КОЛКО СИ ХУБАВА!
В един обикновен делничен ден (сигурно е било вторник, защото такива истории могат да се случат само във вторник), някъде около 18.00 часа, се прибирах от работа. Беше гореща лятна вечер, една от онези, когато слънцето така е напекло града, че подметките ти леко потъват в асфалта, а във въздуха се носи фин, греещ от светлината прах, и пудри носа ти. Всъщност толкова си потен и уморен, че ти е все едно. Оглеждаш с безразличен поглед насядалите по кафенетата граждани, които се наливат с топла бира и ледени газирани напитки и ти се ще час по скоро да се прибереш вкъщи, да вземеш един душ и да си отдъхнеш поне 5 минути, преди да поемеш своя женски кръст пред готварската печка.
Изведнъж чух приятен мъжки глас: „Много е хубава! Направо е страхотна!” Беше току зад гърба ми, затова не посмях нито да забавя ход, още по-малко да се обърна. Нещо здраво зачовърка съзнанието ми, макар да знаех на колко години съм, как изглеждам и особено как изглеждам точно в този момент. Сутрин, свежа, гримирана, парфюмирана, в настроение и с бодра стъпка, жената изглежда по един начин, но вечер след около 8 часа в офиса и поне още 1 час по магазините, няма как да се мисли за неотразима. Въпреки ясното ми съзнание за тези, несмекчаващи положението, обстоятелства, наострих уши. Друг мъж, вероятно спътник на първия, още повече нажежи въображението ми като с искрено възхищение в гласа изрече: „Леле-е-е, не е мръднала! В страхотна форма е!” Няма как да не призная, че след тази фраза опънах рамене, изправих глава, уж небрежно опипах косите си и в очакване на още и още дози възхищение леко обърнах глава настрани, с надеждата поне с периферно зрение да видя тези, чието внимание бях събудила. Точно в този момент пресичах малка уличка, която вечер винаги е претъпкана със спрели автомобили. И тогава ги видях - двама мъже на средна възраст, по-скоро обикновени, отколкото интересни. Бяха спрели край някаква кола, оглеждаха я и й се радваха. Чистичка бяла „Лада”, наистина много запазена, почти като нова, паркирана между скъпи западни автомобили, беше обектът на тяхното възхищение, а не аз. Първоначално нещо ме стисна за гърлото - ами тя май беше само малко по-млада от мен?! Но какво са годините за една кола! После въздъхнах примирено, а накрая здраво ме напуши и смях. И си спомних за едно друго време преди години, когато мъжките погледи и закачки толкова ме дразнеха и изнервяха.
А днес, дори една кола на 30 беше по-желана от една жена на 50.
МЪЖЕТЕ, КОИТО ДРЪЗВАТ...
Любимият ми вестникопродавец, който оцеля и тази зима въпреки лумбагото, холестерола, високото кръвно, захарта, язвата и пердето на едното око, за моя радост, продължава всяка сутрин да ме посреща с нови случки, смешки, коментарии, прогнози, а напоследък дори взе да добавя и крилати фрази - собствено производство. Не ми дава сърце да го отмина сутрин без поне едно „Здравей!”, дори когато не си купувам вестник, защото това вероятно ще го огорчи. Той е толкова доброжелателен, бодър, оптимистично настроен и така кипи от енергия, че няма как да не се заразиш от настроението му и да не спреш за минута-две, за да чуеш, например, как бабата снощи гледала по DVD-то някакъв любовен филми и цяла нощ си спомняли за младостта, като как било едно време, колко хубаво било и т.н. Дядото се смее от сърце и заключава: „Ще й взимам само исторически филми на бабичката. То ние вече хич не сме за любов, само за историята сме, за нафталина, де!” И му е смешно на вестникаря, и му е тъжно, но той не е от тези, дето ще се жалват от годините. Така че си пожелаваме „спокойна седмица” в понеделник, „хубав вторник”, във вторник, после нещо за срядата и така до веселия уикенд в петък (ами то и вестник такъв продава дядото, затова).
В една хубава слънчева утрин, може би беше сряда, докато си бъбрехме с бай Гошо, на бодрата и бързо стопяваща се опашка застана около 90-годишен старец. Като казвам около, безспорно импровизирам, защото идея си нямам колко стар беше този човек, но да речем, че беше много стар. Настина рядко посред бял ден, или по-скоро сутрин рано, около 7.30, можеш да видиш толкова стар човек, без бастун или тояжка, попрегърбен, сбръчкан и немощен, но спокоен и леко усмихнат, уверено да прекосява оживеното пътно платно и да се нарежда на опашка за вестник. Харесвам старите хора - те са ми безкрайно интересни, любопитна съм към техните думи, мисли, спомени, съвети. Сигурно звучи странно, защото друго е край теб да пърха младостта и да те опиянява с мечти и надежди. Но пък за мене младостта е минало време - това вече ми се е случило. Е, не точно по този или онзи начин, а по моя си, но все едно „този филм вече сме го гледали”. Затова и появата на дядото на опашката веднага провокира интереса ми. Нарочно се забавих и удължих разговора с вестникаря. Очаквах старецът да стигне до мен, за да го видя по-отблизо, да чуя как говори и най-вече какво ще си купи. Човекът дойде на ред и без да каже нищо протегна една бакнота. Моят вестникар бръкна под рафта и извади дебело лъскаво списание. Замръзнах! Беше „Плейбой”! Не „Трета възраст”, не „Пенсионерска среща” или „Клюки от Ада!”, а луксозният, преливащ от плът и премрежени погледи „Плейбой”. Деденцето сгъна внимателно по дължина списанието, сложи го под мишница и бавно си тръгна. Вероятно съм изглеждала доста шокирана, защото чух бай Гошо да се смее от сърце на изумлението ми: ”Ей, ти какво се шашна бе, госпожо! Като сме стари, да мрем ли?”. Усмихнах се, но нещо не ми беше смешно, а старецът не излезе от мислите ми през целия ден.
Не знам. Не знам какво се случва, когато безнадеждно остарееш и все още си жив!
Но... ще видим!
ПЕСЕН
Беше обикновен неделен ден. Много отдавна не бях ходила на църква и този факт странно човъркаше съзнанието ми. Въпреки есенния студ и мъглата, призрачните следобедни улици и онази неделна пустота, която обхваща градовете при лошо време, за мен денят беше чудесен. Вкъщи всички бяхме здрави, нямахме непреодолими проблеми, в този ден децата нито веднъж не се скараха, а съпругът ми летеше из къщата с прахосмукачката почти с желание. На всичкото отгоре успях да сготвя прилично ястие, в което този път имаше и сол, и мерудии - изобщо издокарах го, както си му редът (което не е обичайно за моята кухня), а в следобедните часове дори отделих време за четене.
Когато тръгнахме със съпруга ми към църквата, вече се свечеряваше. Беше необичайно студено за сезона. Мъглата мокреше лицата и създаваше онова тягостно усещане, че не знаеш нито къде си, нито защо си там. Около църквата нямаше никой, дори продавачите на букетчета си бяха тръгнали. Отворихме тежката врата. Бледа светлина се прокрадваше от вътрешността на храма. В момента, в който прекрачихме прага, чухме песен. Нежен, красив, но и силен глас огласяше църквата. Горяха само няколко свещи на централния свещник, а пред него стоеше жена. Не видях дали беше жена или момиче, защото беше в гръб, но в първия момент не това прикова вниманието ми, а думите на песента й. Това бяха думи на молитва, изтръгната от сърцето - думи на възхвала и любов към Бога. Спряхме поразени, защото не искахме да нарушим това уединение. Стояхме заслушани, а великолепната акустика на храма усилваше песента и я понасяше нагоре...
Не знам колко време мина, но жената спря да пее и се обърна. Тогава я познах. Преди около 10-тина години ме повикаха в местно училище, за да замествам учителка по литература. Приех с удоволствие, тъй като дълго време бях в майчинство и това внесе малко разнообразие в живота ми. Учениците бяха шестокласници, в онази толкова трудна възраст, когато не са нито деца, нито възрастни. Между тях се открояваше Ани. Тя беше дребничка, малко прегърбена (по-скоро свита), с прекрасна бяла кожа и огромни черни очи. Имаше красива, тежка кестенява коса, която привързваше с един от онези толкова грозни бели ластици, определяни в моето детство като „ластици за гащи”. Краищата му висяха разринчени и, за съжаление, при цялата хубост на детето, именно ластикът приковаваше вниманието. Ани скоро се привърза към мен, подарих й няколко панделки за коса, обръщах й малко повече внимание. Но детето се отличаваше и с друго - с онова малко странно поведение, което днес наричат леко забавено интелектуално развитие. Тя просто беше различна и нямаше никакви приятели. Не можех да забравя самотната й фигурка, която се отдалечаваше от училището след края на учебните занятия ... След месец се разделихме и всеки пое по своя път.
Няколко години по-късно я видях на улицата. Водеше за ръка малко момиченце. Все още невръстна, Ани беше станала майка, но детенцето си нямаше татко. Бях потресена от тази съдба и дълго мислих за момичето. Скоро ежедневните грижи и проблеми ме погълнаха и забравих за нея. До този момент.
Тя ме видя и ми се усмихна. Разменихме няколко думи и разбрах, че са я взели да помага в църквата. Беше намерила спасение в храма и благодареше на своя Бог с гореща молитва - песен.
Тръгнах си леко замаяна от преживяното. За първи път не си задавах въпроса какво ме кара да ходя на църква -дали вярвам, или не.
В студения празен храм, огрян от светлината на няколко догарящи свещи, в този мъглив есенен ден Господ не беше сам.
Мариана БОЙРИКОВА /от блога "Периферно зрение"
