Ретро спорт: Васил Стоянов направи Спортното училище в Пазарджик ковачница на шампиони

Освен успешен управленец, боксьорът-литератор бе и сред най-добрите спортни журналисти у нас

ПАЗАРДЖИК. На 17 февруари си спомних за Васил Стоянов, който си отиде от този свят на тази дата преди 30 години. Помните ли това име? Васил Стоянов – деец на физкултурното движение и учебното дело, журналист, бивш спортист, пръв директор на Спортното училище, което под негово ръководство изля основите и изкова златни шампиони, които зарадваха цялата нация, а пикът на спортните успехи в управлението му дойде при кулминационното за родината ни представяне на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. Тогава изригна рекордният залп от медали за

България, която в Южна Корея спечели общо 35 отличия

- 10 от които златни, и страната ни зае седмо място в общото класиране. Една от олимпийските титли беше на възпитаник на Спортното училище!

На щангиста Борислав Гидиков от Мало Конаре, който в предходните две години спечели сребро и злато от световните първенства в София и Острава, Чехословакия. (Бел. ред. Историческа олимпийска титла в Сеул през 88-а грабна и плувкинята Таня Богомилова, която учи в Спортното училище на ЦСКА, но треньор й бе пазарджиклията Георги Дангалаков.)

Каква по-добра награда за усилията на Васил Стоянов и екипа му и какво по-добро продължение на пазарджишките олимпийски успехи – бронзовия медал на щангиста Атанас Шопов от Монреал’1976, бронза му от Мюнхен’1972 и титлите на Георги Мърков в борбата и Йордан Биков във вдигането на тежести от същата олимпиада…

Но нека си спомним кой беше Васил Стоянов

Смея да твърдя, че съм най-големият му жив приятел. Той е потомък на будни българи от Егейска Македония – израсна и възмъжа в Пазарджик, където се преселва със семейството си в бурната есен на 1944 година. Именно в града на Константин Величков той завършва средното си образование, полувисше в Пловдивския учителски институт и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. В Пазарджик се утвърждава като изключително дееспособен възпитател и учител по литература. Междувременно бе привлечен за завеждащ отдел „Агитация и пропаганда“ в структурата на Окръжния съвет на Българския съюз за физкултура и спорт,

където скоростно израсна като талантлив спортен журналист

и в продължение на няколко години се утвърди като име, което популяризираше постиженията на местните състезатели в национален мащаб и на международното поле. Учудващо бързо навлезе в спецификата. Не допускам да е имало по това време в страната друг негов колега, който за толкова кратко време толкова да е допринесъл за популяризирането на родния спорт. За това му помагаха познанията в спецификата на отделните спортове, манталитетът и психиката на спортист, солидната му обща култура. Той години наред беше проявявал интерес към развитието на определени спортове,

даже определено време се бе състезавал като боксьор

Умееше да организира работата си, да покрива толкова спортни събития -  - посещаваше всички състезания, своевременно ги отразяваше в местния и в националния спортен печат, и по радиото. Всички негови материали носеха почерка на професионално подготвен журналист. Впечатляваше с невероятното си умение да борави по най-естествен и компетентен начин със спортната лексика и фразеология. Смело бичуваше недъзите и щедро сипваше суперлативи на успехите и постиженията на водещите ни плувци, щангисти, борци, лекоатлети, волейболисти… Това му позволи да израсне в очите не само на спортистите и спортните деятели в региона, но и в страната. Сигурен съм, че от него тогава можеха да се учат на спортна журналистика колеги от национални медии по онова време. Спечели заслужено признание, уважение и обич от спортната общественост. Възприемах го като своеобразен барометър на спортния свят в Пазарджишки окръг.

И когато тогавашният окръжен секретар на БКП

Борис Димитров се разтича по министерствата из София през 1972 г.

за откриването на Спортното училище „Георги Бенковски“ в окръжния ни град, гласува доверие на Васил Стоянов да оглави новото учебно заведение. И той го оправда. Там той съумя да разгърне своя организаторски талант и да обедини учители, преподаватели по спортна подготовка, ученици и многолюдния технически и административно-помощен персонал. Само за няколко години, превръщайки училището във водещо в страната – със стройната си организация и особено голям принос в спортните успехи на България. Беше енергичен и всеотдаен и със задружната работа на колектива и на спортистите завоювахме поредица от престижни отличия в национални състезания, от европейски и световни първенства, а големият  венец на всичко дойде с участието ни на олимпиадата в Сеул… Тук Гидиков прави перфектно състезание с шест успешни подхода на тежести, които планира и така побеждава основния си съперник Инго Щайнхофел (ГДР) с цели 15 кг, а Александър Върбанов е трети със 17.5 кг по-малко. След като е подобрил един световен рекорд в изхвърлянето през 1986 г., през 1988-а

в Сеул Гидиков чупи и трите олимпийски рекорда,

а в еуфория са не само Пазарджик, Васил Стоянов и треньорите в Спортното училище на Борислав - Живко Чакъров и Христо Попов, а цяла България!...

Пътят беше прокаран.

А на Васил Стоянов е заслугата и за построяването в село Юндола на почивно-тренировъчната база на Спортното училище, която днес носи името на своя неуморим и ревностен строител.

С не по-малък замах Васил отдаваше сили, енергия и интелект за развитието на образованието в окръжния център и региона като началник на градския отдел на „Народна просвета“ и секретар на Окръжната дирекция „Народна просвета“, където с находчивост, идеи и труд внесе нов креативен дух в живота на учебните заведения в окръга.

Разбира се, имаше много горчиви изпитания

Също и в личния живот. През 1977 г. почина на 8 години синът му Митко, което потопи семейство, близки и приятели в пожизнена скръб. Нерядко нападателният му и безкомпромисен нрав на честен и честолюбив лидер му печелеха недоброжелатели. Когато в края на кариерата му отново се върна към спорта – като председател на дружество „Хебър“, спортните хора се обърнаха срещу него – оказаха се по-честолюбиви и от него, с голямо самочувствие и неукротими амбиции, непозволяващи на човек, излязъл веднъж от спорта и станал „външен“, да им казва какво да правят. Човек, завършил литература?! И неочаквано изведнъж мнозина, на които бе разчитал за подкрепа, защото бе популяризирал имената им, когато бяха неизвестни, му обърнаха гръб.

Чисто предателство си беше това

Но някои хора сдобиха смелост и от дошлата промяна след Десети ноември. Имаше такива, които лицемерно му съчувстваха, а други открито се обърнаха срещу него. Той напразно се опитваше да се защити, че всичко, което е вършил, е било за благото на обществото. Подхвърлиха му като на просяк възпитателско място, а той можеше да бъде превъзходен учител по литература. Но беше времето на политическите назначения. През 1994 г. се усамоти в село Три водици. Бореше се и с тежко заболяване…

През януари 1995-та за последен път го видяхме – посетихме го група приятели, и разбрахме, че неизбежното чука на вратата… Той мълчаливо ни гледаше и сякаш пресмяташе колко дни му остават. А това всъщност е било сбогуване. На 17 февруари същата година Васил Стоянов си отиде от този свят.

Да е светла паметта му.

Продрум ДИМОВ