Никола Иванов – този просветен монарх в полето на литературната критика ни поднася нещо необикновено – творческия и житейския път на Иван Динков – храбрият поетичен идалго, „българин на два етажа – с таван и зимници”, в поезията на когото има не сълзи в очите, а очи в сълзите.
В дни на размисъл задавал съм си въпроса, който пронизва съзнанието ми: Откъде иде силата на писаното слово на Никола Иванов, умението да внушава, да разтърсва душата, да носи доверие и честна промисъл?
Това е несъмнената му дарба да бъде автентичен и дълбоко истинен. Познавайки отблизо Иван Динков, ще кажа, че собственият му живот е бил белязан със страдание, породено от чувството за несъвършенство на човешкия дух. Четейки написаното в книгата „Иван Динков” узнавам, че литературна критика има там, където има човешки характери.
Преди години, когато Никола Иванов се зае с изключително трудната задача да проведе литературна анкета с Иван Динков, която осъществи, показа, че хоризонтите на мисълта му са ясни и безоблачни. Чрез анкетата, а по-късно с всичко останало, излязло изпод перото му, доказа изключително сложния генезис на литературната анкета. Доказа, че литературната критика е генетично вродена в него самия. В книгата „Иван Динков” Никола Иванов доказа, че критическият му почерк е силен, категоричен и отчетлив, а заедно с това и деликатен. И именно по тази причина той ни привлича, интригува, стъписва и изненадва.
Критиката като литературен жанр е невъзможна без талант и естетическа позиция. В полето на литературната критика Никола Иванов заема едно от първите места. В „Иван Динков” той ни въвежда в тайнството, наречено поезия, в което първостепенно място е отредено на Иван Динков. Книгата е спътник на голямото име в поезията, което блести не с отразена, а със собствена светлина. Критикът е дълбоко свързан с Динков. Темите, които Никола Иванов разработва, са синоним на волно вдъхновение. Те са подкупващи и пределно искрени. И като всеки талантлив литератор е създал едно нова вселена – тази на истинската литературна критика, която идва от другаде.
Перифразирайки Стендал, ще кажа: Литературната критика не е нищо друго, освен изграден морал. И кой знае защо, четейки „Иван Динков”, съзнанието ми бива обсебено от онези слова, които знаменитият Петър Увалиев беше казал за британския живописец Търнър: „Той е случаят, когато погледът побеждава понятието, очите – сътвореното. Думите не могат да догонят Търнър”. Без притеснение казвам: Никола Иванов е близък по натюрел, но в полето на литературната критика, с Търнър. И не случайно приживе Иван Динков единствено нему се доверяваше. Тъкмо от това доверие се роди книгата, която, убеден съм, ще докосне сърцата и умовете на тези, които притежават привилегията да я прочетат.
Пък и сърцето ми гласува надеждата, че тя ще надживее нейния автор.
Хари ХАРАЛАМПИЕВ
