Писателството е призвание и доброволен отказ от много неща
Председателят на Съюза на българските писатели Боян Ангелов навърши 70 години на 27 август. Това е повод да поговорим с писателя и наш земляк.
- Бояне, настоящата година е юбилейна за теб, но да се върнем към първите ти прощъпулки в мерената реч?
- Всъщност, първата моя страст в областта на чувствените представи беше рисуването. Рисувах часове наред – без прекъсване, без паузи – къщи, автомобили, влакове и самолети. Приятели на родителите ми идваха вкъщи на гости, сред тях имаше и професионални художници, които ми даваха съвети. Първото ми училище беше „Марин Дринов“, а сградата му – точно срещу родната къща на големия български възрожденец. До нея беше къщата на леля ми Пенка и вуйчо ми Тодор, внук на Тодор Влайков. Между двете къщи имаше каменен дувар, но и малка вратичка – комшулук. През нея като деца влизахме в двора на дома-музей, играехме там и ядяхме до насита череши, сливи и круши... Така, неусетно някак, съм се унасял в онова възрожденско опиянение, съхранило своята автентичност сред тишината на старите панагюрски дворове. Около петгодишен съм написал първото си стихотворение. Сестра ми Анета, която е с пет години по-голяма от мен, си го спомня и до днес. Аз с удоволствие се ровичках в нейните учебници и читанки. Живеехме на стотина метра от читалище „Виделина“ и понякога заемах книжки от библиотеката в ранния следобед, а надвечер ги връщах прочетени, за да взема други. Писането на стихове измести увлечението ми към рисуването, тъй като родителите ми не позволиха да кандидатствам в Художествената гимназия (сестра ми вече беше студентка и те искаха да имат до себе си поне едно от двете си деца). И постепенно насочвах сетивата си към рисуването чрез думи. Бях определено интровертен и почти с никого не споделях опитите си да пиша поезия. Преподавателката ми по литература в гимназията Йорданка Вълкова беше човекът, който ме насърчаваше да пиша.
- Като студент публикуваш свои стихове в много вестници. Имат ли днес българските студенти подобни трибуни за изява?
- Бях приет да следвам специалността философия в Московския университет „Ломоносов“, но баща ми почина, когато бях в 11 клас и нямах морално основание да оставя майка ми сама. Затова записах същата специалност в Софийския университет. Ала преди това две години бях в казармата. За моя радост служех в София и това ми даде възможност да навестявам редакциите на литературните периодични издания. Като студент се записах в Литературния кабинет „Димчо Дебелянов“ към Студентския дом. От онази далечна 1975-та датират моите приятелства с известни вече поети и писатели. Ако направя паралел между тогава и сега, безапелационно ще кажа, че днес младите хора имат по-големи възможности за публикации, само че е изчезнало онова важно изискване – редакторската оценка. Днес съществуват комерсиални издателства, за които художествената стойност не е от първостепенно значение. Ръководството на Съюза на българските писатели полага неимоверни усилия за привличане на млади хора. От няколко години съществува литературно общество „Георги Черняков“, което със съдействието на СБП провежда в навечерието на 8 декември конкурс за белетристика, поезия и сатира.
- На кого си благодарен за дебютната си стихосбирка „А върху ножа – детелина“ от 1985 г.?
- Тази книга беше написана и входирана в издателството осем години по-рано. Не съм променял съдържанието й. През 1977 г. поетът Матей Шопкин, тогава секретар на СБП, написа кратък предговор. Започна разточително размотаване – от година в година, от редактор на редактор. Едва когато завеждащ поезията в издателството стана поетът Петър Андасаров, с негова подкрепа и с препоръките на директора на „Народна младеж“ Евтим Евтимов, книгата ми стана факт. Петър Андасаров е и неин „кръстник“. Той предложи заглавието да бъде стих от стихотворението „Камбана“. Благодарен съм на всички, които написаха отзиви и рецензии за тази тъничка книжка, скъпа за мен, но доста закъсняла...
- Как смогваш да съчетаваш служебната заетост с творческат дейност? Вероятно будуваш нощем?
- Разбира се, че нощите са най-плодотворната част от живота на всеки, решил да се отдаде на писателството. Защото писателският труд не е професия. Писателството е призвание и доброволен отказ от много привлекателни неща, които животът предлага. Трябва да се усети и улови вдъхновението, а то идва не често. Поне при мен е така.
- В продължение на 7 години ти учи в Швейцария. Какво можем да научим от тази страна?
- Заминах през есента на 1998 г. с покана за специализация в областта на педагогиката. След пристигането ми там вече получих покана за завърша Академия за педагогически науки. И така – учейки и работейки – бях на малко повече от 20 години. В началото – като постоянно присъствие, завършвайки второ висше образование с признат докторат, а по-късно пътуванията ми бяха с определен срок. И за тези мои преживелици в Швейцария мога да разказвам с часове, но ще дам само един пример с тази приказна държава и към нейните скромни и горди хора. Квартирата ми в град Арлесхайм (предградие на Базел) се намира на улица, водеща към средновековната крепост „Дорнек“. Там на 22 юли 1499 г. швейцарската армия побеждава обединените войски на Свещената Римска империя и от тази дата до сега Швейцария не е водила война. Когато си пребивавал в държава, където повече от 500 години човек не е стрелял срещу друг човек, започваш да вярваш, че има начини да се възцари мир.
- Вече четири десетилетия отстояваш социално-гражданска позиция, колко е трудно това?
- Идеята за социална справедливост е основополагаща за всеки, който е поставил хуманността над всичко останало. Хуманността трябва да съдържа в достатъчна степен емпатия и състрадание към нуждаещите се, към нещастните. Дълго време играех ролята на двуликия Янус – да не се меся в острите политически колизии, но да правя необходимото за повишаване жизненото равнище на изпадналите в беда хора. Разбрах, че това е невъзможно и се оттеглих от активна политическа дейност. Осъзнах, че в огромната си част политиците са едни и същи, само маските им са различни. Разбрах и друго: писателите не са загубили силата да променят обществените нагласи. Нашият съюз е надпартийна и неполитическа организация, но това не значи, че е аполитична. Да бъдем близо до тежненията на хората ни задължават имената на Христо Ботев, Иван Вазов, Гео Милев, Добри Немиров, Стилиян Чилингиров и още десетки незабравими и незаличими фигури.
- Не можеш да се отскубнеш и от философията. Защо?
- През живота ми съм се опитвал да вървя именно в тази посока, защото между философията и поезията съществува знак на подобност. В древността известните философи са били и поети. Дори Библията и другите религиозни книги с планетарна значимост са преди всичко поетически творби. От няколко века насам се правят опити поезията и философските концепции да бъдат отдалечавани от съзнанието на обикновения човек. Смятам това за творческо безсилие. Християнството възниква като проекция и отрицание на други религии, но изпитва влиянията на антични философски учения. На всички е позната библейската история за възкресението на мъртвия Лазар и за възникването на един чудесен пролетен празник – Цветница. В Кипър посетих църквата на гр. Ларнака и там видях истинския гроб на върнатия от Иисус Христос към живота Лазар. Той възкръснал от мъртвите, когато бил на 30 години, а след това още 30 години проповядвал чудесата на християнството като митрополит на Китион (Ларнака). Ето и какво стихотворение се получи от тези мои преживявания:
ЛАЗАР
В сянката на времето
мракът опипом разгадава опитомената светлина
и между тях лазар лежи
тих като пълнолуние
промъкващо се между клоните и скръбта
на третия ден
от покоя дълбок
словата Иисусови прокънтяват:
Стани лазаре излез
и лазар излиза
с тяло тленно
но живо
той същият няма да бъде
и миналото е безвъзвратно
и тръгва към китион
да стане владика на времето и на тишината,
първия свой живот остави в гроба
втория започна
на ларнака
сред кипарисовите градини
и там още трийсет години
свидетелства за
чудото от вярата подарено
в преддверията на мрака
- На кои твои книги придаваш най-голямо значение като знаково присъствие в литературата?
- Всички книги чувствам като мои равнопоставени деца и не бих могъл да дам предимство на едно заглавие за сметка на друго. Нека други да определят. Знам обаче, че истинската поезия е квинтесенция не само на литературата като цяло, но и на гносеологията, диалектиката, логиката, социологията, естетиката, етиката... Понякога едно стихотворение или само стих от него са по-значими от цяла камара романи. В първата ми книга съм включил стихотворението си “Въздишка“ с мото от безсмъртния Франческо Петрарка: „Тази сутрин бях още момче,/ а сега – ето, старец съм вече“. Стихотворението написах, когато бях на 20 години и още тогава осъзнах неумолимостта на този цитат. Сега вече физически разбирам силата му.
- Преди години покойната Леда Милева издигна тревожен глас за изчезналите издания за деца – „Славейче“, Пламъче“, „Дружинка“… Няма го вече и „Родна реч“. Съществувала ли е някаква колаборация на СБП с МОН по тази тема?
- Тази констатация е не само плачевна, но и плашеща. Правили сме немалко опити за създаването на ползотворни контакти между СБП и МОН, но всичко оставаше само в рамките на обещанията. През годините в това министерство бяха внедрени чуждоземни фондации и организации, които ерозираха родното образование и подкопаваха моралните устои на българина. В българските учебни програми възпитанието не съществува като елемент от образованието. Единствено Фондация „Устойчиво развитие за България“ организира съвместно с МОН, СБУ, СБП и СБЖ литературни конкурси с различна тематика, които обхващат хиляди деца от стотици български училища. С евентуалната финансова подкрепа на държавата ние можем да възстановим детските и ученически издания. В тях трябва да работят като редактори и консултанти талантливи писатели с доказан опит. Би било прекрасно да се възстановят Празниците на книгите за деца и Централният дом на детската книга, макар и с други наименования. В този контекст СБП превърна апартамента на Дора Габе в средище на младите писатели и се посещава от стотици деца, ученици и студенти.
- Народното събрание, което вече 30 години не може да приеме Закон за защита на българския език…
- Още в началото на първия ми мандат СБП внесе нов проект на Закон за защита и употреба на българския език, писменост и книжовност. Той беше подложен на широко обсъщдане сред интелектуалните среди и достигна до разглеждане в Комисията по култура към НС, но не успя да бъде внесен за обсъждане в зала. Настоящият парламент също не е дал знак, че полага усилия в тази насока, макар и да е задължен конституционно. Стотици пъти съм повтарял, че при наличието на Закон за българския език нямаше да имаме проблемите с Република Северна Македония. Всъщност проблем с обикновените хора в тази държава нямаме. А с някои техни политици, преиначаващи историята.
През есента подновяваме дискусията за българския език и призовавам всички наши колеги да вземат сериозно отношение по обсъжданите теми.
Продрум ДИМОВ
