Паметта, това истинско чудо, е изтрило от съзнанието ми деня, в който Димитър Киров – Ди Киро беше открил своя самостоятелна живописна изложба с надслов „И черното е цвят”. В един момент се доближих до твореца, когото добре познавах и попитах: Защо черно? Без да се замисля, художникът каза: „За да разбереш величието и страданието, необходимо е да гледаш живота в неговите бели и черни краски, но винаги в неделимо единство”. Запомних казаното. То нахлу неудържимо в съзнанието ми след прочита на „Бяло и черно” – книга, в която усетих напрегнат, гъвкав пулс на мисълта. Авторът – забележителният пулмолог проф. Коста Костов е не само лечител. Той е и вдъхновител, изповядващ казаното, макар и твърде отдавна от Парацелз: „Висшата степен на медицината е любовта към човека”.
Думите в „Бяло и черно” са неподправени
Проф. Костов е отдаден на науката. Говори и пише с точни думи, разсъжденията му са проникновени. Той е витален. Тази виталност пронизва целия му живот, ражда ведростта в „Бяло и черно”.
Ядрото на книгата са размислите за нещата от живота, за изкуството като начин на битие. В „Бяло и черно” са посветени редове за близките на сърцето му поети Константин Павлов, Дамян Дамянов, Любомир Левчев, Иван Динков и Усин Керим, за премълчавания години наред Георги Божанов. Редовете са изискани като стил. А стилът е послание, което пали въображението.
Вещ познавач на джаза, посредством лапидарния стил, авторът пише:
„Джазът е възможност да кажеш много неща с малко ноти”
Припомня имената на знакови фигури, към които ще добавя виртуозния пианист Ерол Гарнър и забележителния водещ от шейсетте години на отминалото столетие в предаването „Време за джаз” Уили Къновър.
Професорът е духовно извисен. И тъкмо затова страда от несъвършенството на човешкия дух. Въпреки това, стреми се да постигне тъй желаната хармония в човешкото общение.
Авторът на „Бяло и черно” е без политически ангажименти и това му позволява да бъде критичен към днешните политици, които говорят, без да знаят какво искат да кажат. Казаното от тях уподобявам на стонове, на мъчителни въздишки. Лично аз съм респектиран от виталността на написаното, от красотата на стила на професора, на безкомпромисната му смелост в политическите анализи. Според проф. Костов да приемеш чуждия успех като свой – това е израз на справедливост и духовна извисеност.
Четейки „Бяло и черно” стигнах до извода, че авторът се отнася пренебрежително към отвлечения начин на мислене, защото знае, че
абстрактното мислене не казва истината за човека
– мярката за всички неща, според Протагор.
От написаното читателят ще узнае, че почтеността е добродетел на духа, че е имунитет за цял живот, че не бива да подценяваме глупостта, която ни спохожда чрез самодоволството и липсата на вяра в себе си.
Вървейки по сложните серпентини на живота, проф. Костов цитира Презвитер Козма: „Всички злини идват от това, че не четем книги”.
С „Бяло и черно” авторът е достигнал до храма на истинската изповедност. Вървейки по своя строго индивидуален творчески път е разбрал, че писаното е начин на битие и на морална необходимост.
И в пътеписите, които следват, проф. Костов е устремен към цивилизацията. Възхищава се на градовете, които е посетил, на техните паметници. И всичко това написано с усет и точност.
Забележителен е разговорът на професора с интелектуалеца Ивайло Цветков,
с когото размишляват върху моралния императив. Той е успял да рекрутира за съавтор на разговора Цветков. Двамата нерядко полемизират. Цветков не се уморява да задава въпроси. Знае, че е задължително правилно да задава въпросите, защото в тях се крие духовно движение и духовна температура, изискващи висша мисловност.
Житейският и професионален път на проф. Костов е метафора на статута на успелия и талантливия. „Бяло и черно” е живо въплъщение на казаното.
Всъщност, какво най-вече ни внушава авторът? Това, че е невъзможно бягство от носталгичната памет на настоящето. Книгата е написана с кръвта на думите. И именно за това съзнанието ми е пронизано от казаното от Пабло Неруда, сякаш, за да ни напомни за най-красивата версия на безсмъртието – поезията: „В дома на поезията не остава нищо друго, което е било написано с кръв, за да бъде чуто от кръвта”.
Хари ХАРАЛАМБИЕВ
