Вече писахме, че новият носител на Националната литературна награда "Милош Зяпков" в 12-то издание на конкурса, администриран от Община Ракитово, за високо постижение в областта на прозата, поезията и сатирата е Васил Славов. Признанието е за книгите му „Строфи на кръвта“ и „Ахав ", които през октомври бяха представени в Пазарджик от самия Славов. Това реши журито в състав Маргарита Петкова, Васил Лазаров, Деян Енев, Красимир Димовски и Катя Ташева. Ето какво написа той по този повод:
„Крайният резултат на всяко насилие е
собственото му безсилие“
Милош Зяпков
Словоградението… не е достатъчно. Красивостта на дума – не е достатъчна. Така мисля днес. И се връщам към казано от Учителя ми на Поезия – „Поетът – това е преди всичко Човекът. Неговият жест, неговото отношение, неговото достойнство. Няма голям, среден, малък Поет. Всеки е минал през страданието си, всеки носи и помни страданието си.“
Милош Зяпков. Страданието на Поет, достойнството на Поет, чийто живот бе отнет. Какво по-страшно от това!
Дълбока е благодарността ми към Вас – организаторите на Национална Литературна Награда „Милош Зяпков“, към литературните общности в Ракитово и Пазарджик, към уважаемото жури, към семейство Зяпкови, към приятелите на словото. За мен получаването на Литературната Награда на името на творец и личност като Милош Зяпков е радост и висока отговорност.
Мисля си, че точно днес, в тези времена, в тези видни човешки колебания, в бесувания на арогантност и претенциозна посредственост – да, точно днес – трябва да се върнем към талантливите и достойните си творци, към тези, които минаха през Голготите си и заплатиха. С най-скъпото. С живота си.
Днес!
„Съдът умря. Изчезна.
Остана пак Голгота…
Кой може да обжалва
присъда от живота?“
(В съда подухна вятър)
А Поетът помни присъдите, носи кървавите им срезове, белези – лагери, затвори – „Боганов дол“ – бащата, вуйчото, другият вуйчо – срезове, които ще оформят творческото и житейско кредо на младия автор. И въпреки това – широтата на духа му ще прошепне:
„Гневът ми тих като несвършен, страшен стих.“
(На брат ми)
И колко красиви, лирично издържани ще са ранните стихове на Зяпков, колко младост, копнеж и тежко несбъдване има там – „Обида щом догони ме“, „Откровения“, „В мигове на слабост“, „Молба“… Това са тези „отломъци от буря“, които носят болка и прощение, защото истинският, големият Поет дарява прощение, дарява любов и прощение, въпреки сломеностите на този „реален свят“.
„Наглеждай щастието ми.
Аз ще се върна.
Отивам в реалния свят.“
(За малко)
Защото за някои, във времето тогава, пък и във времето днес, ориста бе предопределеност и обреченост. Времето, когато децата носеха кръстовете и присъдите на бащите и на родовете си,обречени, осъдени на прокуденост и тежко изкупление.
„Диагнозата е точна,
безпогрешна този път –
правдата, за непорочност,
е осъдена на смърт.“
(Диагнозата е точна)
И въпреки всичко – роденият Поет лекува със спасението на словеса, на думи и вгледан в себе си, осмисля крехкостта на човечност и смисъл. И разпознал предначертанието си чертае вселени за нас. Които ние ще трябва да разчетем с разбиране и съпричастие.
„А пътят ми с коприва бе окичен,
заплетен в тръни, остро каменлив.
Не можех ни да спра, нито да тичам,
а пък не исках да съм просто жив.“
(На майка ми)
Защото отговорността изисква градеж и сътворение, защото смисълът ни тук трябва да бъде артикулиран от всеотдаване към идея, обич, помощ. И когато Поетът най-сетне намира своя смисъл и всеотдаване, животът му е прекъснат. От същите тези, посегнали преди това и на семейството му.
„Погребахме го на втори юни 1990 година. В България за пореден път убиха Поет.“ – пише Костадин Зяпков.
Като че ли семейната история преражда съдбовност в трагичното си, жестоко безсмислие. В пресътворение на страх и терор. Като че ли сатрапите възраждат сенки, посегнали към съкровеността на талант и достойнство. Колко болезнена е мисълта за това днес. И колко съкровени са думите на сина в разтърсващото стихотворението „Баща ни“–
„Отиде си със ясен ум
и със една заръка:
да изживееме без шум
човешката си мъка.“
Красивост и безкрайна болка има в тези думи. Но достойнството е пренесено. Синовете ще застанат до спомените за съдените, избитите си бащи и близки. Ще дадат думата си и ще продължат. С думите си. В онова бдение, което осмисля човешкия ни път.
Благодаря Ви. От сърце. Днес съм с вас, дори през всички тези океани. Въпреки всички тези океани. И ми се иска да пожелая на тези, които идват след нас, да познават, да носят в сърцата си спомен за таланта и високото човешко достойнство на един прекрасен творец. Милош Зяпков. Защото това е, което има значение днес. За което си струва, си струваше. Всичкото!
Васил СЛАВОВ
Питсбърг, 13.07.2025 г.
