Мотоциклетно пътешествие из Киргизстан и Таджикистан – 13 дни и почти 4000 км, от които към половината офроуд. Пазарджишкият пътешественик Владимир Чорбаджийски-Владич е на 71 и е добре познат на читателите ни. В продължение на няколко броя ще ви направим съпричастни с пътеписа-фотопис - съвместна продукция между Владич и Мирослав Михайлов, с когото заедно изминали пътя. Част от снимките също са на Мирослав.
Началото
През 2024 г. започнах да проучвам как да отида пак в Памир, но вече с моя мотоциклет, а не с такъв под наем. За отиване и връщане ще ми дойде много карането, а и трябваше да карам два пъти по едни и същи пътища. Значи някой трябваше да ми достави мотоциклета дотам. Първоначално плановете ми бяха доста по-глобални от това да карам из Памир. Целех се в Монголия и търсех превоз до Улан Батор. Намерих три български транспортни фирми, които уж оперираха в тази част на света. И трите фирми ми отказаха, след като разберяха, че става въпрос за един мотоциклет, а не мога да им осигуря товар за поне по един ТИР на седмица. Изключително “крупни” бизнесмени... Тогава се сетих за DHL. Свързах се с офиса им в София. Обясних на операторката. Мотоциклет. Толкова дълъг, толкова широк, толкова висок, толкова тежи. Дестинация Улан Батор. Момичето чукна на компютъра и обяви: Цената за доставката е 18 000 лева, като вие сами трябва да си пакетирате мотора...
Видя ми се малко скъпо...
- А до Астана, Казахстан, возите ли? - Попитах. Не. До Астана не возели.
- Добре дайте тогава да видим до Алмати. До там са около 2500 км поблизо от Улан Батор.
Момичето чукна на компютъра и обяви:
- До Алмати доставката е 22 000 лева…
Реших, че тия нещо не познават парите и живеят в някакъв друг свят. А времето течеше. Вече беше началото на юни. Чрез една моя позната се свързах с транспортна фирма от Истанбул, които веднага ми дадоха цена от порядъка на 3000 долара, като казаха, че моторът може да бъде доставен за около 20-22 дни в Улан Батор. Те щяха да пакетират мотора и да уредят митническите формалности. Но моторът ми не беше напълно готов за такова пътуване. Трябваше да сменя веригата, венците, маслото в двигателя и в предните амортисьори, спирачната течност, гумите... Тогава все още бях с БМВ-то 650 Сертао. Някъде тогава попаднах и на сайта на полската фирма - advfactory. com. Те не возят мотори до Монголия, а до Бишкек Киргизстан, но пък цените бяха много изгодни. За доставка само до Бишкек от Варшава цената беше 1050 евро. Но имаха определени срокове за пратките и до следващия срок на мен ми оставаха само няколко дена някъде в началото на юли месец. За Монголия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, Грузия и Турция за българи не се изискват визи. Остава само Русия, за която трябва да се вади виза и разрешителното за ГБАО (Горно Бадахшанска автономна област) в Таджикистан, без което няма да те пуснат в Памир. Не бях се занимавал с визата и разрешителното, и не бях готов документално за пътуването. Освен това изчислих, че ако тръгна някъде в средата на август към Улан Батор, то ще бъда в Памир на връщане към средата на септември. Това вече хич не ми хареса. Да карам над 4000 м нмв в средата на септември из Памир не е никак добро решение. Щеше да ме хване снегът. Разбрах, че просто съм изтървал сроковете на това пътуване за тази 2024 г. и се отказах. После синът ми ми купи ново Сузуки В-Стром 800 ДЕ и БМВ-то Сертао мина на втори план.
Дойде 2025 година. Този път започнах подготовката от по-рано. Още към края на февруари започнах да ровя из нета и да правя планове. Зарязах Монголия и Улан Батори се съсредоточих върху Бишкек и Киргизстан. Чухме се и се видяхме с Миро и решихме, че каквото и да правим ще го правим заедно. Нагласихме първия план за пътуването. Свързахме се с поляците. Те имаха дати за транспорт от 5 до 25 юли, когато моторите трябваше да са в Бишкек. Та първият план беше следния. Тръгваме на 26 юли от Бишкек.
Минаваме през Таджикистан и Памир, а после Узбекистан през Самарканд, Бухара, Нукус, Хива, Ургенч, Муйнак, за да видим корабите в пясъка на несъществуващото вече Аралско море, оттам Бейнеу и Атърау вече в Казахстан, после Русия от Астрахан до Владикавказ, а оттам Грузия, Турция и у дома...
Много хубав план беше за някъде към 8000 км каране. После разбрахме, че граничният пункт между Узбекистан и Казахстан - Тажен, е затворен за ремонт. Това беше и първата промяна на този план. Трябваше да караме на север над Аралско море и от Самарканд да влезем в Казахстан. Пътят се удължаваше там с поне 1000 км, като щяхме да караме, почти само през пустинята. Трябваше да извадим руска виза за карането през Русия. Електронна виза струваше малко над 200 лева, но само през гранични пунктове, които бяха определени със списък. За съжаление пункта пред Астрахан го нямаше в списъка. Искахме транзитна виза, която също е по-евтина и е за три дни. Ние имахме да минаваме само около 700 км през Русия и щяхме да се справим. Но транзитната виза ни беше отказана. Трябваше да вадим 30-дневна туристическа с едностранен вход и изход. Със застраховката на мен тази виза ми излезе 605 лева. За мен това бяха пари на вятъра, но “братята” ни държеха за гушите и не можехме да мърдаме. Вече бяхме враг за тях. Визата ни извади една тяхна фирма, която работи към посолството им. Освен руската виза ни трябваха и други документи за това пътешествие - разрешение от Министерството на туризма на Киргизстан в Бишкек за преминаване на границата Киргизстан - Таджикистан през превала Кизил Арт пас. Трябваше ни и разрешително за ГБАО, а именно Памир. Без такова в Таджикистан не те пускат из Памир.
Намерихме туристическа фирма, която срещу 50 долара ни извади електронно и двете разрешителни. Впоследствие,когато стигнахме до преминаването на границата при Кизил Арт пас, киргизското разрешително за преминаването на тази граница вече беше отпаднало и беше излишно. Разрешителното за ГБАО, обаче си беше нужно и в сила.
И така към 1-2 юли подготвихме моторите за отпътуване към Варшава.
Владимир ЧОРБАДЖИЙСКИ
Следва продължение
--230.jpg)
