Сто години изминаха от идването на най-голямата бежанска вълна от българи, започнала непосредствено след Междусъюзническата война – през лятото и есента на 1913 г. и продължила след подписването на 29 ноември 1919 г. на Ньойският договор и прогонването на българите от Западна Тракия през 1022 г. от Гърция…
Ако тръгнем назад, можем да маркираме важни събития като предистория. Като средата на XVII век, когато на територията на днешна Албания започва ислямизацията на православното население в Европейската част на Османската империя. Мюсюлманите тероризират местното православно население, което е принудено да емигрира на север към териториите на сегашната българска държава.
Или с подписването на Санстефанския мирен договор между Османската империя и Русия на 3 март 1878 г. (и първата бежанска вълна към новоосвободена България), когато се възстановява българската държава след близо петвековно турско владичество, а пазарджиклията Константин Величков и бъдещият митрополит Методи Кусевич като служители на Екзархията очертават освободените територии върху картата на руския картограф Теплов.
Балканските войни като предистория
След създаването на ВМРО на 24 септември 1893 г. в Солун ще дойдат Горноджумайското /1902 г/, Илинденското и Преображенското /1903 г./ и Охридското /1913 г./ въстания, нахлуванията на сръбски и гръцки чети и поредните бежански потоци от местното българско население, което представлява 95% от християните. За потушаване на революционните борби в Македония турските власти организират през ноември 1911 г. в Кукуш и през лятото на 1912 г. в Кочани жестоки кланета на беззащитното население. Това става причина България да поеме инициативата за сключване на т.н. Балкански съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора против Османската империя за освобождаване на християните в Македония и Одринско, върнати й по силата на Берлинския договор. На 17 и 18 септември 1912 г. те обявяват мобилизации на своите армии. За два дни в българската армия се стичат 650 000 души, които представляват 40% от мъжкото население на страната, включително старците и децата.
Избухването на Балканската война се посреща с въодушевление от македонските и тракийски българи.
Формират се 90 въоръжени чети на ВМРО с над 2100 четници
България води успешни военни действия по поречието на река Струма и Източна Македония и освобождава Струмишко, Щип, достига до Солун и стотици селища в Македония и най-източните територии до Мраморно море, Галиполския полуостров и пред стените на Истанбул. Солунската крепост е обградена от българската войска, но е превзета от гърците срещу откуп от страна гръцкия цар, даден на коменданта на града, от 25 милиона франка, който ги пуска в града и заминава за Париж. В края на октомври войските на християнските държави са окупирали всички европейски територии на Османската империя с изключение на крепостите Одрин, Янина, Шкодра и Галиполския полуостров, и малка ивица земя между Истанбул и Чаталджа. Обсадена е над 100-хилядна турска войска.
На 13 март 1913 г. българската армия превзема Одрин и главните сили са насочени към Чаталджа, турското военно командване настоява за примирие. То е сключено на 31 март, а на 15 май е сключен мирният договор в Лондон като съюзниците получават всички територии на запад от линията Мидия – Енос, без земите, от които си създава новата държава Албания.
Удар в гърба
Възползвайки се от ангажираността на българската армия в главното направление на военните действия към Одрин и Цариград, Сърбия и Гърция окупират Вардарска и Егейска Македония, което е грубо нарушение на предварителните договорености. Два дни след сключване на мирния договор в Лондон за край на Балканската война Сърбия и Гърция сключват таен мирен договор за съвместна война срещу България. Към тях се присъединява и Черна гора, а малко по–късно Румъния и Турция.
Правителството на Ст. Данев предлага да се търсят начини проблемът да се реши по дипломатически път, но цар Фердинанд, под въздействието на патриотично настроени сили на 16 юни 1913 г. издава заповед и обявява война на Сърбия и Гърция. В началото войната е в полза на България, но Румъния навлиза в България и без да срещне никаква съпротива достига до София. Поради насочване на главните сили на Одринския участък в Северна България
въоръжени останали само пъдарите
Турция, възползвайки се от ситуацията през юли 1913 г. нарушава Цариградския мирен договор с България и за кратко време реокупира Източна Тракия. Така България се оказва във война с всички заобикалящи я държави и е принудена да иска мир. Правителството на Данов подава оставка и новото - на д–р Васил Радославов, с помощта на Берлин и Виена успява да преустанови военните действия и на 28 юли 1913 г.се подписва мирния договор между воюващите страни. Така в резултат на недалновидната политика на цар Фердинанд Сърбия получава 26 000 кв. км - цяла Вардарска Македония с изключение на Струмишко, а Гърция – 34 000 кв. км от Беломорска Македония. Турция си връща Източна Тракия, на Румъния се дава житницата на България – Южна Добруджа, по линията Тутракан - Балчик. България получава Западна Тракия – между реките Места и Марица, част от Черноморския бряг между Китен и Резово, Малкотърновска околия, южните склонове на Сакар планина и Свиленградско – територия от 15 000 кв. км, срещу 72 000 убити войници и офицери –
по пет жертви за предаден квадратен километър
По този начин българското население от Източна Тракия, Вардарска и Беломорска Македония попада отново под чуждо владичество и е подложено на жестока асимилация, а териториите – на денационализация от новите турски, гръцки и сръбски владетели. Много селища в Беломорието и Македония са изпепелени до основи. Близо 300 хиляди бежанци са принудени да напускат родните си домове и имоти и търсят спасение в България без дом, работа и поминък. Голяма част от тях, установили се по близо до границите до края на Първата световна война /28.07.2014 – 11.11.1918/.
са се местили от двете страни на границата по няколко пъти
След подписването на спогодбата между България и Гърция на 27.12.1927 г. и ратифицирана от гръцкото правителство през 1928 г. , известна като Спогодба Моллов – Кафандарис, на имената на външните министри на двете страни е уточнен броят на бежанците, преселили се в България – 44 576 семейства с 222 880 души. За отбелязване е, че между България и Турция до днес не е подписана никаква спогодба за компенсиране на бежанците за изоставените имоти в Източна Тракия, преселили се в България.
Тогава в Пазарджик са дошли много изселници, наречени маджири,
които са се установили трайно в града, дадени им са парцели и са създали цяла махала наречена Маджирска. Същата участ постига българите преди края на Втората световна война, когато под натиска на Чърчил към Правителството на Кимон Георгиев, България незабавно да се изтегли от Беломорието и Македония и да обяви война на Германия, когато до края на 1944 година в България се преселват 34 хиляди семейства с над 150 хиляди души. В Пазарджик и съседните села Мокрище, Алеко Константиново, Црънча и Дебръщица се заселват
196 семейства с около 1400 души, дошли от 29 селища главно от Беломорието
и една част от Македония. Най–много са от с. Плевня /днес Петруса/ – 59 семейства,от с. Кобалище /дн. Кокиногия/ – 40, Просечен /Просочани/ – 28, Зърнево – /дн. Като Неврокопи/, и Горенци /дн. Каливриси/ – по 10, Егридере / Калитея/ – 7, от Карлъково /дн. Микрополи/ – 5, от Драма, Нестиме и Граменица – по 3, от Калапот, Клепушна и Датли – по 2 и от 12 села по едно семейство.
Докато преселниците, особено по–възрастните са били неграмотни и полуграмотни поради забрана на гръцките власти от 1924 г. българите да продължават образованието си повече от шести прогимназиален клас, са намерили препитанието си като хамали на гарата, по строежите, в тютюневите складове, в консервните и тъкачни фабрики.
Поколенията, израсли след шестдесетте години на двадесетия век в основната си част са завършили престижни средни и висши учебни заведения, владеят по няколко езика, получили са по две – три магистратури работят в престижни фирми и държавната администрация, както и както упражняват успешно собствен бизнес. Но не забравят корена на родните места, които днес са в чужди държави.
Костадин ДЕМЕРДЖИЕВ
