ПАЗАРДЖИК. Наскоро пазарджишката общественост се срещна с Васил Славов на премиера на двете му нови книги в ХГ „Станислав Доспевски“. Премиерата-среща се състоя с подкрепата на Община Пазарджик и Дамски Лайънс клуб – Пазарджик и предизвика голям интерес. Известният поет дойде от Питсбърг, Пенсилвания, за да представи последната си лирична книга и автобиографичния си роман „Строфи на кръвта“, определян от критиката като „поезия в проза“ и номиниран за Годишните литературни награди на Портал "Култура" и за Литературните награди "Перото".
„Вероятно търсенето на Моби Дик ще остане завинаги една мечта на човека – дали ще се пребори със себе си, дали ще пребори природата, дали нещо от това да се бори цял живот остава за следващите поколения“, отвори темата кураторът на събитието д-р Елисавета Георгиева и представи Славов, който от 36 години живее в САЩ. И така отговори на досега неизкушените от словото му, които се питаха
дали героят на Мелвил или старозаветният цар са кръстници на новата стихосбирка на госта - „Ахав“
Васил Славов е син на писателя Атанас Славов и заедно с поетите Георги Белев (светла му памет!) и Любомир Николов създават най-стойностната българска литература в Америка, и то на български.
Зам.-кметът Таня Колчакова приветства госта, а за стихосбирката му говори литературният критик Никола Иванов. „Цялата поезия на Васил Славов ви убеждава, че светът не е станал привлекателно място за живеене. Неуютен е светът за човека. Затова
в стиховете му преобладават дъжд, сняг, мъгли, духат ветрове
Неговите стихове са сред най-доброто, сътворено от българската национална лирика през последните десетилетия. Той съвсем не е сред шумните автори, които непрекъснато припомнят агресивно за себе си, но е дълбок и драматичен поет, който се интересува от най-сложните, екзистенциални, философски, метафизични въпроси на битието. Каквато и тема да го занимава, той търси същността. Изумително фина е неговата чувствителност“, каза Иванов и цитира Иван Динков, че
литературата е като лова – едни стрелят, а други лаят,
но Васил Славов е сред стрелците в националната ни литература.
„Моят близък приятел, художникът Станислав Памукчиев, остави този агнец на корицата на стихосбирката. Той е влязъл в моя житейски път и за мен е важно да знам дали днес и сега запазих този агнец с крехките краченца? Струва ми се, че успях да направя това“ – сподели Васил Славов. „В тази книга има сенките на моята София, сенките на Витоша, сенките на Америка. Колебанията за това какво става след преминавания – дали има завръщане… Може да разчитаме, че завръщане няма. Затова тази стихосбирка се нарича „Ахав“. Ахав е метафората.
Гонението на белолобото китле – за да останеш накрая сам на палубата,
вдигнал патерицата и вдигнал юмрук към Бог.
Това е моето разчитане на завръщането“. Не завръщането обаче е важно за Славов, а как да стигне до Центъра на нещата, увери той и цитира роман на Джон Дос Пасос, където Центърът винаги е наблизо – направо и след две пресечки наляво... „Търсехме Центъра на нещата, а дали го намерихме – абсолютно сигурен съм, че не сме, но култивирахме отговорност в тази нямост – пред нашето слово“, довери авторът. Пред аудиторията той чете свои стихове, но и сподели тревогите си за опазването на езика, за генетичната памет, за вълнението, когато наскоро крачи с красивото си внуче по Второ авеню на Манхатън, където
през 1978-а баща му се е срещнал с Кърт Вонегът,
който му е писал препоръка за работа... „Баща ми пишеше поезия, аз пиша поезия, дъщеря ми пише поезия и надявам се, че и внуците ще пишат поезия. Езикът запазва тази генетична памет и тази отговорност. Балансът е деликатен. Америка дава много голяма сила, взима от теб и дарява на теб. Дарява човещина, хората са добри“, увери поетът.
За романа си Славов сподели, че го е писал като поезия – „дисциплина, всяка дума да е на мястото си и да няма нищо излишно“. И ако Америка му е дала нещо много важно – абсолютната нямост, абсолютната изолация, встрани от арогантност, от празни думи, то в романа са неговите софийски истории.
Говорейки за поезията Васил Славов със сълзи в очите и много вълнение в гласа цитира духовния си наставник Борис Христов и стихотворението му „Самотният човек“ за това, че поетът оставя сълза в окото или драскотина в паметта. И накрая добави, преглъщайки буцата в гърлото: „Оттук насетне всичко става излишно“.
Разбира се, имаше много автографи и поздравления, а художникът Коко Анастасов изненада госта с дружески шарж.
Тодор ГРОЗДЕВ
И ТАМ – В КОВАЧНИЦАТА
И там - в ковачницата, като вдигнеш крак да ти ударят дамгата и кръста,
когато към небесният бардак повдигнеш дланите и сухите им пръсти.
Когато милите престанат да те чакат, калема дръпнат и ти ритнат стола.
И ти провиснеш като птица някаква между небе и кривото на ствола.
Когато строфите си хилави захвърлиш и тръгне синината под окото,
а сенките крилата вдигнат – мъртви, откъм темелите на злото и доброто...
Тогава влез в ковачницата. Пак! Търси и гледай да намериш клина.
А то – разпятието, ще вдигне знак и с безразличие ще те отмине…
Васил СЛАВОВ /„Ахав“, 2024, изд. „Факел“/