„Спомени в бъдещето“. Така озаглави рубриката си в „Знаме“ Методи Пешунов. От далечния Сан Франциско известният пазарджишки художник вижда някогашния Пазарджик и на страниците на вестника пренася градски легенди, от които е останало само заглъхващото ехо. Пренася пазарджишки лица и пазарджишкия дух, случки и събития, места и знаци – тук и сега, за да останат и утре в наситения с технологии забързан свят.
На 1 юни ще се навършат 9 години от смъртта на Димитър Попов. Бате Митко. Човекът, който другаруваше с културния елит на България, спореше и осъмваше с най-големите ни творци и освен че беше енциклопедична личност с изключителна ерудиция и памет, бе принципен и честен до мозъка на костите си. Роден на 7 декември 1934 г. в Пазарджик, в борческия „Чиксалън“. Произлиза и от борчески род и по майчина, и по бащина линия, но и изкуството е предадено в гените му. Прадядо му е свещеникът, зограф, революционер и участник в Априлското въстание зограф хаджи Иванчо Поплазаров от Сестримо.
Ние сме от „Вароша“. Той е на единия край на съвсем късата улица „Алеко Константинов“ в суперцентъра. Аз съм на другия. Нашата махала си е един дипломатически квартал - от църквата „Света Богородица“ на запад до църквата „Света Петка“ на изток, на север до Тракийския хан със старата арменска църква (в района на старата автогара), а на юг е Острова.
Переше с три църкви и пет училища
На нашата улица живееха фабрикантите на комбинат „Марица“ семейство Немски, на „Димитър Благоев“ бяха Сотирови – собствениците на фабрика „Сила“. До тях – собствениците на „Вела Пеева“. Тук бе арх. Темнилов, който построи театъра и завеждаше конструкторското бюро на архитектите. Тук бяха художниците Величко Минеков (двор до двор с бате Митко) и Златка Дъбова, поетът и бивш партизанин Димитър Методиев, известният адвокат Вучев. Също и републикански шампион по фигурно пързаляне, и акробати от Цирк „България“, че и един звероукротител с истински лъв в двора вместо куче! Да не говорим за футболистите.
И бате Митко.
Беше от тарторите, които ни водеха по Марица,
но и сред първите наши учители
Учеше в горния курс, аз бях седмокласник. Имаше много богата библиотека и ни даваше приключенски книги, и те обикаляха цялата махала. Той накара баща ми да ме направи абонат на поредица юношески романи. Като бях приет в художествена гимназия в София, живеехме с Иван Гарелов в една квартира и бате Митко идваше редовно при нас – бяха много близки с Иван Гарелов – двамата сътрудничеха на „Септемврийско знаме“.
Цяла България го знаеше като Митко Културата
В София бате Митко ни гостуваше често с големия наш преводач и съгражданин Стоян Бакърджиев. Той ме запозна с елита на софийската интелигенция. С Любомир Левчев и жена му, художничката Дора Бонева, ученичка на Дечко Узунов, който също му бе приятел. Дамян Дамянов и Надежда Захариева често го посрещаха и си пиеха коняка. Ходехме в ателието на един от първите ученици на бай Дечко - Ангел Попов, зад кино „Септември“ .
Портрет на Димитър Попов от Ангел Попов
Беше голям приятел с Радко Радков, другаруваше и с поета Пеньо Пенев. А още преди гимназията бате Митко ме заведе при акад. Никола Кожухаров, който по това време беше свършил стенописите в „Александър Невски“ и изографиса една църква в Пазарджик – той тогава беше светило номер едно в изобразителното изкуство. Бате Митко си пиеше виното с него – „бачо Кольо“ му викаше, и всяка вечер беше с него на маса на вино и рибка. Сутрин пък ни водеше на кафе в „Бамбука“.
Като седнеше, цитираше от кора до кора произведенията на приятелите си поети
Те не ги знаеха, той ги знае наизуст. И спори с тях! Изобразителното изкуство и поезията му бяха слабост. С часове можеше да говори за един само детайл. Много четеше, бе много любознателен, събираше покани, изрезки, книги... А в София живеехме на „Славянска“ 25 с Гарелов (в къщата на негови роднини), зад Царя, а стаята ни гледаше към „Граф Игнатиев“, точно зад култовата кръчма „Дивите петли“. Много често ходехме там. И попадахме сред интересни и известни хора. Повечето от тях бяха познати и дори приятели на бате Митко. Сядаме ние в „Дивите петли“, а там се събираха все бивши министри, дипломати.
Там например го чакаше Антон Югов – бившият министър-председател, на свински уши и наливно вино
В компанията му беше един от най-големите скулптори – Петър Рамаданов, който е бил в един курс с Роден. Бате Митко ме срещна с много големи художници – като семейство Ковачеви (първите уредници на националната галерия), Георги Павлов-Павлето. Гостували сме и неведнъж сме спали у ателието на големия художник Цено Бояджиев. Един от най-добрите ни карикатуристи – Димитър Копривщенов, спеше в тях, Иван Динков спеше в тях - като дойдат в Пазарджик, най-напред търсят него…
Всяка събота и неделя Гарела в квартирата събираше журналисти
като Величко Конакчиев, синът на Илия Бешков – Андрей, Росен Босев, хора от „Стършел“ – всички те бяха приятели на бате Митко и го ценяха като изключително надарен и ерудиран – с познания във всяка една посока. Бате Митко ми беше куратор – запознаваше ме с неща, за които не подозирах. За пръв път той ни заведе с Гарелов на опера в София – ние не бяхме стъпвали.
На „Тоска“ - премиерата на Райна Кабаиванска – беше 1961-а и тъкмо същата година тя беше станала солистка и на Ла Скала, и на Софийска опера.
Лично Райна Кабаиванска му даде поканите,
а мен бате Митко ме заведе да си взема костюм под наем, че нямах.
Той бе един от най-големите родолюбци. Русофил и защитник на славянството. С бай Стоян дълго бистреха защо българската азбука е най-съвършена и гениална. Имаше информация за всичко, знаеше какво става в целия свят – без интернет. Бай Стоян Бакърджиев му викаше „човекът със слонската памет“. И винаги те запознаваше с някой интересен човек. Аз като правех изложби във Виена и той ме прати при негов приятел-българин, който беше капелмайстор на Виенската филхармония! После го гледахме по телевизора.
Когато другите ходеха боси по земята, той плуваше във въздуха.
Голям мъжкар - не цепеше басма никому.
Но нека дам думата на съпругата на бате Митко – Радка, и на сина му Стефан:
Стефан ПОПОВ: „В Пазарджик, а може би в областта, дълго време имаше интелектуален „триумвират“ – преводачът Стоян Бакърджиев, поетът и преводач Стефан Чавдаров-Чафа и татко. Даже известни наши творци, които не допускаха хора до себе си, като Богомил Райнов, му бяха близки. Гарелов ми призна в едно кафене в София, че е станал журналист заради татко и го нарече „мой духовен баща“. Татко бе кибритлия и биткаджия, и знам, че
за Дамян Дамянов и за Пеньо Пенев се е бил в заведения,
за да ги защити. За Пеньо - два пъти. Той не знаеше какво е страх. Ходеше постоянно на културни събития, до последно. Беше куратор на младите таланти в областта и е помогнал на много хора в различни сфери. Беше и един от най-ярките сподвижници на русофилството в нашия окръг. Ходи 7 пъти в СССР! А ставрополци – всичките им делегации, тук гостуваха. Татко бе един от големите инициатори на българо-съветската дружба на Пазарджишки окръг. Обичаше руската култура . Имаше графологична памет – можеше да ти разкаже например Сталинградската битка до последната гилза. Бе голям сталинист – впоследствие си промени мнението за Сталин, повярва в Бог на стари години.
Но си остана до наивизъм честен
Честността му беше пословична. Помня веднъж ме хвана в лъжа – една година не ми проговори! Излъгах го, че съм бил на стаж в ресторанта „Полски Боровец“... Прости ми, когато спечелих един труден боксов мач. А той бе и спортна енциклопедия. На 15 години е бил деветка на ФК „Ботев“-Пазарджик, след това в София - деветка на „Академик“ в „А“ група, и голмайстор на отбора. Викали са му Копринения играч. Бил е републикански шампион на дълъг скок и на 100 м. Играл е в представителните отбори на „Академик“ по баскетбол и волейбол и е бил втора дъска в шампионския шахматен тим на столичните „студенти“. Татко помогна на бъдещия гросмайстор Крум Георгиев да развие таланта си, както и на много спортисти. Бе партиен секретар на БСФС доста години и имайки приятелството и с министъра на финансите Белчо Белчев (съпругата му е пазарджиклийка и бяха приятели) съдействаше за отпускането на пари за спорта, даже за построяването на залата. Също и чрез първия секретар Константин Русинов, който му е втори братовчед и заедно са съдени преди 9 септември от фашистите. Баща ми тикаше младите хора-спортисти и младите художници. Винаги е работил за хората безкористно, раздаваше се без остатък“.
Радка ПОПОВА: „Митко имаше афинитет към младите творци, обичаше да им помага. Учеше право, не е работил като юрист, но толкова много знаеше за изкуството. Работи в комсомола, в читалище „Виделина“ завеждаше културно-масовата работа, след това отиде в Градския народен съвет като инспектор. Издаваше многотиражка в акумулаторния завод, после се върна тук в предприятие „Културен отдих и художествена украса“ и се занимаваше с нагледната агитация и паметниците на културата. И един ден като видял – един много хубав портрет на Ботев, на Стоян Василев, изнесен на манифестация. Като го видя, лошо му стана! А те обясняваха, че нямали плакат и взели портрета…
Живееше за другите и домът ни беше постоянно отворен
Тук Димитър Копривщенов свиреше със саморъчно направената тамбура, а жена му, Гинчето, пееше. Тук бе свърталище и на Жоро Слона, Катя Паскалева, проф. Андрей Пантев също често идваше тук с неговата дама. Николай Хайтов също. Радко Радков пък просто нямаше начин да дойде в Пазарджик и да не е у дома - или у Стоян Бакърджиев, с когото също бяха големи приятели. Стефан Данаилов е идвал вкъщи, Ана Пенчева, Никола Анастасов. В хола на една маса се качи и рецитира с пълна сила големият актьор Константин Кисимов, бай Косьо. Като се качи на масата и като викна: „БЪЛГАРИЯ ВЕЛИКА!“...
Привлечен от изкуството и той с нещо привличаше творците
Ето, Митко е в София, седи в заведение, Дечко Узунов е сам на съседна маса. „Ела бе, младеж, кво си седнал самичък, откъде си?“ – „От Пазарджик. Студент съм“. – „Познаваш ли Ангел Попов?“ – „Познавам го, разбира се, близки сме“ – „Той е един от най-добрите ми ученици“ – казва Дечко. Беше близък и със Стоян Раканов (семейният портрет на Попови е дело на Раканов - виж снимката по-долу, б.р.), и с Цветан Радулов, със старите и младите, с всички! Димитър Казаков-Нерон – той също беше нервак като мъжа ми. Веднъж му гостуваме, звъним на звънеца, майка му ни посреща – тя бе една мила дребна женичка и ни отваря. Той: „Кво ма, кво! Знаеш ли кой пристига ма! Ма тук пристига Митко Попов!“. И моят Митко му вика: „Мите-е! Ако не е тук майка ти, такъв ще ти зашлевя…“. Колко много спомени имаме и с Жоро Веселинов от Септември – един от най-добрите калиграфи в България, с реставратора от Ветрен Иван Караджов, с художника-реставратор Лука Делийски от Септември, с панагюрския художник Цветан Панчовски, който си отиде много млад и бе страшно талантлив и неповторим в рисунките на голо женско тяло! И с брат му Манол Панчовски другаруваше, и със Стайо Гарноев, Славчо Славчев, Костадин Пампов, Борислав Петров, Митко Начев… Казват, че бил най-хубавото момче на Софийския университет. За мен той е най-хубавото момче изобщо“.
Методи ПЕШУНОВ
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
