. Отива при председателя на комисията Вили Казасян и му излага опасенията си. Казасян го пита дали е публикувал стиховете някъде. Когато разбира, че не е, му дава благословията си. И песента получава зелена светлина. Идва обаче въпросът кой ще я пее. Митко Вълчев вече е харесал млада и талантлива певица –
чертожничката в столичен завод Паша Христова
Идва състезателната вечер. Паша пее блестящо. Късно през нощта журито съобщава решението си: „Една българска роза“ печели първа награда на „Златния Орфей“ през 1970 г. А когато през 2000 г. се провежда всенародно допитване, то определя „Розата“ за Песен на столетието. За жалост това признание дочаква единствено Найден Вълчев – Паша загива в самолетна катастрофа през декември 1971 г., покойници са и композиторът Димитър Вълчев, и аранжорът Дечо Таралежков.
Другата знакова песен на Найден Вълчев е „На всеки километър“
към едноименния култов български сериал, заради когото улиците навремето опустяваха. Песента е написана по поръчка. Една привечер му звъни композиторът Петър Ступел и иска настойчиво да се видят. Двамата са приятели. Ступел го чака пред Съюза на композиторите и по стълбите му обяснява, че Българската телевизия прави сериал за съпротивата, а той и Атанас Бояджиев са композиторите, искали всеки епизод да започва и завършва с песничка, но два пъти не им я приемали, защото не харесвали текста. Трябвал им текст. Найден Вълчев първоначално се дърпа, защото за пръв път чува за сериала, а Петър Ступел му нахвърля телеграфно картината:
антифашисти се бият на едно шосе,
партизани се мъчат да се изтеглят към гората, войниците настъпват, гимназист се е закрил зад километричен камък, стреля срещу тях и вика: „Ние сме на всеки километър“… Композиторът изсвирва на пианото мелодията. После я изсвирва пак. Музиката е ударна, силна, а Вълчев взима едно листче… Ступел му казва, че ако до сутринта не напише текста, сериалът тръгва по телевизията само с оркестрово изпълнение. Поетът си спомня как на път за вкъщи в главата му се върти фразата „Ние сме на всеки километър“. А в полусън му дошли стиховете:
„Нас червеното знаме родини ни,
Нас не ще ни уплаши смъртта –
Ние сме на всеки километър…“
Ступел дошъл рано сутринта, проверил строфите на пианото, усмихнат грабнал листчето и отлетял към телевизията, за да я запишат с кадифения баритон на Коста Карагеоргиев…
Вълчев е сред създателите на Съюза на преводачите в България
и е негов председател от 11 март 1989 г. до 2 март 1991 г. Роден е на 30 август 1927 г. в Малка Брестница, Плевенско. Ще завърши висше юридическо образование в Софийския университет, но животът му ще е белязан от писаното слово. Още като гимназист в Плевен през 1946 г. публикува първото си стихотворение. Първата му стихосбирка „На южната граница“ (1953) е само с войнишки стихотворения от тригодишната реднишка служба в далечен малък гарнизон. През следващите десетилетия стихосбирките стават двадесетина. Пише и за деца.
ЖЕНА
- Кажи коя е първата жена
на твоите момчешки дни и нощи?
- Залезе тя при изгрева си още
с нетрайна романтична светлина.
- Кажи коя е нежната жена,
която ти все още не забравяш?
- Забравям я. Вълната се смалява,
когато дойде другата вълна.
- Кажи коя е тъмната жена,
която те направи суха пепел?
- Държа един угаснал въглен в шепа
и в него няма капка топлина.
- Кажи коя е вечната жена,
която в теб до края ще живее?
- Не чуваш ли? Тя моя син люлее
със свойта вечна песен: На-ни-на.
И след 1989 г. той беше обичан и признат
Продължаваше да прави срещи в страната и те се радваха на огромен интерес. Помня как го поздравих на рождения му ден 30 август 2015 г. и като секретар на Клуба на дейците на културата в Пазарджик го поканих да ни гостува. Той благодари и прие. И на 10 септември го посрещнахме в града на Константин Величков. Когато го въведох в малкия салон на зала „Маестро Георги Атанасов, със спонтанни аплодисменти го посрещнаха десетки наши съграждани. Бях се приготвил да представя поредната му нова стихосбирка – „Една българска роза“,
но първо пуснах на касетофона едноименната песен
Ръкоплясканията бяха по-бурни от всякога. Погледнах към Найден Вълчев. Той плачеше. И заради песента, и най-вече заради реакцията на публиката. И после разказа интересни любопитни страници от своя живот. Той и преди това е посещавал Пазарджик, но след тази среща се почувства още по-сроден с града ни. Когато сме разговаряли, споделяхме повече недомислия на съвремието ни, отколкото сполуки. През лятото почиваше със съпругата си в скромната виличка в Драгалевци и по телефона го намирах там, в полите на Витоша, а двамата все ме канеха да ги посетя. А аз си мислех, че има време. Но за жалост съдбата не дава вечен живот. Освен може би на песните.
Хайде да си пуснем „Една българска роза“…
Продрум ДИМОВ
