В зелената долина си живееше малък град. Жителите му сигурно биха поспорили затова дали градът им бе наистина малък, защото беше по-скоро среден, но това разбиране за него си остана от едни минали времена и една песен за малкия град, в която се пееше: „тук във тъмно започва денят и завършва със първа програма”. Тогава по телевизията имаше само две програми, като втората се хващаше единствено в столицата. Така на другия ден целокупната провинция обсъждаше вечерния филм от първа програма и съпреживяваше мъките на Робинята Изаура (първата сапунена опера по соцтелевизията) или на другите скромни герои, с още по-скромни истории. И в тях много повече се мислеше (на глас) и се говореше, отколкото стреляше. А заради един куршум и една целувка филмът го забраняваха за ученици и те си лягаха с кокошките (о, ужас!), без филм. С две думи, общуваха си хората, споделяха туй-онуй, вълнуваха се, караха се, дори се биеха след вечното дерби „Левски” - ЦСКА, ама и това не беше бой като хората, а само леко поступване, колкото да се защити честта на отбора.
Така си живееше малкият град. Но бързо отминаха тези времена и дойдоха други - нови, по-модерни, а в тях хората караха лъскави бързи коли, гледаха 100 програми по телевизията, като зомбирани зяпаха по цял ден в едни екранчета и си общуваха най-вече с тях. Виртуалното общуване, виртуалната реалност и виртуалното пространство дотолкова превзеха живота им, че дори онази прочута формула за времето и пространството започна да се изпразва от съдържание, защото реалното време и пространство непрекъснато се смаляваха за сметка на виртуалното.
Въпреки това градът беше жив, весел и забързан. От сутрин до вечер търчаха гражданите по задачи, защото и в настоящите времена, както и в онези - далечните, трябваше да си изкарват хляба. А той хич не беше виртуален даже. Вечер се прибираха по домовете си и включваха телевизорите,
за да изберат някоя от 100-те програми, с която да се ядосат или приспят.
А когато паднеше нощта, започваше един друг живот - пълен с тайнства, опасности и приключения. И макар че дневните и нощните хора живееха в различни реалности, все пак се срещаха - повечето виртуално, но някои, по-старомодни, и на живо. И този факт трябва дебело да се подчертае, защото в малкия град имаше и едни други хора, които бяха почти невидими. Това „почти” веднага ще бъде обяснено, защото е много трудно да си „почти” нещо, например почти щастлив или почти успял. Сигурно защото все нещо не ти достига. Та тези, невидимите, ги виждаха най-често ранобудните граждани, защото много от тях едва дочакваха да съмне и тръгваха - те си знаят накъде и за какво.
Един от тях, слабичък мъж около 30-те, излизаше още в тъмно по пустите улици.
Сложил ръце в джобовете, рошав и със смачкани дрехи,
той крачеше с огромни крачки и спираше пред първата отворена баничарница. Заставаше на известно разстояние, но не поглеждаше към ароматните закуски, не вдигаше поглед и към намръщените продавачи (кой да е весел в този ранен час.) Някои граждани го виждаха спокойно и кротко да чака, други - да яде подарената баничка, трети - да продължава разходката си със същите огромни крачки. Имаше дни обаче в които не вървеше кротко, а крещеше. Правеше три крачки, спираше, разтърсваше глава и надаваше такъв пронизителен крясък, че някои граждани стъписани спираха, защото този отчаян вой смразяваше кръвта им. Други пък (по-страхливите) бързаха да свият в някоя глуха уличка, трети (по-милостивите) скришом се кръстеха, а четвърти (повечето) се правеха, че нито виждат, нито чуват. По-наблюдателните скоро разбраха,
че той се държи така, само когато е много гладен.
По обяд се явяваха други двама от невидимите - мъж и жена, които по едно време бяха станали почти видими, защото местен вестник писа за тях и ги направи известни, макар за кратко. Те бяха двойка и очевидно се обичаха. Мъжът беше ужасно брадясал, с дълга сплъстена коса и точно толкова раздърпан, колкото се полага за най-известния градски клошар. Жената пък - мъничка, с дълги поли до земята, влачеше грозни подпетени обувки, но косата й беше прилежно прибрана и украсена с лъскави шноли и фиби. Такива по кошчетата се намираха често, защото бяха по един лев и се чупеха бързо.
Като любимо място за обитаване невидимите влюбени си бяха избрали стара пейка в единия край на централния градски парк, точно до най-посещаваната детска въртележка. Натрупваха чувалчетата си около пейката и удобно се разполагаха.
Тука винаги се намираше нещо за ядене, а и беше весело -
децата се смееха, пищяха, майки се караха, татковци въдворяваха ред - истинска семейна идилия. Мъжът пийваше чайче или кафенце, или биричка - както дойде, а неговата Дулсинея обикаляше наоколо и търсеше съкровища по кошчетата за смет. Веднъж, от близкото кафене, състрадателна сервитьорка я извика и й подаде чашка димящо кафе. Беше началото на есента, когато утрините стават толкова хладни, че дори обедното слънце не може да стопли нито ръцете, нито сърцето ти. Така че малката клошарка с радост пое кафето и веднага се упъти към къщата-пейка, където я очакваше мъжът на сърцето й. С такава любов и нежност му подаде горещата картонена чашка, че тези, които наблюдаваха сцената, извърнаха погледи. От неудобство, разбира се. Любов, дявол да го вземе!
В късния следобед на градската сцена излизаше още един невидим - пак така мъничък и раздърпан. Сядаше на някое по-оживено място, изваждаше очукана тамбура и запяваше. Е, не точно тамбура, а кутия от маслини, превърната в подобие на музикален инструмент, но нали пак си беше музика! Когато беше млад, а гласът му - ясен и силен, минаваше за нещо като атракция и хората с удоволствие
пускаха по някоя дребна монета в калаената му паничка.
Но с годините се пропи, стана още по-мъничък, гласът му се позагуби и музикалните му изяви почнаха да дразнят гражданите. Веднъж няколко напети магазинерки публично се оплакаха от него и повикаха местната телевизия, за да го снима и покаже на властите и гражданите как този никаквец им пречи, дразни и смущава трудовия им процес. Телевизията наистина дойде и го снима, но очевидно екипът, който трябваше да отрази, смутилото градския ред събитие, не беше убеден, че малкият музикант е чак такава заплаха за обществото, затова неволно или нарочно го нареди в (също невидимата) графа „градски тъги и неволи” и завърши репортажа с уникален кадър - човечецът стана, събра си партакешите, метна тенекията-тамбура на рамо и унило продължи по своя несретен път.
В късния следобед се появяваха и други невидими. А малко преди да излязат нощните хора, в онзи вечерен час, когато светлината нежно се прелива с мрака, една слабичка старица с разбъркани бели коси тръгваше по улиците на града. Тя не търсеше нищо, не искаше нищо и не отиваше никъде. Само от време на време спираше и на висок глас призоваваше Господ да накаже Злото. Хората бързаха да я отминат, за да не чуват страшните й прокоби, защото, каквито и грехове да имаха, и дневните, и нощните вярваха, че Злото не е у тях. Беше у някой друг или някъде другаде, но не и тук.
А градът продължаваше да си живее необезпокояван в зелената долина. Нищо ново и интересно не се случваше тук, поне преди Коледа. Но това не притесняваше особено гражданите, тъй като те си имаха лъскави бързи коли, големи телевизори, та и по няколко, гледаха 100-те си програми, а когато нямаше нищо за гледане, влизаха във виртуалната реалност. Там можеха да си правят, каквото си искат и да се срещат с когото си искат. А и там не виждаха онези хора ... Но, за съжаление, не усещаха как полека-лека - неусетно, необратимо и абсолютно безболезнено, ставаха като тях.
Почти невидими.
Мариана БОЙРИКОВА
