Хората там са бедни и оценяват истинските неща, споделя треньорът
Станислав Катранков е добре познато име на футболната ни общественост. Бивш футболист на „Хебър“ във „В“ и в „Б“ група, играл в професионалния футбол още с отборите на „Миньор“ (Перник), „Любимец“, „Ботев“ (Гълъбово), „Созопол“, носил екипите на „Локомотив“ (Стара Загора“, „Пирин“ (Разлог). Станислав е старши треньор на мъжете и U 19 в столичния клуб „Национал“, но през юни се озова… в Африка. Като помощник треньор на женския отбор на „Тауси“, за да участва в квалификационен турнир на отбори от местната втора лига за влизане в елита.
- Там разстоянията са големи и затова събраха отборите от второто ниво на едно място –
в град Муанза, на брега на езерото Виктория,
за влизане в Премиер лигата на Танзания – пояснява пред „Знаме“ 40-годишният треньор. - Първенството-турнир бе от 16 отбора – 4 групи по 4 отбора. Играхме всеки срещу всеки, като първите два тима продължаваха във финалната фаза на принципа на директната елиминация. Всичко се случи в рамките на 9 дни, а там бях 20 дни. Първите три дни всеки ден играхме мачове, което за мен беше много странно. След това обаче елиминациите бяха през ден.
Завършихме на първото място с 23:1 голова разлика
Само в първия мач допуснахме един гол и оттам насетне „заключихме“ вратата – пояснява съгражданинът ни, който е син на бившия треньор на мъжете и ДЮШ на „Хебър“ Йордан Катранков. - На финала играхме с „Гейта Куинс“ и бихме с 2:0. А преди турнира нашият отбор се казваше „Укереве“, но бе применуван на „Тауси“ и сега е под това име в Премиер лигата. Имахме няколко чужденки в отбора и може би те дадоха голямата разлика, но наистина нямахме конкуренция.
Катранков бил в „Тауси“ в ролята на
помощник-треньор, който отговаря за кондицията и възстановяването
между мачовете в този сгъстен цикъл.
- Екипът бе голям. Имаше администраторка, която бе неотлъчно до тима, както и рехабилитатор, имаше доктор на отбора, имаше преводач от английски на суахили. Имаше и една жена, която се води „майка“ на отбора – като душеприказчик-психоло. Имаше и домакин – жена, която на момента събира всичко след като свърши дадено упражнение. Страхотна организация! Бяха се погрижили за играчите, които пътуват от други държави, за треньорите - не чакаш на летище, има шофьор да те посрещне. Като кажеш Танзания, на първо четене си мислиш, че отиваш в Третия свят и може донякъде да е така –
нямаше пералня в хотела и си переш дрехите на ръка
– но това по никакъв начин не ме напрегна, напротив, беше много човешко, много истинско – откровен е специалистът.
Отиването му в Африка се дължи украинския агент Антон Максимов. Той работи само в женския футбол, а двамата със Станислав се познават покрай бившия треньор на мъжете на „Национал“ Росен Илков (Катранков му бе помощник), който сега работи в Саудитска Арабия.
- Това ми беше първо докосване до отборен женски футбол – отборен. Иначе съм тренирал жени. Аз, освен като треньор, в школата на „Национал“ работя и с контузени играчи. Тренират с мен, докато преценя, че са готови за отборните тренировки. Може би само ние предлагаме такова нещо на този етап в България. Та
този агент ми беше докарал преди време капитанката на Камерун – Аджара,
тя сега играе в женския отбор на „Ал-Насър“, клубът на Кристиано Роналдо, играла е в „Интер“, в „Атлетико“ (Мадрид), и ми беше станало приятно – от такива отбори идва при мен, а това е комплимент и предизвикателство. Аз пък работя с двама страхотни физиотерапевти – Георги Иванов и Росен Александров – обяснява Катранков.
- В Танзания също мъжкият футбол е доста по-динамичен, то е нормално, но жените има на какво да ни научат.
Там заварих две момичета с контузии, които тренираха
Аз процедирам с басейни обикновено с контузените играчи, имам ли възможност. Работих с тях и те тренираха по-добре от доста мъже – чисто на физическо ниво – без оплаквания, без извинения. „Да, тренер“. „Благодаря, тренер“. Изключително дисциплинирани. В България чуваш: „тренер, айде тука да намалим малко“, „тренер, тежко става тука“... Това бяха мъжки момичета, които се бориха със зъби и нокти, за да намерят място в отбора.
Много неща ми направиха впечатление - чисто човешки
Тук забързаното ежедневие малко ни изкривява представите кое е важно, кое е по-малко важно. В Танзания около 60 процента са християни, другите са мюсюлмани, но се събира отборът, без значение от религията, преди тренировка, преди мач, прегърнати и някой тихичко шепне молитва – благодарят на Бог, че са живи и здрави, за простичките неща. Победата не беше на всяка цена, а благодарността и насладата от играта –
духът на човешкото, на феърплея, беше жив
А за насладата от играта публиката при всички положения също има на какво да ни научи. На стадиона имаше малка трибуна, винаги препълнена, винаги хора около терена. И понеже терените за тренировка бяха с различен график за отборите и основно бяха на разположение сутринта, веднъж отвориха стадиона заради нас рано, още в 6:40 часа. Тренировката ни беше от 7 часа – всички футболистки бяха дошли навреме с автобуса – те живееха в един хотел – няма успали се, закъснели, неразбрали… Обаче имаше и
нетърпеливи хора, които искат да поритат в 6:40!
Те чакаха пред стадиона да отворят вратите – и използваха времето преди да подредим и излезем на терена – просто да поритат. Там много бързо се стъмва и много бързо се съмва. В 7 часа вечерта буквално за десетина минути става страшно тъмно – тъмно е и сутрин. А тези хора бяха там!
Навсякъде хората бяха изключително добронамерени – на улицата, на стадиона. Свършва мачът, идват всички, поздравяват се отборите, треньорите, съдиите. В един съдия допусна немалко грешки – ако беше в България, щяхме да го изядем с парцалите.
Много силно впечатление ми направи и женският отбор в Танзания – старши треньор испанка, помощник треньор – местен, треньорът на вратарите –
нигериец, даже е бил втори вратар на Нигерия на световното в САЩ през 1994-а
– Алой Ягу се казва и е бил в групата за мача с България. Мария Руис пък се казва треньорката и дори е играла четвъртфинал в Шампионска лига.
Но и извън футбола. Всички бяха изключително ведри и усмихнати. Може да е просяк на улицата – той те поздравява с усмивка. Много различен свят. Аз съм позитивен човек, но се замислих как хората, които нямат нищо, са по-човечни от нас – и лицата им изразяваха радост от живота – видимо развълнуван е треньорът.
Той е от 2020 г. в “Национал“
и е на мнение, че българските деца са талантливи, във всички школи. От „Национал“ успяха да продадем капитанът на националите U17 в италианския „Каляри“, а Катранков пряко е работил с него. Питаме го защо обаче ги няма следващите Стоичков, Бербатов, Стилян Петров, Мартин Петров. Имаме таланти,които отиват в големи отбори и там издъхват физически или психически? Кое се чупи?
- Преди малко споменах, че в Танзания имаше щаб от 10 човека. В детско-юношеския футбол в България често пъти един човек трябва да разбира от треньорство, от кондиция, от тактика, от физика, от психология. Същевременно нерядко тренираш на четвъртинка, на половинка, дори в елитните клубове. “Лудогорец“ имат страхотна база, но отборите им играят изключително на изкуствени терени. А това ограничава възможностите на подрастващите – друго е сцеплението, децата се амортизират. Често пъти виждаме момчета, които спират с футбола, защото не виждат перспектива. Дали е така
или просто им писва от амбицията на близките,
е друг въпрос. Това дете трябва да има усмивка, да няма търпение да отиде на тренировка. И не защото ти го юркаш или защото си му купил телефон за 2000 лева и то не може да откаже да тренира… Като играч никога не съм чакал да ме поканят за тренировка. Не съм имал търпение да отида. Има родители, които гледат футболните мачове на детето си и започват да дават съвети. „Тренер, аз мисля еди какво си“… „Извинявай, какво работите“, питам го. „Ами аз съм инженер“, отговаря. “Добре, аз също съм инженер по професия, но няма да си позволя да Ви кажа какво мисля във Вашата сфера. Доверете се на треньорите“…
Аз пет живота да имам, и петте живота ще опитам да съм по-работлив
– не че не съм бил, но ще се стремя да съм още по-работлив. Това съм научил от моите треньори (сред тях са имена като Иван Вутов, Стамен Белчев, Светослав Тодоров, б.р.). Имам 15 сезона в професионалния футбол, но ми се искаше поне да имам дебют в „А“ група, но нямах щастието. Но футболът може да ти поднесе всякакъв тип емоции – от едната крайност до другата, само в една минута. Много е концентриран адреналинът и емоцията в тази минута. Затова за мен това е най-великата игра!
Дочо ЧАНЕВ
