Тези дни думата „оставка“ кънти по площадите и жилищата на електоралните единици. Вчера моята баба гони внучето с една купичка пюре от детската кухня. То е стиснало зъби и гука „Оставка!“, защото не ще да яде.
По-голямото внуче, като усеща дестабилизацията вкъщи, скришом посяга към шоколадово яйце. Баба му пресича шоколадовите му мераци и то почва веднага да скандира „Оставка!“, защото иска шоколад.
Дядото слуша скандиранията и на ум също вика „Оставка!“ – писнало му е от половинвековната диктатура на съпругата.
Бабата не издържа на виковете „оставка“ и започва да крещи: „Ква оставка, бе калпазани! Кой ще ви гледа? Кой ще ви храни и търпи? А ти, дъртия, не въздишай така мечтателно. Няма да ви огрее“.
И аз влизам в ролята на зъл жандармерист и строго предупреждавам внуците да млъкнат и да си играят с телефоните. Те проявяват упорство (метнали са се на баба си) и започват да скандират „Оставка!“, обаче този път срещу мен.
Бабата взима точилката и ледено проговаря: „Никаква оставка на дядо ви преди да си е взел пенсията и коледната добавка. Че в тази къща само заради пенсията го държим“.
И тъкмо точилката да влезе в действие, угасва тока. Малкия внук (на мене се е метнал) е щракнал ключа на осветлението. Бабата не издържа, набира майката на протестиращите и моя дъщеря, и хлипа: „Подавам си оставката като баба. Това повече не се трае! Отиваме с приятелки на круиз по река Марица до Одрин. Марица сега е пълноводна…“.
„Каква оставка?!“ - разкрещява се дъщерята – „Точно когато малкия ще го приемат в детската ясла, ти си решила да подаваш оставка - да съсипеш бъдещето на детето! Повече не искам да чувам за оставки-заставки!“.
След тирадата на микрофон положението постепенно се нормализира. Аз прибирам точилката, единият внук яде пюрето с явно отвращение, другият с насълзени очи съзерцава шоколаденото яйце и се чуди каква играчица има вътре. Аз въздишам и почвам да разглеждам новините евро монети. Забравяме бързо за исканите оставки. Било каквото било. От утре пак, както си е било.
Михаил ТОДОРОВ
