Съратникът на братя Миладинови ходел с едни и същи дрехи и те все изглеждали чисти и нови
ПАНАГЮРИЩЕ. На 26-ти октомври се навършиха 140 години от кончината на Васил (Василий) Чолаков - етнограф и фолклорист, учител и духовник, участник в борбата за църковна независимост, припомнят от Историческия музей. Роден е през 1828 г. Учи в „Общото школьо“ в родното Панагюрище при учителя Кесарий Попвасилев. Няколко години по-късно постъпва като послушник в Рилския манастир, където негов учител е Неофит Рилски. В Пловдив следва в елинското училище, а 20-годишен се записва в Киевската духовна семинария, подпомогнат финансово от панагюрските граждани. Тук прекарва 7 години, през които понася тежките условия, при които живеели студентите. Но не приключва образованието си, напротив – още през 1856 г. е записан в Московската духовна академия.
Така се запознава с братята Константин и Димитър Миладинови,
които запалват у него жаждата за събиране на материали за миналото и бита на българите. Неслучайно, след като напуска Москва в края на 1858 г. Чолаков заминава на обиколка в Македония, „за да нахрани жадната наша младеж с млякото на образованието“. Посещава и други краища на отечеството и за просветителската си дейност е оприличен на Паисий Хилендарски. През 1859 г. е в Рилският манастир и проучвайки съхраненото там създава каталог на запазените ръкописни книги. Минават още няколко години, през които Чолаков обикаля българските земи „опознавайки нравите и обичаите на нашия народ“. Когато през 1863 г. най-накрая се прибира в Панагюрище, е назначен за главен учител във взаимното училище „Св. Троица“. Прочува се като
един от най-добрите даскали
Да се учат при него, идват българчета от цялата българска територия. Акад. Атанас Шопов в своята биография го описва като изключително строг, взискателен и точен човек. Пословичен с неговата спретнатост и чистота, той не е давал прашинка да падне върху дрехите му.
Ходел с едни и същи дрехи и колкото и да ги носел, те все изглеждали „чисти и нови”
Васил Чолаков мразел лъжата, „за него тя била първият и най-тежък грях“. Почтеността му карала местните първенци винаги да се допитват до него. Но прекалената му искреност и критики не се харесвали на мнозина. Васил Чолаков взима дейно участие и в изграждането на панагюрското читалище „Виделина“. Именно чрез него успява да издаде своята книжка „Описание на село Панагюрище“ – според Ат. Сугарев първата, макар и много кратка история на града.
Васил увлича цялото читалищното настоятелство в борбата против „евангелисткия прозелитизъм“ (разколничество). Връхна точка на тази инициатива е
публичното изгаряне на протестантска литература,
намерена в Панагюрище. Този символичен акт се осъществява на Връбница преди Великден.
След двугодишно учителстване в родния си град Васил Чолаков поема отново на път, за да събира материали за нравите и обичаите на сънародниците си. Част от тях той предоставя на Константин Миладинов, който ги включва в издадения съвместно с брат си сборник „Български народни песни“. Но мечтата на Чолаков е да издаде собствен сборник с фолклорни материали. Затова така усилено търси спомоществователи, които да подпомогнат издаването на неговия труд, моли приятели и познати от всички краища на българските земи да „му събират народни песни, обичаи и др.“ И след многобройни препятствия и трудности през 1872 г. в Болград
издава първи том на „Български народен сборник. Част I“
Съдържа обичаи и обреди, празници според народния календар на българина, пословици, гатанки, приказки, народни песни от „Панагюрище, Пазарджик, Свищов, Лясковец, Кюстендил, Търново, Копривщица, Клисура, Карлово, Железник (Стара Загора), София, Самоков, Нишко, Неврокопско, Смолянско, Радомирско и Карловско“. Сборникът е посрещнат с голям интерес от предосвобожденските читатели и критика. Но последната е безмилостна, което възпира Чолаков да издаде втори том, за който безспорно е имал материали. Години след смъртта му сборникът е признат като изключително ценен и се нарежда по значимост до тези на братя Миладинови и Стефан Веркович.
През 1873 г. Чолаков се установява в Рилския манастир, където е
подстриган в монашески чин под името Константий
Но и тук той не се задържа дълго. Възмутен от ширещата се сред калугерството корупция и лошите порядки, гордият панагюрец напуска светата обител. Връща се в родното Панагюрище като взема дейно участие в обществения живот на града. В годината на Съединението - 1885 г., на 26-ти октомври приключва земният му път.
(Зн)
