Разговаряме с Атанас Петров - националния треньор на девойките до 19 години и бивш наставник на „Хебър“, часове след фурора на „лъвиците“, спечелили историческата световна титла в Хърватия.
- Г-н Петров, Наско, кое бе ключовото „оръжие“ за успеха?
- Може би духът. Това са момичета с много силни характери. Може би това ни измъкваше от всички трудни ситуации. Просто отказваха да загубят мачовете. Връщаха се винаги. Играеха много стабилно – като възрастни.
- Финалът ли беше най-трудният от всички тия 9 мача за две седмици и най-силната група?
- Може би полуфиналът с Турция. Най-труден и най-отговорен за нас, защото ние ги бяхме били три пъти последния месец. И ни минаваше през ум, че евентуална загуба точно в най-важния момент щеше да ни натовари много. Да, правеха се грешки, имаше притеснение, но във важните моменти децата се събраха и си затвориха мача.
- Преди финала имаше коментари, че американките изглеждат все едно допингирани…
- Те постепенно набираха сили и измъкнахме много трудно победата. Може би нашия първи мач с тях беше разковничето те да направят някои промени в основния състав и след това заиграха още по-добре. Премазаха много сериозния отбор на Полша с 3:0 и дадоха заявка, че ще ни чака много труден финал. В него започнаха много агресивно, много силно, ние започнахме по-скоро малко пестейки се, защото емоцията, която изхабихме в петгеймовия полуфинал предния ден беше много голяма. И търсихме варианти да преодоляваме силния им сервис и силната им блокада. В момента, в който понаправихме някоя и друга точка, доближихме се първия гейм, момичетата започнаха постепенно да се отпускат, да влизат в техния ритъм. И вече във втория гейм вече си бяхме ние.
- Три от момичетата са с 2 години по-малки от конкурентите – какво да очакваме от следващия твой отбор до 19?
- Ти знаеш, волейболът е до постове. Сега важното е, че три от момичетата, които продължават в този набор, играеха, те носеха отбора на това световно първенство, така че половината отбор го има, въпросът е в по-малките, които ще допълнят другите позиции. Има много добри деца, страхотни – аз ги бях викал на предварителни лагери, въпросът е да се стиковат пак и да направят един колектив, за да играят по начина, по който играят тези момичета. Ще трябва да работим за това. Това е пътят. Въпрос на време, на сработка, на работа, на шанс.
- Как успя да надградиш това, което преди теб направиха Антонина Зетова и Владислав Тодоров? Само с „Бяла роза“ едва ли става?
- Ха-ха, не става само с „Бяла роза“. Става с опит и с виждане за всяка една възраст какво трябва да се доизпипа. Защото те наистина играха страхотно за възрастта, в която станаха европейски шампиони, но във времето трябваше да се разнообрази играта в атака, трябваше да се надгради и подобри тактическите взаимодействия в сервис-блок и защита, вече като по-големи, с много повече информация, която учудващо добре понесоха и изпълниха, което също е за отбелязване. Едно голямо „Браво“ на колегите преди мене! Свършили са страхотна работа, защото основната настройка - възпитание, усещане в игралното поле, те я имаха вече - остана само да се надгражда.
- Водил си 12 женски отбори и 6 мъжки, макар и в двете направления да имаш впечатляващи трофеи. Кой е големият плюс и големият минус при работа с мъже и жени?
- Доста са различни. За волейбол няма да говоря, там са съществени разликите по елементи, но психологически трябва подходът да е различен. Жените са много изпълнителни, много добре работят, обаче много лесно могат да изпуснат мача поради емоцията, която влагат. Те са по-лабилни. Мъжете са по-самонадеяни, егото е малко по-голямо, обаче на мач ще дадат повече 100, даже повече от 100 процента от това, което могат. И на мачовете може би е една идея малко по-лесно с тях. Има и големи разлики, тактически погледнато. Много се разчита при жените на контраатака – там трябва да има много взаимодействие, с дълги разигравания да се тренира, да се разчита винаги да имаш план В, С, D при второ, трето, четвърто разиграване. При мъжете по-бързо се отиграва и там е важно да си построиш правилно сервис-блок-защита при първата атака, защото втора най-вероятно няма да има. Но основата за резултата са характери и психология.
- Начело на „Хебър“ написа златни страници, спечелвайки почти всичко. След първата титла Александър Попов каза, че заслугата за нея е само твоя. Ще кажеш ли сега защо се стигна до раздялата. Тогава ти беше лаконичен, макар да усетихме обида у теб.
- Такава ни е професията явно. Истината е, че един ръководител трябва да разчита на хората, които е наел за работа, докато нещата вървят. В момента, в който решава той да взима чисто технически решения, нещата спират да вървят. Това го има в много отбори. Винаги има един-двама играчи, които мрънкат, и когато ръководител предпочете състезателите да са окей за сметка на техническия щаб, това винаги води до дисбаланс. Тогава може би имаше такова разминаване. На мен не ми беше казано в очите защо се разделяме точно в тоя момент, а не си довършим сезона. А мисля, че поне това заслужавах след като изградих всичко от нула, включително и пода на залата. А това не беше мъжко.
- Сега от „Хебър“ излязоха с пост за световната титла и феновете реагираха бурно с много любов към теб. Какво би им казал?
- „Хебър“ винаги ще остане в сърцето ми, аз си дадох голяма част от живота, включително творческия. Дадох си всичко за пет години, жертвах си много лични неща и време със семейството, за да изградя това, което беше. Винаги ще бъде в сърцето ми – като едно мое дете,макар и вече откъснало се от мен (видимо се вълнува, б.р.). Както и феновете.
- Ти оставаш завинаги герой за феновете.
- „Герой“ е силно казано, но наистина моето сърце остана там заедно с емоциите, които вложих.
- Освен за треньор, имаш диплома по журналистика и мениджмънт, а и в рекламната кампания на „Хебър“ се виждаше твоя почерк. Изкушаваш ли се да прилагаш тези си умения в практиката и сега?
- Не знам как да ти отговоря. Човек прави нещо, влага се, изморява се, трябва му време да презареди, после пак… Но са казали никога не казвай никога. Нашата професия е и творческа. Защото са ме спирали хора в Пазарджик и ми викат: „Абе ти само ходиш и говориш на момчетата, кво толкова правиш?“… Говориш, ама преди това си учил 20 години какво да им кажеш… Творчеството си го има, но трябва презареждане. Бъдещето ще покаже.
Дочо ЧАНЕВ
