На 3 декември се навършиха 200 години от рождението на Станислав Доспевски. Кой е човекът с рождено име Замфир (Зафир) Зограф, който е син на Димитър Зограф и племенник на Захари Зограф, видни представители на Самоковската иконописна школа? Станислав Доспевски е един от първите художници с академично образование в България. Художественото му наследство включва икони, портрети, рисунки и стенописи. Той дейно участва в обществения живот, той е един от създателите на читалище „Виделина” в град Пазарджик. Включва се в националноосвободителното движение.
Поддържа връзки с Васил Левски, Ангел Кънчев, Димитър Общи
и други революционери. По време на Априлското въстание събира помощи, приютява бежанци и изпраща дописки до европейския печат.
В периода 1835 – 1850 г. работи заедно с баща си при изписването на иконите за църквите „Св. Никола” /1835/ и „Св. Неделя” /1840/ в Пловдив, като същевременно учи в Пловдивската гимназия. От 1841 до 1846 работят по стенописната и иконописна украсата на Рилския манастир. През 1850 г. Заминава за Русия и от 1851 до 1853 г. е студент в училището по живопис, скулптура и архитектура в Москва. От 1853 до 1856 г. учи в Императорската художествена академия в Санкт Петербург при проф. Басин и проф. Бруни. За конкурсната работа „Академичен етюд голо мъжко тяло” получава сребърен медал.
През 1856 г. се завръща в Самоков и обучава братята си Никола, Иван и Захари, които рисуват икони из цяла България. През 1858 г. се жени за Мариола, дъщеря на видния пазарджиклия Божко Куюмджията и се установява в Пазарджик. През 1864 г. по негов проект си построява къща с ателие до канала Паша арк в Пазарджик – това е днешната къща музей „Станислав Доспевски” –
единственият в България дом - музей на възрожденски художник и един от 100-те национални туристически обекта
Сградата е построена от прочутите брациговски майстори и е в стил характерен за периода на Възраждането. На фронтона й е изписано: ”Притяжание Станислава Д. Доспесково - Самоковца, 1864”. В салона на къщата, Станислав Доспевски рисува стенописи изобразяващи: “Смяна на стражата пред императорския дворец в Петербург”, “Площада на Пушкин в Одеса” и “Протока “Златният рог” в Цариград”. В дома на Станислав Доспевски са се уреждали първите сбирки на вътрешния революционен комитет и на първото женско дружество в България “Просвета”. През 1945 г. къщата е дарена от вторият син на художника - Борис Доспевски. Обявена е за музей през 1952 г., а през 1964 г. за паметник на културата. С Решение № 50 от 2 август 1966 г. на Окръжния народен съвет град Пазарджик, къщата-музей се обединява с Художествена галерия „Станислав Доспевски”.
През 1859 г. в дома на Найден Геров, Станислав Доспевски урежда изложба с икони, която става първата персонална художествена изложба у нас.
Станислав Доспевски е изрисувал някои от стенописите в главната черква на Рилския манастир,
в Батошевския манастир „Въведение Богородично“, в Преображенския манастир (иконата на Св. Андрей и др.), в Лопушанския манастир, в храма „Успение на Пресвета Богородица“ в Пазарджик (иконата на св. Кирил и Методий и др.), в Софийската катедрала „Св. Неделя“ (част от иконостасните икони), а в Пловдив – в църквата „Св. Марина“ (олтарните икони на Иисус Христос и Света Богородица), в Църквата „Св. Св. Константин и Елена“ (иконата „Св. Варвара“), в църквата „Св. Богородица“ (Иисус Христос и Св. Богородица с Младенеца). Автор е също на „Портрет на Елисавета В. Чалъкова“ (1857, Национална Художествена Галерия, НХГ), „Портрет на Салчо Ив. Чомаков“ (1869, НХГ), портрети на Найден Геров и Мария Н. Герова, Душо Хаджидеков, д-р Стоян Чомаков, отец Кирил Нектариев, брат му Атанас Самоковец и други
Когато Априлското въстание е зверски потушено,
съвестта на даровития творец и честен човек го кара да прави всичко по силите си, за да извести света за жестокостите на османските поробители и за желанието на българите да бъдат свободни; стремежът му е и да облекчи тежката участ на пострадалите. Станислав Доспевски изпраща дописки до авторитетни вестници в Европа, в които описва ужасите, преживявани от неговите сънародници. Сам той организира и събирането на помощи, приютява у дома си бежанци от пострадалите райони. През 1877 г. е арестуван от турските власти и на следващата година, на 6 януари, два дни след освобождението на Пазарджик, умира при неизяснени обстоятелства в затвора „Мехтерхане” в Цариград.
Ангел АНАТОЛИЕВ
