Няма нищо по-човешко от желанието да повярваш в чудо
БАТАК. Вече писахме, че изложба на съвременни ритуални аксесоари „Три свята. Три пътя. Три дара.“ бе открита в Шаровата къща. Трима автори - Несъница Лазур, Доби Иванова и Живко Генков, откровено представят своите светове – различни по форма, но сродени по силата на ръчното творене и магията на личния дар. Подредените експонати са много интересни: рисувани шалове – капки жива вода, макови полета, глухарчета и фолклорни мотиви, обединени в свят, който живее под Слънцето и Луната; авторски бижута – рози и дракони в свят, оформен от метал и кристали, като изписани върху кожата заклинания; кожени обредни предмети – кукерски маски, хлопки, цървули и колани – свят между традицията и новата форма.
Поговорихме с авторите, както за ръчно изработените от тях творения,
заредени с обич и доброта,
така и за вътрешните им светове.
В този брой ви срещаме с Несъница Лазур, носител на наградата "Пазител на традициите" от АРИЗ в категория "Изкуство" за 2013 г. Несъница Лазур е името, с което преди около 20 години решава да се представя пред публика Таня Иванова.
- Личното ми име се оказа доста срещано – довери тя. - Знаех, че ми предстои да работя повече виртуално и ми беше нужен разпознаваем псевдоним. Разбира се, трябваше и да ме описва ясно. Несъница – защото будувам и работя в късните часове (не спя от въпроси, които не мирясват), а и защото общувам с любов, която не заспива. Лазур – защото синьото е мястото, където душата ми диша. И така от артистичен псевдоним „Несъница Лазур“ стана състояние. Между реално и виртуално. Между земно и неземно. Между илюзия и истина.
Ето как тя отговори и на останалите въпроси на „Знаме“:
- Защо определяте като ритуални аксесоарите, които представяте в изложбата?
- Защото ритуалът не е отживелица, а умение и памет. Начинът, по който връзваме шал, може да бъде действие с насоченост. Дума, помислена, казана на глас, докато рисувам, е ритуал. Наричам ги ритуални, защото в тях влагам намерение. За връзка. За защита. За спомняне. За лек. Шаловете, които създавам, не само украсяват тялото. Те събуждат, успокояват и свързват.
- Как открихте света на капките жива вода, маковите полета, глухарчетата и фолклорните мотиви, които оживяват по шаловете, които изработвате?
- Не съм го откривала. Аз го създадох. Той не е за бягство от реалния свят, а е за прибиране и почивка. В този свят съм всичко, което съм искала да бъда, била съм и ще бъда. Без да трябва да се обяснявам на никого. Дава ми въздух. И любов. И живот...
- Как подбирате и съчетавате мотивите?
- Една капка Чиста любов. Едно глухарче от детството. Една шевица, намерена в скрин. Един змей, който пази съня. Едно Слънце и една Луна, живеещи от първия ден на Сътворението, та чак до края Му. Подреждам ги в мислите си и ги вадя, когато са ми нужни. В съчетаването няма правила. Има слушане, познание, отдаване, обичане. Обричане... Всеки елемент, всеки цвят, всяка форма има глас. Аз просто ги слушам. И ги следвам.
- А защо наричате своите произведения „дарове“?
- Защото не ги правя, за да се харесам на себе си или на другите. Правя ги и дарявам частичка от душата и времето си. Всяка колекция е обет. Всеки „дар“ го създавам за конкретен човек, дори да не знам името му. Понякога знам не само името му. Знам много повече. Затова са „лични“. Затова понякога чакат дълго. С месеци. И аз не знаех, че преди 20 години така ще се случи.
- Къде се крие магията на ръчното творене?
- В присъствието. Ръцете не лъжат. Ако мисълта ми е другаде, конецът ще се оплете, боята ще се разлее, платът ще пострада. Магията е в това, че всяка нишка и всяка капка боя върху плата носят време, пулс и дъх. Моите време, пулс и дъх. Ръката и умът трябва да бъдат в синхрон, за да създават. И аз да мога да оставям частица от душата си, без да се уморявам от това.
- Каква е ролята на заклинанията?
- Заклинанията са нужни, когато думите не стигат. Те са мост. Между вътрешното и външното, между „искам“ и „да бъде“. Пиша ги за утвърждаване на мисълта, когато вече е станала действие. Пример искате... „Да се връщаш винаги при себе си. Дори когато вървиш към друг.“
Или... „Носи светлина, дори когато никой не те гледа.“ Или както надписвах първата ми книга с едно сънувано заклинание. Бяла магия му казват старите хора:
Да те целуне небето,
Да ти шушне морето,
Да те измие водата,
Да те подмине бедата!
Защо това заклинание е в началото на книгата ми, става ясно, когато читателят я дочете.
- Лесно ли се намира пресечната точка между традицията и съвременната форма?
- Не бих казала, че някой нещо прави с лекота в днешно време. По-скоро е въпрос на светоусещане и на почит към традицията, доколкото я познаваме. Ако слушаме с уважение и едната, и другата ще проговорят хармонично. Но може и да се скарат... Традицията е почва. Съвременната форма трябва да се обгрижва. Тя се мени, но коренът остава. А аз съм с две ръце – една в миналото, една в бъдещето – и тъка мост да минаваме по него чрез изкуство и занаят.
- В каква степен съвременният човек, практичен и прагматичен в доста отношения, се интересува от мистика, фолклор и чудодейно въздействие на предмети?
- Колкото и да е практичен, човекът винаги ще бъде вечно търсещ. Какво ще търси и какво ще намира – е негова работа. Моята е моя. И аз позволявам на мистиката да се вмъква в нея. Мистиката е езикът на душата. Може би не всеки си го признава, но почти всеки носи амулет, гледа към Луната, пожелава си нещо на Рождество. Пази някакви дребни подаръци в чекмедже и тайно поглежда към тях в момент на трудност. Няма нищо по-човешко от желанието да повярваш в чудо. Дали от Бога, дали от Вселената, дали от дядо Коледа. Дали от самия себе си. Все едно...
- Имаме ли нужда от магия във високотехнологичния 21 век?
- Имаме нужда от много повече. От Чиста любов. Защото екранът не гали, не те слуша, не те вижда. Може да е средство да си измисляш, че светът е в краката ти, но... си измисляш... А щом ще вярваме в нереални неща, нека да вярваме поне в магията. Тя е обич. Тя е усещане, че не си сам под звездите. Тя е осезаема връзка между мен и всички други – под формата на изкуство и занаят в едно цяло.
- Как реагират присъстващите на вашите изложби? Какво ви казаха например хората в Батак на откриването?
- В Батак нямахме много време за среща с хората. Но очите на тези, които успяха да дойдат на откриването, казаха всичко. Една жена пипна шал и заплака заедно с мен. Друга ми подаде ръка без дума. Само очи в очи. Повечето казаха: „Чакахме те с нетърпение!!!“.
Това е най-ценното. Когато срещата с творбата или с автора й е осезаемо силна. И тогава става магията. Импулс, от който се раждат следващи творби и срещи. И аз съм благодарна за всяка една от тях през времето.
- Какви са почитателите на творчеството ви по принцип?
- Търсещи. Не винаги обясняващи се, но лесно общуващи с мен. Хора с отворени към светлото сетива и с най-различно минало и сегашно. Понякога сами. Почти винаги смели. Те не купуват продукт. Те разпознават част от себе си в него или го създаваме заедно. Това е най-чистото признание, което аз, Несъница, мога да получа.
А какво казаха пред „Знаме“ Доби Иванова и Живко Генков, четете в следващия брой.
Мария ДЪБОВА
--230.jpg)
